Ден преди най-хубавия пролетен празник Гергьовден сме се запътили към дебрите на Кормисош. Минали са няколко месеца от зимните ни преживелици в тази сурова територия и нещо отново ни тегли натам. Идеята ни този път е да се изкачим до връх Елварника и местността Живите блата в рида Каракулас, и оттам - да се спуснем по долината на едно от най-пълноводните кормисошки дерета - Глогинското до Караасанова махала и дивата долина на река Давидковска Малка Арда.
Времето е прохладно, но този факт не създава никакви притеснения в нас. В ниското, доколкото поняитето "ниско" важи за тази част от Родопите, нищо не предвещава кошмара, който ни очаква над 1650 м. надм. вис.
Въпреки че скоро започва да вали дъжд, ние сме решени да се изкачим до най-високата част на билото, мислейки си, че там също ще вали дъжд. Пъплейки бавно, в един момент с ужас забелязваме...границата на снега. Ден преди Гергьовден е. А само на около 100 м. по-високо дърветата са побелели. Картинката се променя бързо. В следващите няколкостотин метра пътеката, която следваме, вече е покрита с около 10 см сняг. Достигаме до премката и разклона за местността Крушов чатал, където ни посреща зловещ вятър. Мъглата е гъста, а ориентирането - трудно. Тук ветровете са издухали снега, но на места, където не духа, дълбочината му достига до 15 см.
Нямаме подготовка за подобно време. От тук до Елварника има около 2 часа ходене по самото било. Докато стигнем, ще сме премръзнали. Преценяме ситуацията трезво и променяме плановете. Покрай Хасанчова бърчина правим стръмно спускане през обраслия с драки десен приток на Глогинското дере. Намираме се под махала Лесиче, вече в самото дере. В този сезон е наистина пълноводно, а пресиченето му е почти невъзможно. Затова се придържаме към десния му бряг, който е и видимо по-полегат. На места личат дирите на стара пътека, която ползваме за улеснение. Разстоянието от около 2.5 км изминаваме с огромни усилия. Мислим си какво би било ако я нямаше. На мястото, където Глогинското дере се влива в Давидсковска Малка Арда, се е намирала стара воденица. Спираме за почивка край нея.
Разликата в температурата между върха и мястото, на което сме в момента, е 15 градуса. Няма и помен от сняг. Всичко е зелено и потънало във влага. От време на време закапва лек дъждец, но след ада на билото това няма как да ни притесни. Движим се уверено към Караасанова махала, по течението на Давидковска Малка Арда. Нейната долина, подобно на тази на река Боровица, е изключително самотна територия, подложена на жестоко обезлюдяване. Природата настъпва постепенно и в обятията й потъват градини, плевни и цели села. Вдясно от нас, високо на склона виждаме останките от махалите Оброчище и Сейменска - махали-призраци, в които отдавна не живее никой. Единствени обитатели там са мечките от Кормисош, които са се разселили до такава степен, че малкото останали местни хора от съседните махали разказват как няма и ден, в който да не видят мечка, когато са с животните или на дърводобив.
Пред нас пробягва сърна, събуждайки ни от вцепенението, което ни е обзело.
Много са махалите в тази част на планината. Малко са хората, които са останали да живеят тук. Тези, малкото, казват за себе си: "Ние сме тук, за да доживеем живота си. Достойно. За нас е немислимо да се преместим да живеем другаде. Тук е детството ни, тук са спомените ни, тук са мечтите ни, които Демокрацията уби. Но въпреки това единствено тук ние можем да бъдем себе си..."
В миналото тук е кипял живот. Сега самотата е доминираща. По пътя ни обратно срещаме баба Фатма*, която носи купичка с храна за да нахрани полусляпото си куче. Само от този жест можеш да разбереш какви хора живеят тук. Макар и малко...
* Името на героинята е променено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар