ЮРПЕК

"Юрпек не е работа на всеки да живее. Тука е разврат." Фаик Юмер.
.....

Кой е най-добрият човек, когото познавате? Замисляли ли сте се? Ежедневно по пътя си срещаме добри хора. Но този път ще ви разкажа за един изключителен родопчанин, достоен за уважение и подражание. Защото именно Той стана причина за написването на този разказ. Първоначално мислех да не пиша нищо. Защото Юрпек си е Юрпек. За него вече съм разказвал. Или се влюбваш завинаги, или оставаш безразличен към него. Е, при мен се случи първото. И оттогава нещо все ме тегли натам. Без обяснение, без причина, без логика. Сезоните се изреждат, а мислите ми летят към дивия родопски хребет в студ, дъжд, сняг и виелици. Нощите се нижат тягостно, а в съня си пак виждам Юрпек. Пред мен излиза уютната поляна с белия кладенец под Кючукдора. И хилядите тупкащи в ритъм сърца на сръндаците и лопатарите.

Човека, за когото искам да ви разкажа, се казва Фаик Юмер. Преди това обаче ще ви преведа през всички перипетии, които преживяхме по време на поредното ни запомнящо се приключение в Юрпек.

Изходната точка за нас този път бе махала Метла на село Долна Кула - една уютно сгушена махаличка в полите на Бойник, заградена от двете си страни от дълбоки долове. На изток от нея тече река Крумовица, а на запад, както казах, се издига снагата на невисокия, но мощен хребет Юрпек. Тук дойдох точно преди година, търсейки нов и отдалечен подстъп към билото. И ми хареса много. Може би от всички варианти за изкачване във височина, този се оказа един от най-дивашките.

Бе късен следобед. Сравнително топъл, но предвещаващ дъжд и разваляне на времето. Поехме на северозапад, срещу течението на едното от двете дерета. Търсехме един изключително красив водопад без име. Дори и местните го наричат просто "водопада", защото, улисани в ежедневни грижи и работа покрай добитъка, за мнозина от тях не бе останало време да се насладят на тази красота дори един път през живота си, та камо ли да й измислят име. Вече дишахме тежко, заметнали големи раници, в които бе всичко необходимо за следващите три дни. Борехме се с драки и храсти, но колкото по-нагоре се изкачвахме, се наложи да слезнем и да се движим в самото корито на дерето, защото гъстата джунгла ставаше почти непроходима.

А коритото на дерето е внушително. Замислихме се колко пагубна е силата на водната стихия, когато започне сезонът на дъждовете тук и тази малка пролетна вадичка, губеща мощ с настъпването на лятото, се превърне в ревящ зимен ад. Много бързо прииждат реките в Бойник планина, защото са къси, а растителността по високите части - оскъдна. В състояние са да пометат всичко по пътя си. Без милост. 

След още няколко минути усилие пред нас изникна високата, стройна снага на огромната базалтова скала, от която се спуска водопадът. Гледката бе внушителна. Почудихме се доста дали да не останем да нощуваме под водопада, тъй като в самата скала има огромна ниша, в която местен човек ни каза, че побрал стадото си от 400 овце в силна гръмотевична буря преди 20 години. До последно не вярвахме на думите му, но когато се изправихме пред базалтовия исполин, се уверихме в истинността на твърдението му. Времето се разваляше с бързи темпове и може би да разпънем палатките си в нишата, където щяхме да бъдем на сухо и топло през цялата нощ, бе най-разумното решение. Липсата на гледка обаче ни задушаваше. А и не обичаме разумните действия.

Дивото катерене започна. За да излезнем над водопада, трябваше да преодолеем скалата, която обгръщаше дола от север, запад и юг. В левия си край бе с една идея по-гостоприемна и ни позволи да се изкачим и да се огледаме наоколо.

