ГЮМЮРДЖИНСКИ СНЕЖНИК - НЕУСПЕШНО ДО ВРЪХ ЧЕРЕШАТА

След 2000-та година достъпът до граничната бразда по голяма част от българските граници стана сравнително лесен. Туристи и планинари от всички краища на България се втурнаха да опознават ивицата земя, която десетилетия наред е била заключена и недостъпна - тази между кльона и държавната граница. 

Заслужено, много гранични била добиха популярност заради запазената природа и красивите гледки от високите планински върхове. Гюмюрджинският снежник се нареди в челните позиции за най-предпочитани и екзотични места от страната ни. Със своя първенец - връх Вейката (1463 м.н.в.) и най-южното си разположение в България, Снежникът привлече стотици почитатели на екологичния и некомерсиален туризъм.

Без да звучи самохвално, аз бях сред първите, които имаха удоволствието да се изкачат на този непознат връх, когато в интернет информацията за пограничните български планини все още бе оскъдна. С приятели посрещнахме дори една Нова година на палатки на Вейката. Паметни времена.

Днес, отново търсейки по-различен и непопулярен маршрут за изкачване до местата, от които мога да надзърна към съседна Гърция, поемам по стари граничарски пътища и пътеки, водещи смело на юг. Изходната ми точка е село Кремен (Акча). 

Снегът е с подобаваща дебелина от 40 см. Все пак се намирам в сърцето на Снежника. Тръгвам без снегоходки. Единствено с ентусиазъм, който много скоро ще бъде сломен. Още в местността Друма се натъквам на следите на огромен глиган, които е скитал през отминалата нощ в търсене на храна под снежната пелена. Дирята му ми помага да се придвижвам по-лесно и бързо докато набирам височина. Сравнявам отпечатъка от обувката си с неговата стъпка и застивам в страхопочитание. 

Първоначалните ми планове за деня търпят промяна в движение, като непрестанно се съобразявам със скоростта на придвижване. Набрал височина от около 220 м., снегът рязко увеличава дебелината си, като на места вече има дебелина от 55-60 см. Умората се трупа, а разстоянието, което изминавам, се равнява на около 1.5 - 1.7 км/ч. Няма как. При сухо време бих развил поне 3.5 км/ч по пресечения терен, но сега трябва да се подчиня на законите на зимната планина. 

На места излизам от старите пътища и се движа напряко в гората. Коства ми еднакво усилие, така че в момента е без особено значение откъде преминавам. Целта ми е да достигна до изоставената застава над село Кремен и оттам - да се добера до граничния връх Черешата, а защо не и до западно разположения от него Кремен. С напредването на деня Кремен отпада. Черешата все още стои на дневен ред. Денят е слънчев и ясен, а аз копнея да погледна на юг към морето и южните склонове на Гюмюрджинския снежник, потъващи към полето край Комотини. 

В планината цари удивителна тишина и чистота. Бялото е неосквернено. Високопланинските ветрове са създали вълшебни снежни драперии, които се стелят по безлесните склонове, а сенките се гонят върху тях в безконечната си игра. Така ще е до късна пролет. После снеговете ще се стопят, под тях ще пробият новите треви и вечният кръговрат ще продължи.  

Спирам за сетен път и чувам само пулса си. Умората надделява и започвам ритмично отмерване на сто крачки в снега, след което почивам около половин минута, за да регулирам дишането си. Вече съм на височина, при която снегът не е паднал от дърветата, а  ветровете са го превърнали в тънка ледена обвивка. 

Крехките дървета са се предали пред тежкия сняг и са прегънали безпомощно снага. Пътеката пред мен е почти блокирана. Мъчно си проправям път в този горски лабиринт. Достигам до старата застава, а на поляната пред нея измервам снежна покривка от 80 см. На няколкостотин метра от Черешата съм, но просто нямам сили. Джипиесът ми отчита 4.6 км, които са изминати за 3 часа и 14 минути. 

Спирам край малка чешмичка, презареждам вода и си давам десет минути време за почивка и съзерцание към огромна част от Родопите. Погледът ми стига далеч до белите била на Перелик, Преспа, Свобода, Алада, Устра и Стръмни рид. Велик момент на сливане с безкрая.

Спомням си приказката за киселото грозде и лисицата, самоуспокоявам се, че днес едва ли ще има ясна гледка на юг и потеглям обратно към ниското. Облаци се спускат от запад, температурите падат, а умората в мен тежи. Зимен Гюмюрджински снежник не трябва да се подценява.

ГЮМЮРДЖИНСКИ СНЕЖНИК. ЗАБРАВЕНАТА МАХАЛА ЖЕРКА

"Очи,

невидели

един път,

се връщат

отново

и гледат,

и търсят,

и искат..."

*****

В най-хубавите романи често има повторения. В най-продаваните книги - също. И ние, като героите от някое стойностно произведение, решихме да се повторим и да направим първото си пътешествие за 2015-та година не къде да е, а до най-южната географска точка на България - връх Вейката.

Вейката се оказа доста притегателно за нас място. За последните 4-5 години това бе третото ни изкачване до върха. Сякаш за тук правилото "Не ходим на места, които вече сме посетили" не важеше. Предварителните ни намерения бяха да посетим поредната забравена махала - Жерка, след което да се придвижим към върха, като разделим разстоянието поне на половина, или в най-лошия случай - да достигнем до подстъпа към Гюмюрджинския снежник и Вейката - село Горно Къпиново, и да се изкачим до върха на следващия ден.

Плановете са затова да бъдат обърквани. Времето е повече от превъзходно, но прогнозата за следващия ден е за тоталното му сгромолясване - силен вятър, гъста облачност и дъжд. По високите планински полета и била - сняг. Чудно. С присъщата за нас гъвкавост и с помощта на десния мигач, разбира се, се отклоняваме на кръстовището за село Горно Къпиново.

Високият пограничен рид е погълнал в сянката си цялата околност и селцето, въпреки ясното и слънчево време, е обгърнато в мразовитата пелена на зимата. Прясно навалелият сняг е доста. Факт, който ни притеснява малко. Началната ни точка е старата застава над селото. Подреждаме багажа си и потегляме. Изпращат ни фуниеобразните пориви на вятъра, които засмукват пръхкавия сняг, издигайки го до висините. 

11.23 ч. Пътят ни започва да се вие на къси серпентини по северния склон на стръмния Гюмюрджински рид - метод, използван за преодоляване на голямата денивелация в планините. Забелязваме човешки дири, но такива, които са се изкачили в планината и не са се върнали. Дали не са следите на някой местен човек, отишъл да изкарва прехраната си в съседна Гърция?! Бедните хора от района практикуват подобно преминаване, въпреки опасността, която крие то. Не ги спират нито минните полета, останали необезопасени след падането на кльона, нито рискът да бъдат заловени от граничните полицаи на двете държави. Гладът е по-силен.

"Разсъблечената" гора ни дава добра видимост. Старите букови дървета огъват клони под тежкия сняг, навалял наскоро. А ние сякаш не сме очаквали тук, толкова близо до Бяло море, да има дебела снежна пелена. Вървим бавно, спираме за почивка често. Студеният въздух реже дробовете ни. Разликата между слънцето и сянката е осезаема - поне 5 градуса. Цялата околност е нашарена с отпечатъци от сърни и диви прасета, бродили тук предходната нощ.

12.45 ч. Пред нас е хижа "Хвойнова поляна". Спираме за почивка, подкрепящ обяд и запасяване с вода. Предвидливо сме оставили бутилките си празни, за да си спестим по някой килограм багаж поне в част от маршрута. Вятърът намалява драстично. Вероятно лъжовно, но нали трябва да се уповаваме в нещо! Закусваме с високоенергийни фурми и продължаваме по пътя си. Вече сме стопили около 550 метра денивелация, което си е сериозно постижение.

