Шуляница е малка махала, скрита
някъде в най-западната част на Западна България. Ако някой местен не ти посочи
с пръст пътя, водещ към нея, не ще я откриеш. А скоро местни няма да има. Към
днешна дата там живеят 3-ма души. Някой съвременен идеолог със западноевропейски
произход би попитал: „Това, тяхното, живот ли е?“
Шуляница е част от село Мурено.
Асфалт няма и никога не е имало. До нея се стига по двукилометров черен път,
изровен от стихиите. Всяка седмица бродещите сенки от махалата трябва да слязат
до центъра, за да си купят хляб. Идва микробус, настава оживление. На площада
се събират с другите трийсетина сенки от всички махали. Разменят по някоя дума
и много бързо всичко притихва. Едва ли има и какво толкова да си кажат. Животът
ги е очукал като майска градушка, та не им е много до говорене. Поемат обратно
към домовете си, носейки платнена торбичка с няколко хляба и целия товар, който
животът е стоварил на плещите им. Понякога се срещат с вълци. Но така е в
планината, ще кажат някои, ако не им отърва, да отиват в града.
Да, ама не…
Имам особен афинитет към
Шуляница. Баба ми е родена и живяла там. Заедно с още четирима братя и сестри.
И знам, че никой от тях не напусна (някои вече не са сред живите) или има
намерение да напусне това място.
За пръв път се качих там горе през
1999 г. Бяхме с родителите ми. Шуляница е толкова близо до сръбската граница,
че чувахме бомбандировките над Югославия. А беше Великден…
В голяма степен времето е изтрило
детайлите от посещението ми, но все още си спомням пътя, виещ се през поляните
и старата дъбова гора. Онзи път, за който баба ми ми е разказвала, че като
малка е изминавала пеш всяка сутрин, за да отиде на училище. Изминавала го е с
обувки само през зимата, защото са живеели в зверска мизерия и е пазела
единствения си чифт за студено време. Пролет, лято и есен ходела боса. Но
въпреки всичко се изучила и станала достоен човек.
През 1999-та горе все още се
усещаше, че витае живот. Градинките бяха с хубави, прави лехи, засадени с
кромид лук, марули и пролетни цветя. Поливаха ги всеки ден и пръстта бе мека и
рохкава. В дворовете имаше кучета, котки, патици. В кочината кротуваше по някое
прасе – да има мръвка за Коледа. По
полянката зад къщата на дядо Сашо блееха десетина овчици. Но най-вече – имаше
кой да те посрещне. Борихме се с яйца, ядохме домашен козунак. Смяхме се,
близките ми се разтъжваха и си разказваха за перипетиите, които животът им бе
поднесъл, а аз си играех с една сива котка в двора, която, в края на играта ни,
ме драсна по лицето и се скри под казана за ракия.
…..
Години по-късно отново се качих
до Шуляница. Още по черния път към махалата ми се доплака. Дъбовата гора вече
беше кафява. Е, вярно, че беше безснежна зима, беше страшен студ, но кафявият
цвят навяваше у мен мисли за живот, който затихваше. Горе бе тихо. Двете
къщурки стояха самотни, разделени с ограда помежду им. Явно на останалите
сенки, които се лутаха, самотата им бе малко, та бяха решили да се преградят и
да са още по-самотни. Но все още имаше кой да те посрещне. Отнякъде се измъкна
старото куче, с козина, покрита със скреж. Проръмжа с недоверие, но после
размаха опашка и ме облиза по ръката. Дядовците, бабите, бяха живи, слава Богу.
Поговорихме, недочуваха, ама се усмихваха с беззъбите си усти. Дядо Сашо ме
почерпи с мента, седнах до него, а той ме галеше по косата и се радваше на
краткия миг щастие в безщастното си безвремие.
Няколко години след това
направихме голяма родова среща в Шуляница. Имаше музика, хорà, пивка домашна
ракия, много смях. Но през цялото време над нас като дъждовен облак тежеше една
мисъл, която май никой не искаше да си признае. Мисълта, че това е може би
последното ни събиране в „пълен състав“. Така се и оказа.
След това Господ започна да
прибира близките ми един по един. За дядо Сашо ми бе най-мъчно, защото приживе
той ме обичаше най-много. И винаги ме посрещаше с обръщението: „Адашко“! После
ме прегръщаше и започвахме да си говорим. И никога не се оплакваше. Въпреки
тежкия живот, който бе имал от малък. И в очите и думите му винаги имаше плам и
оптимизъм за бъдещето.
Може би ще се кача до Шуляница
отново. Бродещите сенки от миналото пак ще са там, сигурен съм. Така, както не
се отказаха от земята и корените си приживе, въпреки немотията. И зная, че биха
се зарадвали да ме видят. Аз ще почувствам присъствието им, убеден съм. Знам,
че ще е тъжно, но знам и, че тъгата някога е била предшествана от щастие. Ще
вървя по горския път, а дъбовата гора отново ще е зелена и свежа…
Няма коментари:
Публикуване на коментар