Отгоре бездната изглеждаше още по-страховита. Когато се намирахме под водопада, не бяхме в състояние да преценим трезво височината му, но сега вече добихме представа за мащабите на целия скален мастодонт. Издрани от драки и тръни, продължихме по пътя си без определена посока. Скоро щеше да се мръкне, а вятърът по билото не ни допускаше да разположим лагера си на място с панорама към долината на река Крумовица. Дивите пориви донесоха и тъмносиви облаци, които определено ни притесниха. В края на краищата, веднъж изкачили се високо над левия бряг на дерето с водопада, трябваше отново да се спуснем към дола, защото само там изглеждаше, че можем да открием по-закътано местенце. Интуицията ни ни поведе по животинските пътеки, водещи към водата - там, където вечер животните слизаха на водопой. Метър след метър пробивахме под гъстата нискостеблена растителност, а раниците ни закачаха клони и драки, забавяйки темпото ни осезаемо. Озовахме се на много малка и много уютна полянка. Гледка нямахме, но след убийствените ветрове, които ни брулиха на билото, се примирихме, че по-важно е да запазим телесната си температура в границите на нормалното през нощта, отколкото да наблюдаваме красивата панорама под нас. А с оглед на очаквания дъжд, завет ни бе повече от необходим...

В момента, в който разпънахме палатките, падна мрак. Като на Екватора - почти внезапно. Явно гъстата растителност и дълбочината на дерето допринасяха за това. Край нас жабите и птиците изнасяха цял концерт. И не спряха нито за миг през нощта. Дори напротив - в малките часове след полунощ към симфонията се присъединиха и няколко чакала, които, вместо да ни стреснат, ни караха да се чувстваме уютно в топлите палатки.

Събрахме дърва и запалихме малък огън, който ни бе нужен по-скоро за приготвяне на храна, отколкото за топлене. Нощта се очертаваше да бъде топла. Вечеряхме, пийнахме ракийка, поговорихме си за очакващите не приключения в следващите дни, и като цяло - за тези, очакващи ни в живота, въпреки че единственото, което можехме да сторим, бе да гадаем какво ни предстои. Закапа дъжд, небето притъмня, но само след минути изгря луната. Факт, който окончателно ни успокои и даде да разберем, че поне тази нощ дъжд няма да има. Въпреки прогнозата, която в продължение на две седмици вещаеше мрачни дни и обилни валежи.

Заспахме около полунощ. Да спиш на земята е много по-удобно от което и да е легло. Сравнително ранното ни събуждане означаваше само едно - отпочинали и заредени сме. Закусихме и опаковахме багажа си добре, защото знаехме, че това, което ни предстоеше днес, щеше да бъде най-тежката и трудна част от прехода ни като цяло. Не толкова заради километрите, а по-скоро заради голямата денивелация и трудния за придвижване терен.

Първите няколкостотин метра не бяха от леките. Телата ни още не бяха свикнали напълно с големите раници, а джунглата, през която се провряхме снощи, за да достигнем до полянката, сега ни очакваше отново - стръмен терен, който трябваше да преминем основно пълзейки. Добре, че ставаше въпрос само за петнадесет минути, тъй като подобни движения костват много и отнемат значителна част от енергията на човек. Излезнахме на билото и потеглихме към Бойник, като за ориентир ни служеше връх Свети Илия.

След като набрахме височина и се намирахме край старите кошари под Курткая, разбрахме, че няма как да пресечем Дермен дере. Не ни плашеше неприятно голямата денивелация от около 600 м. По-скоро ни притесни това, че растителността бе толкова гъста, че дори животинките не бяха избрали склоновете на Дермен дере, за да прокарат някоя от многобройните си животински пътечки тук. А без тях бяхме загубени. Решим ли да се движим без пътека, със сигурност щяхме да изгубим поне 5 часа докато се спуснем до дъното на дерето и се изкачим обратно до отсрещното било. Подобна се оказа ситуацията и при Дишкая дере - никаква възможност за пресичане на каньона. Единственото, което стоеше пред нас като възможност, бе да се спуснем до Стари чал и да се изкачим обратно към Тепето и Свети Илия. Примирихме се с развоя на нещата и дори започнахме да гледаме ведро на ситуацията - щяхме да заредим вода за деня, която и без това тук бе кът. През този сезон в потоците и деретата все още има вода, но опасността да се натрови човек не е малка. Вълците в Юрпек убиват безнаказано и никога няма гаранция, че в рекичката над теб не е попаднало тялото на някой убит елен или сърна. А това значи само едно - моментално заразяване на водата.

В Стари чал намерихме полуглух човечец, с когото се разбрахме трудно, но все пак, когато разбра, че имаме нужда от вода, дядото ни покани на драго сърце в двора си. Разменихме по някоя приказка и след освежаване поехме обратно по пътя си, който ставаше все по-неясен.

