Уважавам мечките. Когато търсят мравки под камъните, винаги работят избирателно. Какво имам предвид ли?! Тези внушителни животни никога не преобръщат камъни с туристическа маркировка, която и без това е така оскъдна по местата, през които преминавам обикновено. Уверих се в интелекта им за пореден път преди броени дни. Но, за мечките - след малко. А сега ще ви разкажа някои други прозаични и не дотам неща от живота ми в последните три дни.
Вторник. Събудих се рано и вътрешният глас ми подсказа, че трябва да потегля на път. Липсата на предварителен план би могла да бъде леко объркваща понякога. Е, в този случай успях да се преборя почти безболезнено с първоначалната еуфория и последващите въпросителни, страхове и тревоги, които изникват в мислите на всеки пътешественик, когато в съзнанието му потекат буйните и мътни води на реката на неизвестността. Събрах багаж - наистина най-необходимото. А докато разпределях товара си в джобовете на раницата, мислено прокарах пръст по всички била, на които не съм бил.
Времето напредваше. Часовникът удари 11 часа, когато стъпих на "мека" земя. Корабокрушенците си мечтаят за твърда почва под нозете си, а аз се радвам, когато напусна пределите на циментираните градове и техните асфалтови улици. Местността Картола над Момчиловци е сред любимите ми места. Преди доста години, в една студена картолска пролет, палатката ми замръзна. А бе 9-ти май. В същия този девети май, със спътника ми изминахме разстояниято от Картола през Момчил юнак, Хайдушки поляни, Манастир, Лъки и Брайковица до хижа Пашалийца. Тогава направихме целодневен преход с ударна денивелация. Сега се имах за една идея по-хитър и реших да си спестя големите разлики в надморската височина. Поне през този пръв ден на моята мини експедиция.
Обичам моментите, в които неизвестността ми нашепва с призрачен глас. Изкачих се до Черковния връх (1 817 м.) през поляната от мек, изсъхнал картал. На върха имаше уютна дървена колибка. Потънах в гъстите гори на Радюва планина. Ридът е с неголяма ширина - 8 километра, но дължината му е цели 25 километра. Дълбоките долини на Чепеларска и Джурковска река го отделят от запад и изток от Чернатица и Манастирище. От североизток пък границата между Радюва планина и Добростан е дълбоката долина на Юговска река. И двата рида, през които бях планирал да премина - Радюва планина и Добростан, са със силно изразен карстов характер.
Поддържах доста добро темпо, а и времето бе с мен. Отдавна не се беше случвало да поема на поход и да не падне капка дъжд. Е, хладните октомврийски ветрове прекаляваха на моменти с гоненицата си по билото, но като цяло всичко бе в рамките на нормалното. Движех се през доста стара гора, в която кипеше живот. Стада със сърни и кошути се разбягваха, когато някой клон изпращеше под нозете ми. Но преди да се разбягат, вдигаха глави любопитно, оглеждаха се във всички посоки, и когато ме фиксираха с поглед, се втренчваха в мен ужасени в продължение на няколко секунди, след което, като по команда, малки и големи се втурваха в една и съща посока и се скриваха от погледа ми за части от секундата. Понякога любопитството обаче бе по-силно от страха. Очевидно в тази част на Родопите хора се срещаха доста по-рядко и осанката ми, в комплект с раница, шапка и слънчеви очила, бе нещо абсолютно нетипично за девствения пейзаж на Радюва планина. Тогава горските обитатели не откъсваха поглед от мен докато не ги стреснеше някое неволно по-рязко мое движение, след което сценарият се повтаряше. И единственото, което оставаше да кънти след тях, бе тропотът на копитата им по стръмните склонове на планината.
