5.02.2022 г.

ГЮМЮРДЖИНСКИ СНЕЖНИК - НЕУСПЕШНО ДО ВРЪХ ЧЕРЕШАТА

След 2000-та година достъпът до граничната бразда по голяма част от българските граници стана сравнително лесен. Туристи и планинари от всички краища на България се втурнаха да опознават ивицата земя, която десетилетия наред е била заключена и недостъпна - тази между кльона и държавната граница. 

Заслужено, много гранични била добиха популярност заради запазената природа и красивите гледки от високите планински върхове. Гюмюрджинският снежник се нареди в челните позиции за най-предпочитани и екзотични места от страната ни. Със своя първенец - връх Вейката (1463 м.н.в.) и най-южното си разположение в България, Снежникът привлече стотици почитатели на екологичния и некомерсиален туризъм.

Без да звучи самохвално, аз бях сред първите, които имаха удоволствието да се изкачат на този непознат връх, когато в интернет информацията за пограничните български планини все още бе оскъдна. С приятели посрещнахме дори една Нова година на палатки на Вейката. Паметни времена.

Днес, отново търсейки по-различен и непопулярен маршрут за изкачване до местата, от които мога да надзърна към съседна Гърция, поемам по стари граничарски пътища и пътеки, водещи смело на юг. Изходната ми точка е село Кремен (Акча). 

Снегът е с подобаваща дебелина от 40 см. Все пак се намирам в сърцето на Снежника. Тръгвам без снегоходки. Единствено с ентусиазъм, който много скоро ще бъде сломен. Още в местността Друма се натъквам на следите на огромен глиган, които е скитал през отминалата нощ в търсене на храна под снежната пелена. Дирята му ми помага да се придвижвам по-лесно и бързо докато набирам височина. Сравнявам отпечатъка от обувката си с неговата стъпка и застивам в страхопочитание. 
























Първоначалните ми планове за деня търпят промяна в движение, като непрестанно се съобразявам със скоростта на придвижване. Набрал височина от около 220 м., снегът рязко увеличава дебелината си, като на места вече има дебелина от 55-60 см. Умората се трупа, а разстоянието, което изминавам, се равнява на около 1.5 - 1.7 км/ч. Няма как. При сухо време бих развил поне 3.5 км/ч по пресечения терен, но сега трябва да се подчиня на законите на зимната планина. 

На места излизам от старите пътища и се движа напряко в гората. Коства ми еднакво усилие, така че в момента е без особено значение откъде преминавам. Целта ми е да достигна до изоставената застава над село Кремен и оттам - да се добера до граничния връх Черешата, а защо не и до западно разположения от него Кремен. С напредването на деня Кремен отпада. Черешата все още стои на дневен ред. Денят е слънчев и ясен, а аз копнея да погледна на юг към морето и южните склонове на Гюмюрджинския снежник, потъващи към полето край Комотини. 

В планината цари удивителна тишина и чистота. Бялото е неосквернено. Високопланинските ветрове са създали вълшебни снежни драперии, които се стелят по безлесните склонове, а сенките се гонят върху тях в безконечната си игра. Така ще е до късна пролет. После снеговете ще се стопят, под тях ще пробият новите треви и вечният кръговрат ще продължи.  

Спирам за сетен път и чувам само пулса си. Умората надделява и започвам ритмично отмерване на сто крачки в снега, след което почивам около половин минута, за да регулирам дишането си. Вече съм на височина, при която снегът не е паднал от дърветата, а  ветровете са го превърнали в тънка ледена обвивка. 

Крехките дървета са се предали пред тежкия сняг и са прегънали безпомощно снага. Пътеката пред мен е почти блокирана. Мъчно си проправям път в този горски лабиринт. Достигам до старата застава, а на поляната пред нея измервам снежна покривка от 80 см. На няколкостотин метра от Черешата съм, но просто нямам сили. Джипиесът ми отчита 4.6 км, които са изминати за 3 часа и 14 минути. 

Спирам край малка чешмичка, презареждам вода и си давам десет минути време за почивка и съзерцание към огромна част от Родопите. Погледът ми стига далеч до белите била на Перелик, Преспа, Свобода, Алада, Устра и Стръмни рид. Велик момент на сливане с безкрая.

Спомням си приказката за киселото грозде и лисицата, самоуспокоявам се, че днес едва ли ще има ясна гледка на юг и потеглям обратно към ниското. Облаци се спускат от запад, температурите падат, а умората в мен тежи. Зимен Гюмюрджински снежник не трябва да се подценява.

1 коментар:

  1. Гюмюрджински снежник си е предизвикателство без сняг, а със сняг не знам изобщо как си се добрал до заставата. Страхотни кадри! Браво!

    ОтговорИзтриване