ОТНЕТАТА ВЯРА: Част I. МИСТЕРИОЗНИЯТ МАНАСТИР КРАЙ МАЛО МАЛОВО

Пристигнах в подножието на Чепън планина в късния следобед. Слънцето клонеше на югозапад и, греейки силно, създаваше измамно чувство за топло време. Всъщност бе доста хладно. Да не кажа студено. Сенките на дърветата започваха да се издължават, предвещавайки наближаването на вечерта.

Събрах багажа си светкавично. Просто защото не носех много. Трекинг палатка, спален чувал и шалте – направих малък вързоп от тях и го метнах през рамо. В малката раница сложих три шепи орехи, няколко банана,  шише вода и полар. Да, това бе всичко. Този път бях решил да се подложа на 24 часов изтощителен преход. Все пак бях по дирите на един изоставен манастир,  и именно той бе целта на посещението ми, така че малко пост и молитва в този ред на мисли не биха ми били излишни.

Тръгнах от село Мало Малово. Едно наистина уникално място. Не зная защо са го кръстили така, но ми хареса идеята да наричаш нещо малко „малко“. Винаги досега си бях мислил, че  човек се влюбва в любимите си места по изгрев или залез. Уви, грешал съм. Осъзнах, че в селца като Мало Малово и планини като Чепън наистина няма значение кога ще дойдеш. Независимо през кой сезон, месец, ден от седмицата или час от денонощието, природата на места като това ще те плени завинаги. А пленила те веднъж, със сигурност ще се върнеш отново. Във времето, в което не си тук, просто ще я сънуваш или ще си мечтаеш за нея.

Казват, че селото е основано много-много отдавна. В близост имало останки от римски път и стар извор, който двадесетината възрастни жители на Мало Малово все още помнят като "Латинската чешма". Навярно оттук са преминали кръстоносците по време на легендарните Кръстоносни походи. Напускайки пределите на селцето, попадам в зелена приказка. Първото, което съзират очите ми, е старата черквица "Света Троица", построена току до гробището. А гробището също навява шепот от много далечното минало с обвитите в бръшлян стари надгробни плочи, ииздялани от вече посивял камък.

Спирам за миг, влизам в храма, привел глава и се помолвам. Самотата е обхванала цялата околност. Тихо е. Отново потеглям на път. Започвам приятно изкачване, подсичайки от югоизток Попов връх. Очевидно цялата околност крие много тайни и загадки. Върхове като Попов връх и Градището говорят, че в миналото тук е имало светилища, които по-късно били наследени от манастирите. 

Току преди да преваля билцето, забелязвам лисица, която все още не ме е усетила. Вятърът е силен и за мой късмет духа към мен. Не ме е надушила, което е цяло чудо за тези хитри животинки. Привеждам се ниско към земята и щраквам няколко кадъра. Само след минута няма и помен от нея. Забелязва ме и се с няколко скока се скрива в неголямата дъбовата гора вдясно от мен. 

Достигам билото, където се натъквам на стар оброчен кръст. Настръхвам. Толкова внушителна гледка. Адреналинът ме кара да викам. По старите описания, които съм изчел преди да поема на път, колкото и импорвизирана да е подготовката на това приключение, зная, че в близост до кръста трябва да се намират останките на стария манастир "Свети Николай". 

Може би съм близо до истината. Край кръста си личат останките от множество постройки. Вероятно тук, на самото било, в миналото се е намирал големият манастир, а в последствие, по една или друга причина, местоположението му се изместило и останките от по-ново време, които търся, се намират на северния склон на Чепън, на около 200 метра от тук.

Прекарвам няколко минути край кръста, но знаейки, че съм близо до същината на експедицията си, тръгвам по интуиция. Спускам се на север по полегатия склон. Силните ветрове, веещи по билото, утихват с всяка крачка. Изминавам два завоя и...ахвам. 

Растителността е гъста, но съвсем ясно различавам бялата осанка на манастирската черквица - единствената що годе добре запазена постройка от целия комплекс, полусрутената жилищна част към манастира, останки от стопанските постройки, малко аязмо, чешма и няколко гроба с каменни оброчни кръстове, служещи за надгробни плочи.

Оставям багажа си и влизам в храма през малката дървена вратичка, боядисана някога в зелен цвят. Оставам без думи от видяното. Със смесени чувства съм. От една страна се радвам, че отрих манастира и очите ми успяха да се насладят на този средновековен шедьовър. От друга страна ме обзема тъга за забравата, обхванала това свято място. Докато разглеждам стенописите, си мисля, че малцина хора знаят за съществуването на манстира. Единствени старите хора го помнят, но след години, когато си отидат, младите, ако изобщо има млади хора в района, няма да знаят какво богатство е имало край Мало Малово.