Не бях далеч от връх Тузлата (1 891 м.), който е и първенецът на Радюва планина. Доста върхове в Родопите носят подобно име. Дори само няколко километра на изток от тук, първенецът на рида Каракулас носи същото име. Колкото и странно да звучи, от турски език "тузла" означава солна мина, солница. Моята логика свързва това име със солта, която се е поставяла за дивеча, тъй като на каракуласката Тузла се намира едно от най-големите сборища на благородни елени в цялата Родопа. Та, приближавах върха, когато вниманието ми се прикова от големи следи в калната почва. При това доста пресни - вероятно преди няколко часа оттук бе преминал огромен мечок, търсещ храна. Погледнах часовника си. В продължение на повече от 40 минути вървях по неговите дири, които се губеха на места и отново се появяваха в по-меката и кална почва. Когато забележиш такива стъпки, винаги ставаш една идея по-предпазлив, усещаш внезапен приток на кръв в главата си и пулс, който отеква някъде дълбоко в слепоочията ти. Сравних следите с моята стъпка. Задните лапи определих като 42-ри номер. Определено това бе най-голямата следа, която бях виждал в живота си. В последствие показах снимката от лапите на познат ловец, който потвърди преценката ми за огромно мъжко животно. От опит и от това, което съм чел през годините, зная, че мечката е достатъчно хитра, за да не оставя следи в калта. Когато може, тя винаги ще избегне терен, който би издал присъствието й. Очевидно този път не е имала откъде да мине.
Оттук насетне се движех по-предпазливо, оглеждах се, ослушвах се, защото не знаех къде завършват дирите и дали нямаше да се натреса на края им. Въпреки че шансът за подобно нещо бе доста малък. Попаднах на интересни останки - тези на източния античен трансродопски път. В Средните Родопи са установени археологически три основни пътя, които са свързвали Тракийската низина с Беломорието. Тяхното предназначение е било да обезпечават връзките между вътрешността и крайбрежието в тази част на Римската империя, да обслужват търговията и съобщенията, да улесняват придвижването на военни части и експлоатацията на природни богатства в тази част на планината. В последствие всички те са били поддържани от Веизантийската империя, Българските царства и Османската империя. Около Смолян са преминавали Централният и Източният трансродопски път. Централният е бил част от по-голям път, свързващ граничен път по река Дунав при Ескус, Диагоналия (Via Militaris) при Филипополис и Егнациевия път (Via Egnatia) до Беломорското крайбрежие. Източният път е пресичал билото на планината, минавал покрай крепостта Зареница, достигал е до с. Момчиловци, заобикалял е от запад крепостта Повисдос, достигал е до Рудозем и Кечи кая и близо до връх Циганско градище е напускал пределите на страната ни. За съжаление дърводобивът и климатичните фактори са оказали своето силно деструктивно въздействие върху пътя и днес много малка част от него е запазена и различима.
Подминах Хайдут чука и Дръндевица и вече бях навъртял 13-14 км. Точно тук срещнах и единствения човек за целия преход - местен човек от село Дряново, който се занимаваше с дърводобив в гората над селото. Поразговорихме се, но го чакаше доста работа, затова предпочетох да продължа напред и да го оставя да се труди. Спря ме познато почукване. Кълвач работеше усилено някъде край мен. Наслушвах се доста, докато доловя откъде идва шумът. Заковах го с поглед. Голям черен кълвач. Мъжки. Слънчевите лъчи огряха червената окраска по главата му. При черния кълвач се наблюдава добре изразен полов диморфизъм - червеното оперение при мъжките индивиди е на челото, темето и и тила, докато при женските се наблюдава само на тила. Младите кълвачи от този вид пък са с кафяв оттенък на оперението и червено теме.
Около Пандурова чука гората се разреди, излезнах на голяма поляна, по която пасяха работни коне. Велика гледка се разкри на изток от мен - Ташюстю, Чуката, вр. Проглед, Акватепе, Караджов камък - всичко се разстилаше като на длан. В края на поляната открих уютен дървен навес, вероятно служил за подслон на горски работници. Поколебах се дали да не се подслоня тук. Разумът обаче взе превес и предпочетох да продължа напред, за да измина колкото се може по-голямо разстояние днес. Все пак имаше 3 часа до мръкване. В следващия километър стреснах още две стада със сърни. И попаднах на дирите на поне три различни по размер мечки. Изведнъж гората отново стана дива. Дори по-дива. Понижението в надморската височина си каза думата и растителността постепенно премина от иглолистна в смесена и широколистна. Движех се в нещо като тунел под клоните на стари букове.
Още час ми отне да достигна до хижа Пашалийца. Малко се разочаровах, че хижата е заключена. Нямах намерение да спя в нея, но можеше да изпия един топъл чай, за да изкарам по-леко и без това студената нощ, която се задаваше. Огледах района. До хижата имаше новопостроен параклис, в който можеше да се подслоня, ако не беше заключен. Слънцето клонеше към залез. Захладняваше. Използвах последните лъчи, за да вечерям на поляната и да събера малко топлина. Преоблякох се с топли дрехи и потърсих място за нощувка. Харесах си дъсчен навес, под който разпънах хамака си. Потърсих вода. И двете чешми в района бяха сухи. Малко се обезкуражих, защото в шишето ми имаше не повече от 200 мл. вода. След половинчасово разследване открих спирателен кран, който се оказа верният. Развъртях го и от чешмите бликна ледена вода. Всичко се нареждаше по план. Хамакът ми бе разпънат. Бях сит.
Легнах рано без да паля огън. Дървеният навес ми осигуряваше известен уют и завет. А в спалния ми чувал температурата бе повече от комфортна. Поляната край мен бе осветена от пълната луна. Гледах я дълго преди да се унеса в дрямка. Няколко пъти около мен притичваха животни - вероятно сърни или кошути. Тишината наоколо бе проглушаваща. Заспал съм около 1 часа след полунощ.
Поддържах доста добро темпо, а и времето бе с мен. Отдавна не се беше случвало да поема на поход и да не падне капка дъжд. Е, хладните октомврийски ветрове прекаляваха на моменти с гоненицата си по билото, но като цяло всичко бе в рамките на нормалното. Движех се през доста стара гора, в която кипеше живот. Стада със сърни и кошути се разбягваха, когато някой клон изпращеше под нозете ми. Но преди да се разбягат, вдигаха глави любопитно, оглеждаха се във всички посоки, и когато ме фиксираха с поглед, се втренчваха в мен ужасени в продължение на няколко секунди, след което, като по команда, малки и големи се втурваха в една и съща посока и се скриваха от погледа ми за части от секундата. Понякога любопитството обаче бе по-силно от страха. Очевидно в тази част на Родопите хора се срещаха доста по-рядко и осанката ми, в комплект с раница, шапка и слънчеви очила, бе нещо абсолютно нетипично за девствения пейзаж на Радюва планина. Тогава горските обитатели не откъсваха поглед от мен докато не ги стреснеше някое неволно по-рязко мое движение, след което сценарият се повтаряше. И единственото, което оставаше да кънти след тях, бе тропотът на копитата им по стръмните склонове на планината.
Не бях далеч от връх Тузлата (1 891 м.), който е и първенецът на Радюва планина. Доста върхове в Родопите носят подобно име. Дори само няколко километра на изток от тук, първенецът на рида Каракулас носи същото име. Колкото и странно да звучи, от турски език "тузла" означава солна мина, солница. Моята логика свързва това име със солта, която се е поставяла за дивеча, тъй като на каракуласката Тузла се намира едно от най-големите сборища на благородни елени в цялата Родопа. Та, приближавах върха, когато вниманието ми се прикова от големи следи в калната почва. При това доста пресни - вероятно преди няколко часа оттук бе преминал огромен мечок, търсещ храна. Погледнах часовника си. В продължение на повече от 40 минути вървях по неговите дири, които се губеха на места и отново се появяваха в по-меката и кална почва. Когато забележиш такива стъпки, винаги ставаш една идея по-предпазлив, усещаш внезапен приток на кръв в главата си и пулс, който отеква някъде дълбоко в слепоочията ти. Сравних следите с моята стъпка. Задните лапи определих като 42-ри номер. Определено това бе най-голямата следа, която бях виждал в живота си. В последствие показах снимката от лапите на познат ловец, който потвърди преценката ми за огромно мъжко животно. От опит и от това, което съм чел през годините, зная, че мечката е достатъчно хитра, за да не оставя следи в калта. Когато може, тя винаги ще избегне терен, който би издал присъствието й. Очевидно този път не е имала откъде да мине.
Оттук насетне се движех по-предпазливо, оглеждах се, ослушвах се, защото не знаех къде завършват дирите и дали нямаше да се натреса на края им. Въпреки че шансът за подобно нещо бе доста малък. Попаднах на интересни останки - тези на източния античен трансродопски път. В Средните Родопи са установени археологически три основни пътя, които са свързвали Тракийската низина с Беломорието. Тяхното предназначение е било да обезпечават връзките между вътрешността и крайбрежието в тази част на Римската империя, да обслужват търговията и съобщенията, да улесняват придвижването на военни части и експлоатацията на природни богатства в тази част на планината. В последствие всички те са били поддържани от Веизантийската империя, Българските царства и Османската империя. Около Смолян са преминавали Централният и Източният трансродопски път. Централният е бил част от по-голям път, свързващ граничен път по река Дунав при Ескус, Диагоналия (Via Militaris) при Филипополис и Егнациевия път (Via Egnatia) до Беломорското крайбрежие. Източният път е пресичал билото на планината, минавал покрай крепостта Зареница, достигал е до с. Момчиловци, заобикалял е от запад крепостта Повисдос, достигал е до Рудозем и Кечи кая и близо до връх Циганско градище е напускал пределите на страната ни. За съжаление дърводобивът и климатичните фактори са оказали своето силно деструктивно въздействие върху пътя и днес много малка част от него е запазена и различима.
Подминах Хайдут чука и Дръндевица и вече бях навъртял 13-14 км. Точно тук срещнах и единствения човек за целия преход - местен човек от село Дряново, който се занимаваше с дърводобив в гората над селото. Поразговорихме се, но го чакаше доста работа, затова предпочетох да продължа напред и да го оставя да се труди. Спря ме познато почукване. Кълвач работеше усилено някъде край мен. Наслушвах се доста, докато доловя откъде идва шумът. Заковах го с поглед. Голям черен кълвач. Мъжки. Слънчевите лъчи огряха червената окраска по главата му. При черния кълвач се наблюдава добре изразен полов диморфизъм - червеното оперение при мъжките индивиди е на челото, темето и и тила, докато при женските се наблюдава само на тила. Младите кълвачи от този вид пък са с кафяв оттенък на оперението и червено теме.
Около Пандурова чука гората се разреди, излезнах на голяма поляна, по която пасяха работни коне. Велика гледка се разкри на изток от мен - Ташюстю, Чуката, вр. Проглед, Акватепе, Караджов камък - всичко се разстилаше като на длан. В края на поляната открих уютен дървен навес, вероятно служил за подслон на горски работници. Поколебах се дали да не се подслоня тук. Разумът обаче взе превес и предпочетох да продължа напред, за да измина колкото се може по-голямо разстояние днес. Все пак имаше 3 часа до мръкване. В следващия километър стреснах още две стада със сърни. И попаднах на дирите на поне три различни по размер мечки. Изведнъж гората отново стана дива. Дори по-дива. Понижението в надморската височина си каза думата и растителността постепенно премина от иглолистна в смесена и широколистна. Движех се в нещо като тунел под клоните на стари букове.
Още час ми отне да достигна до хижа Пашалийца. Малко се разочаровах, че хижата е заключена. Нямах намерение да спя в нея, но можеше да изпия един топъл чай, за да изкарам по-леко и без това студената нощ, която се задаваше. Огледах района. До хижата имаше новопостроен параклис, в който можеше да се подслоня, ако не беше заключен. Слънцето клонеше към залез. Захладняваше. Използвах последните лъчи, за да вечерям на поляната и да събера малко топлина. Преоблякох се с топли дрехи и потърсих място за нощувка. Харесах си дъсчен навес, под който разпънах хамака си. Потърсих вода. И двете чешми в района бяха сухи. Малко се обезкуражих, защото в шишето ми имаше не повече от 200 мл. вода. След половинчасово разследване открих спирателен кран, който се оказа верният. Развъртях го и от чешмите бликна ледена вода. Всичко се нареждаше по план. Хамакът ми бе разпънат. Бях сит.
Легнах рано без да паля огън. Дървеният навес ми осигуряваше известен уют и завет. А в спалния ми чувал температурата бе повече от комфортна. Поляната край мен бе осветена от пълната луна. Гледах я дълго преди да се унеса в дрямка. Няколко пъти около мен притичваха животни - вероятно сърни или кошути. Тишината наоколо бе проглушаваща. Заспал съм около 1 часа след полунощ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар