21.02.2022 г.

ЛЕГЕНДА ЗА СВЕТА НЕДЕЛЯ - НЕПОБЕДИМАТА КРЕПОСТ

 - Гледай, сине! - каза унесено дедо Исмаил. Все планини и планини и какво небе над тях, никъде няма по-хубава земя от нашата...

Пламъците на огъня играеха в безцветните зеници на стареца и озаряваха замисленото му лице. Отсреща, тайнствен и величествен, тъмнееше могъщият лоб на Света Неделя, а долу, на север, приютено като в майчина пазва, светеше Неделино.

В такива мигове в душата на стария планинец се раждаха ненадминатите му легенди, изпълнени с шепота на вятъра, ромона на изворите и великата народна жалба.

- След като Гаази Сафедин паша осквернил душите на хората при "Турчи мост", тайфата му се смъкнала с шум и веселби в Неделино. Еничарите се пръснали по къщите да търсят храна и пиене, а пашата се настанил на конак у Стойко. Дълго не стихвала веселбата. Поругани християнки поднасяли ракии и мезета на озверелите поганци, които играели кючеци и размахвали окървавени ятагани. Навън бушувала буря, виели кучета. Страшни светкавици осветявали за миг нещастното село и намръщената планина. Хората оплаквали мъртъвците и загубената си вяра...

На сутринта, когато слънцето огряло над притихналата долина, при пашата бързо се вмъкнал стотникът хаджи Сюлейман, разтревожен и бледен. 

- Паша! - прегърнал краката на Сафедин паша. - Страшни работи са извършили нощес гяурите!

- Говори направо, Сюлеймане! И пред джендема няма да трепнат очите ми! - изревал разяреният Гаази. 

- В пясъка, сред селото, се валят изпотъпкани с краката кауци и чалми, валят се трупове на избити еничари. 

- Кой е направил това? Хванете гяурите и ги набийте на кол!

- Претърсихме селото, но мъже не намерихме, господарю! - казал сломен хаджи Сюлейман.

В това време в одаята влезна чорбаджи Стойко и се усмихна лукаво. 

- За убийците ли питаш, ага? Те са горе в манастира "Света Неделя", води ги Камен, годеникът на Марина, най-големият непрокопсаник на селото. 

Гневни мълнии блеснаха в очите на Гаази Сафедин, той измъкна ятагана си и сурово заповяда:

- Вземи стотнята си, Сюлеймане, и бастисай манастира. Камък върху камък да не остане на стените му. И хората избийте. Кръв, кръв иска кръвта на баща ми Енихан баба!

Станал хаджи Сюлейман и тръгнал да изпълни лютата повеля на пашата. Минали ден, два, три, а от стотнята му нямало никакво известие. Едва на четвъртия ден пристигнал окървавен еничарин и казал на пашата:

- Непревземаема крепост е манастирът, паша! Хаджи Сюлейман и стотнята му се намират в селенията на Аллаха!

- Негодници! - диво изревал Гаази Сафедин. - Пригответе ми коня, свирете тревога!

Зурлите засъскали като подплашени змии, гълчавата стихнала и еничарите бързо се подредили по стотин. Сам Гаази Сафедин повел страшната тайфа към манастира. Цял месец ордата му налитала като черен облак върху бялата каменна ограда на манастира, ала несломима била силата на българите. В решителния час те помитали с камъни и дървета озверелите турци, а планината следяла битката със затаен дъх.

В началото на втория месец глашатай завикал пред желязната порта: 

- Е-хе-хе-хей! Пашата иска да говори с вашия горгорбашия, нека се покаже на стената!

Слънцето заляло със светлина непобедимата твърдина. На източната стена, със златен кръст в ръка, се изправил отец Серафим. Бялата брада на игумена блеснала като планинска преспа.

- Ти ли си вождът на гяурите? - попитал с ледено студен глас пашата.

- Наш вожд е нашата вяра за род и родина! - отговорил високо отецът, като се прекръстил.

- Предайте се и приемете правата вяра, ако искате спасение! - скръцнал със зъби Гаази Сафедин.- Иначе мръвка по мръвка ще ви насечем, на огън живи ще ви опечем...Не виждате ли, че друго спасение за вас няма, защо напразно да проливаме още кръв?

- Ние се бием за род и вяра, паша, и няма да се предадем, не се страхуваме от смъртта! - казал твърдо игуменът.

- За род и вяра! - изправили се по стените българите, настръхнали, страшни. - За нас смърт няма!

- Нямаааа! - поела ехото могъщата планина.

- Какво гледате? Юруш, превземете това змийско гнездо и го разрушете! - закрещял Гаази Сафедин и загризал със зъби позлатената дръжка на ятагана си.

Като гладна глутница вълци завили еничарите, вдигнали стълби и започнали да пълзят по стените, ала пристъпът им се разбил о яката твърдина. Грозно и страшно ечели предсмъртните писъци на пометените от оградата турци. Тогава старият хаджи Бекир паднал в нозете на пашата и помолил:

- Нека Аллах ти даде дълъг живот, но спри пристъпа, Господарю! Такава крепост не се превзема отвън, а отвътре...

- Ти знаеш ли какво говориш? - гневно закрещял пашата. - Кога съм отстъпвал пред враговете на Падишаха?

- Не проливай напразно кръвта на войниците си, а хвърли обръч около манастира. Само гладът и жаждата ще ти помогнат да победиш бавно, но сигурно гяурите.

Гледал как гинат войниците му непобеденият досега в битка паша, замислил се и дал знак. Зурлите засвирли отбой. Непобеденият бил за пръв път победен.

Обсадата се проточила с месеци. Станало студено. Еничарите палили огньове, грабили съседните колиби и махали, гуляли. Манастирът, бял и ням, се изправил срещу тях като вековен страж и мълчал. Дори старият и мъдър хаджи Бекир се чудел как ли издържат толкова много без храна хората. 

През един хубав есенен ден, когато лъчите на слънцето плахо погалили позлатения кръст на храма, на стената се появил човек като сянка, излязла от гроба, навел се и махнал с ръка към турците. Изтръпнали от страх и ужас, под стената се струпали еничари. Тогава човекът-скелет едва чуто промълвил: 

- Всички са мъртви...И аз ще умра, но от нашата кръв ще се родят тези, които ще освободят земята ни!

Казал само това и паднал на стената с отворени очи, сякаш в смъртта си искал да гледа планината. А тя мълчала. Хубава и ненагледна като в приказките. 

Дядо Исмаил спря разказа, сълзи извираха от безцветните му зеници, запали лулата си, огледа непобедимата крепост и светлините на Неделино и продължи...

- Казват, че Света Неделя превърнала умрелите за род и вяра българи в орли. Когато агаряните влезли в крепостта, в нея нямало нищо. Нито живи, нито мъртви люде. Тогава страшният Гаази дал заповед да разрушат манастира и камък върху камък да не остане от него. Дал заповед и онемял. 

А докато еничарите, с рев и злоба рушели светинята, в небето гордо се реяло ято орли.













Няма коментари:

Публикуване на коментар