Сведения за възникването на манастира почти липсват, но се смята, че е съграден през XIV век. Църквичката е датирана от XVI - XVII в. и стенописите, запазени в нея, са именно от тогава. Добре запазени са сцената "Страшният съд" и изображението на Св. Николай в ниша над входа на храма. Олтарът е изографисан на по-късен етап. Там са изобразени сцените Богородица Ширшая Небес и Причастието на апостолите.

Времето, което съм прекарал в храма, е минало неусетно. Илзизам, за да разгледам и останалите постройки. Цялото място е потънало в бурени и самота. 

Връхлитат ме вълни от емоции. Чудя се дали да остана и да пренощувам край манастира. В крайна сметка решавам да се върна на билото, защото, въпреки силния вятър, който ще се засили още повече с падането на нощта, зная, че гледката от там ще бъде удивителна. С две думи - ще си струва да поизмръзна малко.

Не мога да опиша нощта в Чепън планина. Феерия от звуци, ухания и светлини. Птичките пеят до късно въпреки големия студ, който настава около 21 часа. Късмет е, че в близост намирам дърва. Рискувам въпреки вятъра. Огънят променя картинката коренно. Стоя край него почти до полунощ. А на небето се е изцъклила една луна...Светло е като ден.

Нощта минава бавно и мъчително. В 2.28 ч. се събуждам от кошмарен студ. Пръстите на краката ми са премръзнали. Едва ги раздвижвам. Още по-светло е. Завивам се през глава и опитвам да поспя още няколко часа. 

В 5.50 ме стряска някаква животинка. Излизам от палатката и започвам да треперя. Вятърът е леден. Ако това в палатката съм го мислел за студ, навън е поне с 6-7 градуса по-вледеняващо. Малка сърничка пасе наблизо. 

За щастие жарта в огнището е още гореща. Има и дърва, останали от снощи. С неголеми усилия разпалвам огъня. Това ме спасява. Нямам нито примус, нито канче, в което да си сваря чай. Единствено топлината на пламъците връща топлината в крайниците ми. Скоро слънцето изгрява, а на мен не ми остава нищо друго освен да поема на път.

Събирам лагера си, изгасям огъня и тръгвам. Движа се на запад, като се придържам към главното било на Чепън планина. Тя не е голяма, но за сметка на това е изключително пленяваща и уникална. Изцяло карстова е, напълно суха и с почти безлесен южен склон. Северният пък, за сметка на това, е доста горист. Движа се по скалния ръб. Набирам височина, но вятърът става нетърпим. Ледените пориви едва не ме събарят. Навлизам в кастово поле с разхвърляни остри камъни с различна големина, които допълнително затрудняват придвижването ми. С усилие достигам до безиммения връх на Чепън, висок 1179 м. 

Оттук гледката е към Ушите, Тупанец и Петровски кръст, който е и първенецът на Чепън планина (1206 м.н.в.). Първоначалната ми идея да достигна до него е възпрепятствана от засилващия се вятър и неподходящото за условията облекло, с което разполагам. Поларът ми се оказва крайно недостатъчен за да устои на вледеняващия ураган, а след прекараната ледена нощ не искам още една порция мраз. За пореден път се убеждавам, че дори малките планини не бива да бъдат подценявани. Дори когато в низините под тях температурата надвишава 20 градуса.

След безименния връх рязко променям посоката си на движение и започвам спускане на югоизток към Мало Малово. Стръмен е южният склон на Чепън. За броени метри свалям 100 метра височина. Вятърът утихва. Спускам се в ниското. Недалеч забелязвам кума лиса. Вече не мога да повярвам колко голям късмет имам. Две лисици за два дни. Рядко се случва вятърът да е в полза на човек толкова дълго време. Буквално лягам на земята, за да не ме усети. Животинката рови в земята и явно с успех си намира някакви неща. Няма признаци да ме е усетила. Приближава се на критично малко разстояние от мен. Щраквам няколко кадъра и само след секунда изправя глава и...дим да я няма. Не усещам как се скрива в близката борова гора.

Вече съм в ниското, на броени метри от Мало Малово. Обръщам се назад почти след всяка крачка и едва сега осъзнавам колко много ще ми липсва Чепън. Преминавам през поляна с диви орхидеи...

Всичко е като сън. От този миг насетне всяка вечер ще сънувам Чепън...