ДЕН 21 /13.06.2023 г./ – Златоград-Сърнино - 67 км
откъс
.....
В ранното утро на 13.06.2023 г. потеглям от Златоград. Доста неизвестни има пред мен, а дилемите не са никак малко. Прохладата на закъснялото лято е ободряваща. Зимата бе мека, топла и безснежна, а сега природата си наваксва с по-ниски температури и почти ежедневни валежи.
Над село Аламовци преминавам през тежък и продължителен стръмен участък – ерозирала пътека, която се губи в избуялата растителност и превръща ориентирането ми в истинско изпитание. Бутам велосипеда си с усърдието на човек, решен да изпълни мисията си и нищо не е в състояние да сломи високия ми дух.
Наградата за упоритостта ми не закъснява. Само час по-късно се движа по красив и див горски път до самата държавна граница с Гърция. Тишината е обсебваща. Хора тук не са минавали от месеци. А в годините на Студената война (втората половина на XX в.), границата в местността Мързян, между Аламовци и Чепиници, е била едно от предпочитаните места за бегълци поради гъстата растителност и по-мекия климат, в случай, че се наложи да замръкнат в гората.
Границата, която разделяла Европа на две части, била наречена „Желязна завеса“. Терминът е символ на усилията на Съветския съюз и другите страни в Източна Европа за предотвратяване на контакта със западните държави и неконтролираните от Източния блок райони.
Физическото изражение на „Желязната завеса“ представлявало система от гранични съоръжения, разположена в средата на континента, между държавите от двете страни на Европа. Най-известната част от нея е Берлинската стена, която е разделяла Берлин на две части – половината е принадлежала на Федерална република Германия (Западна Германия), а другата половина – на Германската демократична република (Източна Германия).
България е била оградена с електро-сигнализационна ограда от бодлива тел, известна под името „кльон“. Тя е била изграждана на разстояние до 5 км от държавната граница и ролята ù е била да възпрепятства опитите за нелегално напускане на страната. Всеки участък от границата се е охранявал от граничен отряд, който се е помещавал в гранични застави – те били изграждани на разстояние 10-15 км една от друга.
На оградата е имало проводник, който, при пресичането ù, е изпращал сигнал до съответната застава. Веднага била изпращана т.нар. „тревожна група“, състояща се от въоръжени граничари, офицер и немска овчарка.
До кльона, от страната към граничната бразда, е имало разорана ивица земя. Тя се е наричала контролно-следова полоса (КСП). Предназначението ù е било да „запечатва“ следите на евентуалните нарушители на границата и да проследи посоката им на бягство. Групата е трябвало да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата, и да задържи нарушителите.
Задържането на нарушителите се е извършвало от граничарите на наборна военна служба. Спазвала се е максимата: „Нарушителят се задържа или унищожава“. За задържан нарушител граничарят е получавал домашна отпуска от 7 дни. По друг начин са стояли нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата“. Редниците били повишавани в ефрейтори. Награждавани са с домашен отпуск до 27 дни. Говорело се, че граничар, който е „неутрализирал“ за пръв път нарушител на държавната граница, е бил изследван в Неврологичното отделение на Медицинския институт на МВР как се е отразило убийството на психиката му.
Граничари, „неутрализирали“ повече от 10 нарушители, е можело да бъдат повишени в звание сержант и дори да получат високо бойно отличие – орден „Червено знаме“. За безнаказано нарушаване на границата санкциите били жестоки. Наказанията са започвали от командира на заставата. В определени случаи той е понижаван в звание. Можело е и да бъде разжалван. Найпотърпевш е бил граничарят, допуснал нарушението.
Ако е имал нашивки, те били късани за назидание пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи се стигало до съд и присъда за „провинилия се“ граничар.
Почивам за кратко край останките от застава „Мързян“, кръстена на едноименното миньорско селище, което не съществува отдавна. Подсилвам се с лека храна и правя шеметно и безразсъдно спускане към Чепинци, в края на което спирачките на велосипеда ми пушат.
Карам излишни шест километра в горещината, защото картата ми ме подвежда. И това не сломява духа ми, въпреки че губя почти час. В тези дни всяка минута е от важност за мен. Над село Мочуре се задават облаци, вещаещи дъжд, но аз съм решен да достигна до махала Гудевица и да пренощувам в малката наследствена къщурка на баба ми. Пазя любими спомени оттам. Иска ми се да вдъхна нов живот на искрицата любов, която се бе разпалила в мен преди около 30 години.
Уви, колкото и силно да въртя педалите, днес няма да е на моето. Тежък, кален участък ме забавя фатално. Губя инерция, силите ме напускат. Пада мрак, а едри капки дъжд започват да се изливат от небесата. Предстои порой. Дали Господ ме обича или просто съм късметлия, но в този фатален миг забелязвам малка дървена колиба недалеч от пътя, която ме приютява. Въпреки че съм решен да карам и в тъмно, дъждът е с един ход пред мен и предрешава края на днешния ден.
В следващите два часа небесата се продънват – излива се страховит порой, а най-ценното е, че аз съм изцяло сух. Колибата не разполага с екстри, но за мен в момента тя струва повече и от най-луксозния хотел. Като най-разумния ход за деня определям решението си да нощувам тук. Споделям тясното жилищно пространство с неголяма горска мишка, която съвестно изяжда остатъците от вечерята ми. В знак на добросъседство получава от мен няколко орехови ядки, които ù се услаждат.
Оказва се, че не разполагам с питейна вода. Закономерностите на природата са ме научили да не губя време и да се възползвам от всяка ситуация. Моментално се залавям за работа и намирам светкавично решение. Разполагам с канче, кутия за храна и найлонов чувал, в който ще държа резервните си дрехи, ако раницата ми подгизне.
Намятам дъждобрана и излизам навън. Разпределям съдовете на поляната пред къщурката. Постилам чувала, като в центъра му поставям камък, а краищата му оставям да лежат свободно върху избуялата трева. След 30 минути правя проверка и внезапно изпитвам чувство на гордост – събрал съм почти половин литър вода. След още час повтарям процедурата и вече разполагам с повече от литър дестилирана, леденостудена и изключително пивка вода. Без нея бях изгубен. Преживял жестоко обезводняване през деня, имах нужда да наваксам с течностите, а дъждът се оказа неочаквана благодат за мен. Благодаря на Господ, сгушвам се в спалния си чувал и заспивам под съпровода на продължаващия дъжд.
Няма коментари:
Публикуване на коментар