Сряда. Събудих се в седем часа. Усещането бе странно, защото се бях завил през глава и не съм забелязал, че слънцето се е подало някъде изздад Адемова махала, югоизточно от мен. Едва когато се измуших от спалния чувал и излезнах от навеса, си дадох сметка на какъв хубав завет съм спал. Цялата поляна бе потънала в скреж. Температурата бе не по-висока от 3-4 градуса, което значеше, че през нощта е била около или малко под нулата. Духаше студен вятър.
Събрах багажа си и реших да потеглям преди закуска. Щях да хапна някъде по път, когато напредна с разстоянието. Вчера бях изминал 20 километра. За днес бях сигурен, че ми предстоят поне 25. Първата ми цел за деня бе село Югово. Поех на север към Югово. Каква символика само. Дали това символично противопоставяне не бе някакво отражение на лекото притеснение, което бе започнало да се поражда в мен тази сутрин?! Всичко бе покрито в скреж, а на местата, където слънцето бе огряло, сланата почти моментално се трансформираше в роса. Бях изминал не повече от 200 метра от мястото на бивака ми. Вече бях мокър до коленете. Внезапно вниманието ми бе приковано за пореден път от пресните следи на неголяма мечка. Не можех да повярвам колко близо до мен е преминала през нощта или рано сутринта...Но вероятно е усетила миризмата ми и е побързала да се отдалечи. Все пак, пресните мечи отпечатъци не вещаят кой знае колко добро начало на деня, нали?!
Движех се уверено по северните склонове на Радюва планина. Преминах покрай Циганската дупка - една от многото пещери в района. Спусках се поне 40 минути, докато достигнах до подножието на Стофурица - доста странен връх с почти платовидна форма, изпъстрен с карни полета и валози, скрити в буковата гора. Заобиколих връхчето от запад, защото намерих по-лесен и приятен подход. От тук насетне теренът стана неописуемо див. Наложи се да вдигам шум, за да известя за присъствието си потенциалните горски обитатели. Още с първото подсвиркване и отляво, и отдясно от мен дочух раздвижване. Шумът отдясно премина в диво трополене на копита на едро животно - мисля, че беше дива свиня. А този вляво завърши с глухо кънтене надолу по ската към Люти дол и Марков соват. Може би сърна или елен.
По ръба на реброто, по което се движех между върховете Стофурица и Кутела, между боровите дървета забелязах грандиозната гледка към Зареница, Люти дол и долината на Чая. Мощната клисура на Люти дол завършваше някъде дълбоко под мен, а отвесните й склонове, обрасли с черен и бял бор, сякаш висяха в нищото. Представих си рева, който би се чувал, когато Люти дол е в период на пълноводие.
Някъде след Стофурица съм пропуснал прекия път, който слиза в центъра на Югово. Не съжалих, защото намерих пътека, която, въпреки че ми костваше излишни два часа ходене, се оказа неземно красива и панорамна. Изведе ме над селото, източно от върховете Божево име и Кълвачница. В един момент красивата пътека просто свърши в нищото. Половин час преди това, обаче, се случи нещо странно. Забелязах стадо от седем едри диви кози вляво от мен, над пътеката. Шест от тях ме усетиха отдалече и се втурнаха в див галоп надолу по склона. Минута по-късно, с периферното си зрение забелязах кафяво-черен обект, който се бе засилил и устремено се движеше към мен. Разбира се, в първия миг помислих, че става въпрос за мече, което се е спотайвало в района и веднага в главата ми се разгърна сценарий, който сериозно ме притесни. Представих си как едногодишното мече без изградени инстинкти идва към мен, търсейки си компания за игра, а в този момент майка му изсумтява някъде зад гърба ми и ме поваля на земята в пристъп на ярост, мислейки си, че целта ми е да нараня или убия мечето й. Е, за мой късмет това се оказа седмата дива коза, която, не зная защо не ме беше забелязала. Буквално наби спирачки на около 3-4 метра от мен, изскачайки иззад нискорасло дъбче, втренчи се и в следващата секунда вече не я виждах. Изплашила се бе горката. Сериозно при това.
Та, със свършването на пътеката се наложи да се движа в дълбок дол, който по моя преценка трябваше да ме изведе някъде над Югово. Излизайки на открито, попаднах на още една запазена отсечка от римския път, при това - изключително живописна. Пътят ме изведе до малкия каменен параклис "Свети Димитър", който бе построен от юговци. Там реших да закуся, въпреки че вече приближаваше обяд.
Югово е единственото старо християнско селище в региона, запазило своята вяра по време на масовото религиозно насилие над християните в Средните Родопи от края на XVII век. Важна причина за това е бил традиционният дюлгерски поминък на юговци - високо уважаван и нужен занаят в пределите на Османската империя. Майсторството на местните строители (мещри) било известно в много села и градове на Родопите и Тракия. Доказателство за уменията им са части от Бачковския манастир, мостовете и подпорните стени на река Чая, жилищни, стопански и сакрални постройки в Пловдивско, Пазарджишко и Хасковско. Важно място в Югово заемат "конаците на здравичките" - домашни олтарчета в селските къщи, където се оказва почит към светците. По време на своята работа, старите майстори използвали специален професионален говор, наречен "мещренски", като в него се откриват думи и изрази от различни балкански езици.
Спрях за кратко в селото, защото жестоката денивелация в последните 2 километра започна да резонира в коленете ми. Презаредих запасите си с вода, въпреки че не обръщах особено внимание на този въпрос - фактор, който в последствие ми изигра неприятна шега. Обикновено нямах навик да подценявам количеството на водните си запаси и винаги държах на тях, но този път бях по-спокоен - времето не бе така горещо, а чешмите в планината бяха в изобилие. Да, ама не. Или поне не в Добростан.
Започнах половин часово спускане до долината на река Юговска. Преминах покрай селската костница. В нея, съобразно местните традиции, са погребани вторично костите на всички юговци до 60-те години на XX век. Движех се отново по останките от римския път, които на места си личаха изключително добре. Приближавайки се до дъното на каньона, започнах да дочувам рева на Юговска река, която беше доста пълноводна след последните поройни дъждове. В мен се прокрадна съмнението дали ще успея да прекося реката, не знаейки, че за целта има изградено съоръжение.
Когато достигнах до него, занемях - изключително добре запазен римски мост, който се вписваше в девествения пейзаж прекрасно. Римският път и сводестият мост вероятно са били изградени през втората половина на I-ви в. сл. Хр. или в самото начало на II-ри в. сл. Хр. и представят различни техники, прилагани от римските строители при изграждането на този тип съоръжения. Ширината на пътното платно почти никъде не е надвишавала 2 метра, което показва, че той е бил пригоден главно за преминаването на пешеходци и товарни животни.
Направих кратка почивка на сянка. Започваше да става горещо и ако досега се бях движил под букова и борова растителност, сега се изправях пред предизвикателството да се катеря по склон с югозападно изложение, при това с доста оскъдна растителност. Вляво и вдясно от мен тръгваха пътеки, изкачващи се от двете страни на склона. Не зная защо реших, че трябва да тръгна по тази вдясно. Може би защото щях да се водя от водослива на реките Юговска и Мостовска Сушица, който се вижда чудесно от високо. Речено-сторено. Поех с бодра крачка нагоре. Пътеката бе сравнително чиста, само на места имаше клони на драки, които затрудняваха преминаването ми, но до момента се справях сравнително добре. Излезнах на огледна скала с гледка към долините на двете реки и водослива им. Оказа се, че скалата и поляната до нея се харесват не само на мен. По следите от изпражненията в района разпознах неголямото сборище на благородните елени от Кормисош. Именно тук, в долините на Юговска река и Сушица минава границата на ловното стопанство, а водата се явява своеобразна естествена бариера. Не че може да спре животно, което е решено да я премине, защото съм виждал многократно сърни, елени и диви свине да плуват, но все пак...
Бе минал един час откакто се катерех. Някъде под връх Света Неделя изведнъж пътеката се превърна в животинска. Откривах я едва-едва, защото теренът бе ерозирал, а широчината й не бе по-голяма от две педи. Но продължавах да упорствам, а замъгленото ми от горещина съзнание отричаше истината и крещеше в мен: "Това е твоята пътека! Върви напред!" Измъчено изминах още няколкостотин метра, когато буквално спрях на ръба на урвата. Вляво от мен пътеката завиваше зад невисока скала. Нямах желание да узная какво има зад скалата. Още по-малко исках да се натреса в дома на някое животно, затова взех съдбоносното решение да се върна обратно до римския мост. Това излишно ходене ми отне точно два часа и огромна част от енергията, с която бях зареден.
При моста не почивах, защото пред мен се изправяше склон с 900 метрова положителна денивелация, която трябваше да преодолея до мръкване. Вече обаче се движех доста по-бавно. Правех чести почивки и спирах, за да регулирам дишането си. Слънцето отдавна бе подминало зенита си и притеснението в мен отново вземаше връх. Изкачих се до Света Неделя и продължих към следвата цел - връх Скалата - огромен метаморфен блок с височина около 100 метра. Опитвах се да бъда последователен и реалистичен в поставянето на целите пред мен. Набелязвах добре забележими обекти на неголяма дистанция от мен, към които се прицелвах и щом ги достигнех, си давах по 5 минути почивка. Водата ми бе на привършване. Имах не повече от глътка и поливина в шишето си. Следващият час премина в диво драпане и печелене на надморска височина към връх Корена. Какви ли не мисли се прокрадваха в главата ми - да спра и да нощувам тук; да тръгна обратно към Югово. Нито една от тях обаче можеше да се нарече реалистична с оглед напредването на деня и липсата на вода по цялата отсечка.
Помолих се да открия вода и не след дълго се случи Чудото. На място, където човек никога не би предположил, по средата на тясната ерозирала пътека, забелязах локвичка. Внезапен прилив на енергия ме накара да се затичам към нея. Клекнах и намокрих лицето и устните си. Имах не повече от половин минутна вътрешна борба да пия или да не пия от нея. Нямах таблетки за пречистване, а знаех, че шансът дивите животни да са я заразили не е никак малък. Колкото и чиста да изглеждаше. Бе решено - ще пия и ще напълня шишето си. В момента, в който свалях раницата си от гърба, едната презрамка закачи клонка, която разкри тайната. Вляво от пътеката имаше старо, прастаро изворче, строено незнайно кога. Имаше неголям отвор под тежката тикла, която го покриваше. Наложи се да използвам канчето си, за да мога да утоля жаждата си и да презаредя шишето си. Половин час по-късно започнаха зверски болки в областта на корема ми. Вероятно заради това, че бях обезводнен, а изпих наведнъж голямо количество вода. Едър смок мишкар препречи пътя ми не след дълго. Дали не беше змията-пазителка на тайнствения извор?! Бе настроена приятелски и ми направи път.
Набрал височина, се чувствах малко по-спокоен. Излезнах на билото и попаднах на огромно петно изсъхнала гора. Бях близо до хижа Марциганица. Предполагах по кучешкия лай, който се чуваше недалеч. Липсата на каквато и да е чешма обаче ме накара да подмина хижата и да се спусна към село Добростан, където щях да пренощувам. Не усещах краката си. Бях изминал около 30 км., но не те, а ударната денивелация бе най-големият проблем всъщност. Тази вечер се очертаваше да бъде една идея по-топла.
След като спрях и подготвих бивака си, цялото ми тяло започна да се тресе от мускулен шок и преумора. Облякох всички дебели дрехи, с които разполагах, вечерях и в 19.30 ч. вече бях в хамака си. Спал съм като пребит.
Спрях за кратко в селото, защото жестоката денивелация в последните 2 километра започна да резонира в коленете ми. Презаредих запасите си с вода, въпреки че не обръщах особено внимание на този въпрос - фактор, който в последствие ми изигра неприятна шега. Обикновено нямах навик да подценявам количеството на водните си запаси и винаги държах на тях, но този път бях по-спокоен - времето не бе така горещо, а чешмите в планината бяха в изобилие. Да, ама не. Или поне не в Добростан.
Започнах половин часово спускане до долината на река Юговска. Преминах покрай селската костница. В нея, съобразно местните традиции, са погребани вторично костите на всички юговци до 60-те години на XX век. Движех се отново по останките от римския път, които на места си личаха изключително добре. Приближавайки се до дъното на каньона, започнах да дочувам рева на Юговска река, която беше доста пълноводна след последните поройни дъждове. В мен се прокрадна съмнението дали ще успея да прекося реката, не знаейки, че за целта има изградено съоръжение.
Когато достигнах до него, занемях - изключително добре запазен римски мост, който се вписваше в девествения пейзаж прекрасно. Римският път и сводестият мост вероятно са били изградени през втората половина на I-ви в. сл. Хр. или в самото начало на II-ри в. сл. Хр. и представят различни техники, прилагани от римските строители при изграждането на този тип съоръжения. Ширината на пътното платно почти никъде не е надвишавала 2 метра, което показва, че той е бил пригоден главно за преминаването на пешеходци и товарни животни.
Направих кратка почивка на сянка. Започваше да става горещо и ако досега се бях движил под букова и борова растителност, сега се изправях пред предизвикателството да се катеря по склон с югозападно изложение, при това с доста оскъдна растителност. Вляво и вдясно от мен тръгваха пътеки, изкачващи се от двете страни на склона. Не зная защо реших, че трябва да тръгна по тази вдясно. Може би защото щях да се водя от водослива на реките Юговска и Мостовска Сушица, който се вижда чудесно от високо. Речено-сторено. Поех с бодра крачка нагоре. Пътеката бе сравнително чиста, само на места имаше клони на драки, които затрудняваха преминаването ми, но до момента се справях сравнително добре. Излезнах на огледна скала с гледка към долините на двете реки и водослива им. Оказа се, че скалата и поляната до нея се харесват не само на мен. По следите от изпражненията в района разпознах неголямото сборище на благородните елени от Кормисош. Именно тук, в долините на Юговска река и Сушица минава границата на ловното стопанство, а водата се явява своеобразна естествена бариера. Не че може да спре животно, което е решено да я премине, защото съм виждал многократно сърни, елени и диви свине да плуват, но все пак...
Бе минал един час откакто се катерех. Някъде под връх Света Неделя изведнъж пътеката се превърна в животинска. Откривах я едва-едва, защото теренът бе ерозирал, а широчината й не бе по-голяма от две педи. Но продължавах да упорствам, а замъгленото ми от горещина съзнание отричаше истината и крещеше в мен: "Това е твоята пътека! Върви напред!" Измъчено изминах още няколкостотин метра, когато буквално спрях на ръба на урвата. Вляво от мен пътеката завиваше зад невисока скала. Нямах желание да узная какво има зад скалата. Още по-малко исках да се натреса в дома на някое животно, затова взех съдбоносното решение да се върна обратно до римския мост. Това излишно ходене ми отне точно два часа и огромна част от енергията, с която бях зареден.
При моста не почивах, защото пред мен се изправяше склон с 900 метрова положителна денивелация, която трябваше да преодолея до мръкване. Вече обаче се движех доста по-бавно. Правех чести почивки и спирах, за да регулирам дишането си. Слънцето отдавна бе подминало зенита си и притеснението в мен отново вземаше връх. Изкачих се до Света Неделя и продължих към следвата цел - връх Скалата - огромен метаморфен блок с височина около 100 метра. Опитвах се да бъда последователен и реалистичен в поставянето на целите пред мен. Набелязвах добре забележими обекти на неголяма дистанция от мен, към които се прицелвах и щом ги достигнех, си давах по 5 минути почивка. Водата ми бе на привършване. Имах не повече от глътка и поливина в шишето си. Следващият час премина в диво драпане и печелене на надморска височина към връх Корена. Какви ли не мисли се прокрадваха в главата ми - да спра и да нощувам тук; да тръгна обратно към Югово. Нито една от тях обаче можеше да се нарече реалистична с оглед напредването на деня и липсата на вода по цялата отсечка.
Помолих се да открия вода и не след дълго се случи Чудото. На място, където човек никога не би предположил, по средата на тясната ерозирала пътека, забелязах локвичка. Внезапен прилив на енергия ме накара да се затичам към нея. Клекнах и намокрих лицето и устните си. Имах не повече от половин минутна вътрешна борба да пия или да не пия от нея. Нямах таблетки за пречистване, а знаех, че шансът дивите животни да са я заразили не е никак малък. Колкото и чиста да изглеждаше. Бе решено - ще пия и ще напълня шишето си. В момента, в който свалях раницата си от гърба, едната презрамка закачи клонка, която разкри тайната. Вляво от пътеката имаше старо, прастаро изворче, строено незнайно кога. Имаше неголям отвор под тежката тикла, която го покриваше. Наложи се да използвам канчето си, за да мога да утоля жаждата си и да презаредя шишето си. Половин час по-късно започнаха зверски болки в областта на корема ми. Вероятно заради това, че бях обезводнен, а изпих наведнъж голямо количество вода. Едър смок мишкар препречи пътя ми не след дълго. Дали не беше змията-пазителка на тайнствения извор?! Бе настроена приятелски и ми направи път.
Набрал височина, се чувствах малко по-спокоен. Излезнах на билото и попаднах на огромно петно изсъхнала гора. Бях близо до хижа Марциганица. Предполагах по кучешкия лай, който се чуваше недалеч. Липсата на каквато и да е чешма обаче ме накара да подмина хижата и да се спусна към село Добростан, където щях да пренощувам. Не усещах краката си. Бях изминал около 30 км., но не те, а ударната денивелация бе най-големият проблем всъщност. Тази вечер се очертаваше да бъде една идея по-топла.
След като спрях и подготвих бивака си, цялото ми тяло започна да се тресе от мускулен шок и преумора. Облякох всички дебели дрехи, с които разполагах, вечерях и в 19.30 ч. вече бях в хамака си. Спал съм като пребит.
Няма коментари:
Публикуване на коментар