ФИЛИП ЛХАМСУРЕН: НЯМА ЛЕСНИ ОТГОВОРИ, ИМА ТРУДНИ РЕШЕНИЯ

„Сред безкрайния вятър, когато гледам към простора на земята, 

усещам в тази степ нещо, което идва само, когато човек се е смирил.

Нещо, което съществува само в човешкото сърце.“

Филип Лхамсурен е соло-пътешественик, избродил едни от най-самотните и отдалечени земи на Планетата – степите на Централна Азия, Монголия, Южен Сибир, екваториалните джунгли на Южна Америка, Андите и др. Пътува и търси отговори, скрити под прахоляците, блатата, лишенията и потта. 

Най-пресният повод за този разговор е експедицията „Прегръдката на Амазония“, която завърши успешно съвсем скоро. Говорим си за пътя, мисията, ценностите и извисяването на човешкия дух.

Филип, сравнително скоро се завърна от експедицията „Прегръдката на Амазония“. Какво се крие зад успеха ти и какво всъщност не знаят повечето хора за екваториалната джунгла и за подготовката, която човек трябва да има, за да се впусне в подобно начинание? 

За такъв голям проект като Амазония дълго време съм мечтал, защото тази част от планетата все още предлага много предпоставки за неизвестност. Като се започне с това как може да се добереш до определена точка от маршрута без карта и стигнеш до това, дали ще съумееш да останеш физически здрав без да се разболееш. В такова начинание успехът е тясно свързан с жизненото ми оцеляване в джунглата, но без усърдната работа и предварителната подготовка човек няма никакъв шанс. Изчислена във време, тази експедиция ми отне пет години. Три пъти пътувах до Амазония, като общо единайсет месеца скитах из дъждовната гора. Истината е, че истинските усилия са тук - в града. За да намеря финансиране и сериозна подкрепа за проекта, се налагаше да правя неща, които никога не съм правил. Например, да заставам пред хора от бизнеса, говорейки за нещо, което е коренно различно от техния свят. Това е истинското предизвикателство за мен. Тук е моментът, в който обикновено човек се отказва, но аз не можех да го направя. Бях инвестирал всичко, не говоря само за материалната част, но и в емоционален и духовен план. Стресът, лишението и негативното отношение на някои хора към мен е другата бариера, през която постоянно ми се налага да вървя. Но в крайна сметка самата цел, мечта, е толкова голяма и светла, че някак си тя способства човек да намира сили и умение за постигането й. 

Колкото по отношение на екваториалната джунгла, повечето хора живеят с представи за нея, които не се припокриват с реалността. Масовата култура, и по-специално Холивуд, са наложили модела за една смъртоносна джунгла, където на всяка крачка човек е атакуван от анаконда, ягуар или крокодил. Всъщност, постоянната опасност е самата джунгла, нейната монотонност от безкрайни гори, където дори местните успяват да се загубят. В това се крие най-големият риск за неопитния човек - ориентирането в такава среда. Другата постоянна опасност е напастта от комари и всякакви други пълзящи и летящи, кръвосмучещи и жилещи животинки. Тропическата среда е трудна за живот, но е и изключително богата на всякакви животински видове. Мисля, че това притеснява съвременния човек - загубвайки връзка с дивите й обитатели, той е възприел джунглата като опасна. Но тя е опасна само за чуждия човек, за коренното население тя си остава естествена среда, изобилстваща от начини за прехрана. В сравнение с планините над 7000 метра, където никоя форма на живот не вирее, амазонската джунгла е рай. 

В какво се състои подготовката за подобна продължителна експедиция? Имаш ли специален хранителен режим или всичко е въпрос единствено на физическа и психическа издръжливост?

Стремя се да обединявам различни спортни активности, всички форми на бягане и колоездене, както и плаване с кану и каяк. Нищо по-различно от всеки спортно активен човек. Така поддържам формата си и дисциплината си, което е много важно за мен. За по-специална подготовка си набелязвам малка, но трудна цел, която наричам мини-експедиция. Например, миналата година това бяха прекосяване на пустинята Гоби с велосипед, пешеходен преход по маршрута Ком – Емине в Стара Планина и спускане по река Дунав с кану. Тези формати ми помагат освен да тренирам, и да тествам екипировката в реални условия. Освен това, те са не по-малко вълнуващи и интересни за мен от големите ми експедиции. Колкото до хранителния режим, обикновено преди да замина, умишлено напълнявам, защото лишенията и гладът са някак неизбежни при такива начинания. 

Какво се случва с човешкия организъм в джунглата? Какво количество вода трябва да консумира човек, за да компенсира загубата от изпотяването? 

Хубав въпрос, ако мога да кажа така: в джунглата водата е и храна. Без нея там никой не би могъл да направи и крачка. В тази естествена сауна губех водата в организма чрез постоянното си потене и заедно с нея - и всичките си соли и минерали. Това ми причиняваше много болезнени схващания на мускулите, крампи, които буквално ме поваляха на земята или насред някое блато. Липсата на вода също ме довеждаше няколко пъти до пълно изключване на съзнанието. Просто припадах за кратко, бях омалял и дезориентиран. Тези случки често събуждаха у мен и съмнения дали не съм заразен от треска или малария, тъй като симптомите на тези болести са подобни. Дневната ми консумация на вода не е била по-малко от 10 литра, като добавя и нощната жажда, докато спя в хамака си…цифрите стават съизмерими с тези на някой кон. Нещата изглеждат така - на всеки 5 минути пиех вода през една тръбичка, закачена за резервоара ми с вода. Носех 10-12 литра в раницата на гърба си, а това са 10-12 килограма! Това бе основното ми гориво – водата. 

А как в джунглата се набавя вода, за която си сигурен, че е годна за пиене? 

Напълно сигурни източници на вода в джунглата не съществуват. Водата се пречиства със специален керамичен филтър, с който мога да изпомпвам дори от най-застоялото блато. Друг източник на питейна вода са лианите, но това отнема много сили и време.

Спомням си, че по време на „Прегръдката на Амазония“ ти неколкократно публикува снимки на обезлесени участъци от джунглата с коментар под тях, че всичко това е пагубно за бъдещето на нейните обитатели. Наистина ли хората навлизат и там с чудовищни темпове? Има ли съхранени и все още недокоснати места, на които не е стъпвал човешки крак? Съществуват ли мистичните племена от филмите или урбанизацията и техническия прогрес изместват хармонията и безвремието в джунглата? 

Вижте, откакто Амазония е открита, тя страда от експлотация на природни ресурси и изтребване на коренното си население. Просто тези процеси в последните години са се ускорили, а мащабите са гигантски. По време на експедицията аз бях пряк свидетел на случващото се сега, защото 40% от маршрута, по който се движех, попадна в тези опустошени райони. Предварителните ми проучвания и по-специално сателитните снимки, с които разполагах, бяха от преди 4-5 години, за това време цели гори и реки бяха изменени. Това се случва на много места в Амазония, от всички краища я разкъсват и с политиката на новия президент на Бразилия – Болсонаро - има реална опасност в съвсем близко бъдеще да пробият до сърцето на Амазония. Ако някой иска да направи това, което направих аз, трябва да побърза. Защото много скоро Амазония ще бъде разполовена - това е начинът за по-бързо усвояване на ресурсите й. 

Колкото до изолираните племена, извън контактните – както ги наричаме, все още съществуват с техния живот, непроменен от каменната ера. Те са скрити някъде там в най-непроходимите части на джунглата. Обикновено това са планинските райони, където достъпът със съвременна техника е все още невъзможен. За съжаление, тази естествена защита е въпрос на време да падне и това е една трагедия, която не бива да позволим да се случи. 

През 2015 г. ти осъществи още една грандиозна соло експедиция – прекосяването на Южна Америка в най-широката й част. Тогава срещна доста перипетии, а мисията ти бе изпълнена наполовина, завършвайки на колумбийско-бразилската граница. Какво всъщност се случи тогава и какво те накара да спреш неочаквано? 

Това, което ме спря, е убеждението, че няма да остана жив, ако продължа. Човек трябва да умее да разчита знаците по пътя си и особено в моя тогавашен случай, да знае до къде се простират възможностите му. В онзи момент аз бях направил вече невъзможното за мен, не биваше повече да предизвиквам съдбата си. След като качих връх Каямбе и се спуснах с индианско кану в джунглата, предупрежденията към мен зачестиха. Почти всеки ден бях на косъм от трагедия и това бе, защото се сблъсквах постоянно с нови неща за мен. Неща, които човек няма как да научи, ако не рискува. Знам, че понякога съм наивен. И решавам да скачам и после мисля как ще се получат нещата. Това е така, защото вярвам в моя усет, инстинкт и освен това изпитвам вътрешна нужда да се захващам с такива идеи. Днес, с погледа на отминалото време, виждам целия смисъл от събитията през 2015 г. - това, че можеха да ме застрелят насред реката, че бях ограбен и останах без лодка, е безценен урок. Без него нямаше да мога да успея във втората експедиция, без тези събития нямаше и да срещна Румен Койнов, с когото завършихме „Прегръдката на Амазония“. 

Да пътуваш сам – мисия, философия или просто въпрос на възприятие? 

Пътувам сам, защото мога. Такова е моето възприятие за света. Така се свързвам най-добре с елементите на природата и произтичащите събития в тази връзка. От дете съм такъв, просто с времето разбрах, че това именно съм си аз. Може да се погледне на това и като на моя лична мисия и философия. Просто когато пътувам сам, навлизам по-дълбоко в нещата, сливам се със средата, тази симбиоза ме мотивира да правя соло експедиции. 

Би ли ни разказал малко повече за твоето „завръщане към корените“ и пътуването ти до Монголия? Очевидно е, че ти си гражданин на света, но все пак, дълбоко в душата си, като какъв се определяш повече – българин, монголец или някъде по средата? 

Юридически погледнато аз съм български гражданин, но никога не съм имал усещането за нещо повече от този факт. Причината за това е, че от дете съм закърмен с източната философия и култура, вкъщи се говореше на четири езика – монголски, китайски, български и руски. След като навърших десет години, живяхме с майка ми в Улан Батор, после - в Москва и накрая - в Пекин. Дължа моето културно наследство на монголските си корени, познавам историята на рода си от 16 век насам. Това може да звучи шокиращо, но в Монголия да познаваш родословното си дърво все още не е някаква рядкост. Гордея се с корените си и за мен те са неизменен източник на вяра. Моята майка много старателно се погрижи никога да не забравя номадския си ген. Сега виждам още една приемственост с моите хора и аз продължавам като тях да кръстосвам из света. По презумпция, монголският номад винаги е бил гражданин на света. А колкото до България, тя е родината на моята дъщеря, на жената, която обичам и на много мои приятели. А това не е хич малко. 

Това пътуване помогна ли ти да израснеш, Филип? 

Всяко такова пътуване е знаково, всеки ден в такива условия е наситен с преживявания, рискът и опасността ми помагат да бъда все по-осъзнат. За мен експедициите са 80% вътре в нас, чрез тях аз изследвам Човека. Без уроците, които получавам на терен, не бих имал възможността да израствам. 

Книгата ти “Забравените пътища. От Родопите до Памир“ е шедьовър, който трябва да се чете на децата в училище с цел мотивация. Трудно ли беше да пресъздадеш пътуването си в целия му колорит, с всички трудности, предизвикателства и мигове на щастие и да го преживееш отново върху белия лист? 

Чисто технически, аз документирам мислите и преживяванията си през периода на цялата експедиция и така съм сигурен, че не пропускам нищо от тези неподправени моменти и емоции. За мен е важно да предавам истинския климат на човек в условията на една експедиция. Не мога да си представя да пиша по спомен в уютна стая за неща, които са ми се случи там, в онези условия. Да пиша на път в тефтерите си е част от общуването ми със самия мен, думите ми се пълнят със смисъл само защото съм истински вдъхновен, истински самотен, уплашен, ядосан или щастлив. Всички тези емоции са допълнителна доза стрес, но вечер в хамака, когато ги нанеса на страниците, се освобождавам за предстоящия ден. Това е моята психология и за нея се иска творческа дисциплина. Сега предстои да пренеса приключенията ми от 12 непромокаеми тефтера в книгата „Прегръдката на Амазония“. 

Чувстваш ли самота вечер, когато седнеш край лагерния огън, изпълнил планираното за деня? За какво си мислиш? 

Обикновено човек чувства самота, когато нещо му липсва. Насред джунглата, клекнал до огъня, аз изживявах мечтата си и трудно можех да се почувствам в такъв момент самотен. По-скоро бях изморен и щастлив от простичкия факт, че съм запалил огън и ще имам какво да ям. Просто бивакът е кулминацията след тежкия ден, където мога да си позволя да се отпусна. 

Описваш забравените пътища така: „А ние така бързаме, че нямаме време да разговаряме. Резултатът от това е безкрайна празнота и съжаление, което години по-късно ни оставя да се чудим къде е отишло всичко.“ Има ли нещо, за което съжаляваш, че не си направил в живота си, или някоя възможност, която си пропуснал?

Не обичам да съжалявам, не вярвам в това. Някои неща просто се случват или не се случват. Не искам да си развалям дните с мисли - дали ако се беше случило така…или иначе... Това е реална загуба на време, а аз не искам да го пилея. Този ресурс е ограничен на земята. 

Имало ли е трудни моменти от твоите пътувания, в които си изпитвал погубващо силни емоции, било то от страх, радост или тъга? Емоции, които са ти попречили да вземеш правилното решение за определена ситуация? 

Разбира се, това е неизбежно понякога. Колкото и да съм се научил да контролирам стреса в такива ситуации, понякога избирам просто да се откажа. Винаги е по-добре да върнеш назад, отколкото да действаш в неподходящия момент. Обикновено страхът и интуицията са най-добрите ми съюзници. Когато става въпрос за живота, емоциите нямат място в сметките. Знам, че отстрани моите действия не изглеждат точно така, но пак повтарям - човек трябва да познава предела на собствените си възможности и да не злоупотребява с тях. 

Имаш обширен поглед върху случващото се на Земята. Оптимист ли си за бъдещето на Планетата ни? Дали ние, хората, ще успеем да се самосъхраним? 

Климатичните катастрофи са вече безпорен факт, унищожението на планетата ще продължи и за в бъдеще. Вярвам, че нещата могат да се оправят, но предполагам обаче, че първо трябва да се развалят. 

Какво предстои пред теб? 

Малко по-спокоен живот, работа по новата книга, изложби, лекции, филм за експедицията. Това е достатъчно за сега. 

Фото кредит: Румен Койнов, Филип Лхамсурен / http://www.abandonedroads.com/