В най-горната и високо разположена махала на селото видяхме възрастен човек, седнал на колене в двора си и чоплещ нещо в градинката. Подвикнахме към него с молба да ни покаже в коя посока трябва да поемем към Бойник, но виковете ни така и не достигнаха до него. От къщата се показа млад мъж, който любезно ни посочи през къде да минем. Личеше си, че познава района и дори се изненада, като разбра колко далеч сме тръгнали. Попитахме го защо няма отговор от възрастния човек, а той ни обясни, че това всъщност е дядо му, на 92 години е и преди известно време просто спрял да чува...

След около час спряхме на сянка. Горещината стана сериозна, а имахме нужда и от подкрепящ обяд. Домат, сирене и маслини се оказаха най-доброто, което човек може да хапне в средата на нищото. Възвърнахме сили и продължихме.

Сивите облаци отново започваха да превземат хоризонта. Може би днес вече нямаше да ни се размине. Достигнахме до старата ловна хижа Кестене, която остана встрани от нас, но в случай на нужда от укритие със сигурност щяхме да я използваме. Изправихме се на ръба. Под нас зейна дълбокия дол на най-пълноводното юрпешко дере - Курт дере (Вълчето дере, б. а.). Вече знаехме, че каквото има да става, ще става тук. Път назад нямаше, времето се скапваше, а ние - живи или мъртви, трябваше да пресечем дола. Някъде докъм средата на склона се движихме сравнително нормално за терена. От средата обаче драките станаха толкова гъсти, че ни принудиха да се спуснем в малко, но много дълбоко и стръмно дефиле - десен приток на Вълчето дере. В средата на гората попаднахме на голяма, кална локва, в която дивите прасета вероятно се "къпеха". За пръв път виждахме подобно нещо в естествена среда. Прасетата се чувстваха спокойно тук.

Със сетни сили достигнахме дъното на дола. Време за почивка нямаше, защото дъждът приближаваше. В далечината над Бойник прогърмя. Имахме поне 50 минутно изкачване до горе. С изплезени езици драпахме по склона, като за разлика от този на спускане, тук гората бе дъбово - букова и ходенето в нея бе много по-лесно. Драки нямаше, само тук-там се налагаше да се движим леко приведени. Едри капки дъжд започнаха да падат по земята, а ехото им отекваше в главите ни. След минути спряха. И започнаха отново. Този път с по-голяма сила. Времето си играеше на гоненица с нас. Това, което се задаваше, бе нещо сериозно и трябваше своевременно да потърсим и намерим укритие за нощта.

Едва когато излезнахме от гората на голямата поляна в Бойник, си дадохме трезва преценка за стената от дъжд, която се приближаваше и всеки момент щеше да се изсипе. Погледнахме назад - хижата на Кестене бе толкова далеч. Мислехме си, че ако сега трябваше да стигнем до нея, сигурно щяха да са ни нужни поне 4 часа. А бяхме изминали разстоянието от нея до Бойник за 2 часа и 15 минути.

.....
С Фаик се бяхме запознали преди повече от година. В едно от изминалите ни пътешествия в Юрпек той ни покани да пием по кафе в 350-годишната му къща. Тогава времето бе горещо и този път се нуждаехме от прохлада. Говорихме си дълго, а в края на срещата ни той каза: "И да знаете, моите момчета, дори да ме няма, винаги сте добре дошли тук. Само искам да оставяте така, както сте намерили дома ми."

Когато човешкият организъм е подложен на изпитания или трудности, той търси всякаква възможност за разрешаване на възникналата екстремна ситуация. Този път умът ми, изпаднал в нетрезво състояние заради безбожното бързане, разсъждаваше върху възможните последици от бурята, с която предстоеше да се сблъскаме, и може би заради това се бях сетил, че трябва да посетим Фаик.

Него го нямаше, но домът му бе отключен. Влезнахме и само след минути от небето се изля същински воден ад. Важното е, че вече бяхме на сушина. След час от двора се чуха викове. Беше Фаик. Влезна, а от него капеше вода. Не преценил идващата буря, той бе тръгнал от Студен кладенец по къс ръкав и без горна дреха. Дъждът го бе заварил по средата на стръмната пътека, която нетрениран човек изкачва за около 90 минути, а Фаик - за 55. Нямал е вариант за подслон. Каза, че се свил под короната на стар бук, но в подобен порой няма как да бъдеш предпазен от дъжда повече от няколко минути.

Веднага запалихме малката печица на дърва. Той се преоблече и седна край нея. Трепереше. Глекдата ни трогна - суровият и безстрашен планинец, живеещ сам в пустошта, борещ се с вълци, сега бе толкова малък пред природните стихии. Може би Бойник е едно от местата, които човек е добре да посещава периодично, за да си припомни колко незначителни и безпомощни сме ние, хората...

Кой е най-добрият човек, когото познавате? Замисляли ли сте се? Сега пред нас стои един такъв. Може би най-добрият. Пример за мнозина как трябва да изживееш живота си. Пример как трябва да даваш много повече отколкото получаваш. Защото само тогава няма да си живял напразно...Фаик...Говорим си, а има и моменти, в които си мълчим. Но мълчанието на Фаик значи толкова много. "Моите момчета, ние сме едно семейство и аз съм много щастлив, че тази вечер дойдохте при мен! Чувствайте се като у дома си!" Многократно чуваме тези думи, а когато не ги чуваме, просто виждаме блясъка в очите на този голям Човек.  А блясъкът казва всичко онова, неизреченото...

Когато посещаваме диви и отдалечени места, винаги първото нещо, което ме е интересувало, е било как живеят хората там. Разпитвахме Фаик надълго и нашироко за живота му. На моменти му се плачеше. Особено когато си спомни за триметровия снежен капан през март, 2015-та. "Събудих се, погледнах часовника - показваше 8.30 ч., а навън бе необичайно тъмно. Притесних се какво става. Станах, облякох се, и отворих вратата. Когато я отворих, не можах да излезна, защото снегът бе висок колкото къщата. И никой, никой, не се сети за мен и не попита "Как си, Фаик? Имаш ли нужда от нещо?". Няколко дни по-късно открих повече от 20 крави и телета умрели в снега. Замръзнали. Не са могли да се движат в снежния капан." Не е лесен животът тук, момчета. Юрпек не е работа на всеки да живее. Тука е разврат."...

При тези думи потъваме в мълчание. Навели глави, със спътника ми се опитваме да заковем на дъсчения под гузната си градска съвест. Или да я удавим в чашката с алкохол. Защото когато ние имаме нужда от подслон, Фаик винаги е там. Дори да го няма, домът му е отключен, а на малко бродирано пано, поставено срещу вратата, пише: "Добре дошли, скъпи гости!". Но когато Фаик има нужда, нас ни няма. Няма никой. Защото ние сме на топло в домовете си и гледаме какво се случва със заобикалящия ни свят единствено по телевизора.

След малко Фаик продължава разказа си. Говори за хората, които доста често посещават селото нощем - бракониерите, които нямат страх нито от закона, нито от Бога. И Фаик си признава, че това са моментите, в които е изпитвал страх. Не го е страх от диви животни, не го е страх от самотата, но го е страх от хората. "Аз, момчета, имам едно златно правило, на което ме е научил животът тук: "Нощно време вратата ще затваряш, през деня - устата!".

След полунощ потъваме в сън. Дълбок и спокоен. Спим в стаята на домакина ни. Навън продължава да вали, но ние сме на сухо и топло. Утрото ни посреща с божествен чай от шипки и мащерка. Фаик е станал рано, за да пусне животните и го е сварил. Закусваме. Говорим си. За нас е време да продължим по пътя си обратно, а за Фаик денят не е по-различен от вчерашния и утрешния. Ще ходи към Свети Илия за да търси една от изгубените си кравички. Съвсем скоро трябвало да се отели, но преди два дни изчезнала. Фаик не е притеснен. Това са нормални неща в Юрпек. Тревожно го питаме дали има опасност да е изядена от вълците, а той отговаря с усмивка: "Ако беше, щях да позная по лешоядите. Винаги се въртят високо в кръг, когато има мърша. Така знам къде да търся."

Изпраща ни по пътеката, за да ни посочи накъде да поемем. Тревата е мокра и още в първите метри подгизваме до колене. Фаик е облякъл скромно и изтрито от носене кожено елече. Тягостно е, че се разделяме. Някак си отвътре ни идва да го прегърнем за довиждане. Не за сбогом, въпреки че в Юрпек никога не знаеш колко още време ти остава. Изпраща ни с усмивка и благословия. Вървим бързо без да се обръщаме, а от устата на спътника ми едва-едва се отронват думите: "Срещата с Фаик осмисли цялата ми ваканция в България!".

Вървим все така бързо през старата дъбова гора. Високо над Свети Илия забелязваме няколко лешояда, кръжащи в кръг....