Този ден може да бъде разказан по много начини. И със сигурност ще остане като един от най-колоритните за цялото колоездене по границата с Турция, наситен с емоции, срещи, случки, преживявания.
Часът е 6.15. Премръзнала кукувица ме напътства. Въздухът е вледеняващ. Обличам якето, което нося именно за подобни ситуации. Съжалявам, че нямам и зимна шапка. Ефирни мъгли се въздигат над влажните Дервентски гори и ме оплитат в пленяващата си паяжина. Полудиви коне пасат на воля. Сръндак си проправя път между натежалите от дъждовни капки храсталаци. Идилията е неземна. Още от сутринта съм наясно със себе си, че днес ще боли, ще има кал, пот и сълзи. И знам, че връщане назад няма. Трябва да наваксам забавянията от вчера и първия ден. В подобни моменти съм благодарен за волята, която съм развил.
Целта ми е Раздел. Стигам бързо, защото само с интензивно въртене на педалите съм в състояние да се стопля. Оттук насетне се вкарвам в завидно приключение. Питам местен човек, работещ в градинката си, за горски път към село Мелница. Първото препятствие пред мен е пресичането на селската река, придошла от вчерашния дъжд. Събувам се, правя крачка. Водата е ледена. Преминавам мъчно, стенейки от болка. Докато се обувам, забелязвам, че 30 метра надолу по течението има мост, който съм можел да използвам. Проклинам се. Патил съм си и друг път от подобни прибързани действия.
Придържам се към указанията на местния човек и откривам пътя отвъд реката, но накисвам в роса до кръста още след първите няколко крачки. Вледеняващо е. Но нямам друг избор. След около 2 км високата трева свършва, но попадам в жестока кал – почва, близка по състав до чернозема, която ме връща в спомените ми за Карадере.
Същински кошмар. Гумите полепват без възможност за почистване. В един момент дори не мога да бутам колелото си. Налага се да го нося. Като изключим тази неволя, имам чувството, че съм попаднал в приказка – обширни поля, оградени с дъбови гори, окъпани от благодатния дъжд; цял хор птици, които пеят от всички възможни посоки; цъфтящи макове; ухание на живот. Удивителна рапсодия.
С много мъка се добирам до асфалт. Спирам, за да изчистя обувките си и гумите на велосипеда и в този миг чувам силен вик: „Стой! Стой!“ Четирима жандармеристи тичат към мен. Аз изпадам в тих ужас и не зная как да реагирам. Извиквам към тях: „Българин съм!“, при което ентусиазмът им секва. Извиняват ми се, обясняват ми как слънцето ги е заслепило и съм им заприличал на мигрант, излизайки от полето кален и брадясал. Разделяме се с усмивки.
В Мелница спирам за кратка почивка. Местният кръчмар ме насърчава да мина през пътищата, за които го питам. Уверява ме, че са проходими и няма да имам проблем. Спускам се смело към карстовата долина на река Воденичката и пещерата Дрънчи дупка, като преди това съм прекарал повече от половин час в почистване и профилактика на велосипеда си. Заслужава го след тежката битка с калта.
Да, ама не. Има дни, в които цялата негативна енергия се изсипва от небето. Едвам пъпля по обраслия път, който трябва да ме изведе в Срем. Отклонението на север до село Срем е единствената ми възможност за пресичането на река Тунджа по мост в момента. Снощните дъждове са направили това начинание невъзможно. Коритото е пълно с вода, а течението не е за подценяване. Първоначалната ми идея да открия по-плитко място и да пресека реката в местността Даркая (Тесните скали) няма как да се осъществи безопасно точно в този ден.
И колкото повече времето ме притиска, пътят пред мен се превръща в тунел от растителност. Невъзможно е да продължа. Полудявам от ярост. Имам чувството, че прокоба тегне над Срем. При първоначалното планиране на тази част от маршрута мислех, че ще успея да пресека Тунджа във втория ден от колоезденето си и в главата ми реката се бе „закотвила“ като условна разделителна линия и психологическа бариера между двете части от тази 233-километрова отсечка. И това, че пресичането ù се отлагаше напред във времето, започваше да ме измъчва все повече.
В пристъп на лудост и гняв навъртам излишни 10 км, за да коригирам маршрута си. Едва не настъпвам тлъста женска пепелянка, която се е маскирала изкусно насред полята...
Няма коментари:
Публикуване на коментар