Над хижата правим остра чупка на югозапад по почти изгубил се с течение на времето прикриващ път, водещ към граничната бразда. Така е, природата отнема всичко онова, което доскоро човекът си е въобразявал, че притежава. Тънки брезички и миналогодишни букови дръвчета са изникнали на най-невероятни места по горския път. Може би след година-две ще се изгуби напълно. Гледките започват да се редят една след друга - огромна част от Средните и Западните Родопи се разкрива пред нас като на длан. Слънцето грее по-силно въпреки по-ниските температури във високото. Оскъдният горски път свършва и пред нас са последните 200 метра стръмна, козя пътека, водеща до граничното било.

Излизаме на граничната бразда, а там ни очакват две изненади. Всъщност и двете са били някак си предвидими, така че не сме изненадани особено. Първата е снегът - отсечен като с нож. От страната на Гърция няма и помен от него. Втората е вятърът. Ако досега е бил силен, то тук, на върха на планината, той е десет пъти по-силен.

Ако до този момент сме имали възможност да се върнем или да спрем някъде, за да пренощуваме, то сега пътят ни е само напред. Вариантите ни за придвижване са два. И двата не са добри. Първата възможност е да се движим по северния склон, на около 30 метра под билото. Така си спестяваме суровото брулене на вятъра, но газим в сняг, достигащ на места до половин метър. Втората ни възможност е да се движим по самото било или непосредствено под него, от южната му страна, в Гърция, като така ще вървим по-бързо, но рискът да си навлечем някоя пневмония от ледените пориви на ураганния вятър е огромен. 

Решаваме, че ще вървим там, където преминаването е най-лесно. Ако снегът е малко, се движим от север. Когато стане невъзможно да продължим, се подлагаме на дивото блъскане на урагана от юг. След повече от час стъпваме на връх Три кладенци (Юч бунар), висок 1335 м. Дългоочакваната от нас панорама към залива Порто Лагос е забулена в плътна облачна пелена, която няма изгледи да се разкъса в следващото денонощие. Сивите купести облаци висят тягостно във въздуха като захарен памук, изгубил притежателя си. Надяваме се, че поне по залез ще имаме възможност за някоя и друга снимка.

Тук, непосредствено под самия връх има останки от няколко постройки, вероятно овчарници или наблюдателни постове. Покривите им са паднали отдавна, само някой и друг камък стърчи над околната дива планинска степ с пожълтели треви, впили корените си дълбоко в каменистата почва. Нямат друг избор. Вятърът е домакин тук. Не спира да вее 365 дни в годината. Поставили сме си цел да се движим до 16 часа. След това спираме, намираме място за бивак, събираме дърва и разпъваме палатките.

Да, ама не.

14.37 ч. Времето напредва, вятърът се засилва осезаемо. Вече сме с шапки и ръкавици. Налага се да сложим и качулките си, но някак си студът успява да проникне през пластовете дрехи и да ни прегърне с ледените си ръце. След като се уверяваме, че не може да се подслоним измежду каменните стени на нито една от разрушените постройки, продължаваме неуверено напред. Следва дълго спускане източно от Юч бунар, което на пръв поглед мислим, че ще ни отнеме не повече от 10 минути. Уви, мокрият сняг и хлъзгавите туфи, както и двете падания, които претърпяваме, охлаждат ентусиазма ни. Слизането ни коства почти половин час.

15.04 ч. Сядаме за кратка почивка на един камък, защото след спускането, логично следва изкачване. И то дълго. От известно време наш спътник са самотните следи на доста голям вълк единак. Сякаш е наш водач и е преминал по пътеката часове преди нас, за да ни покаже откъде точно да минем. И наистина, избирал е най-удобните места и тези с най-малко сняг. Скалистият терен по билото ни подсеща, че най-вероятно някъде тук е бърлогата му.

16 часа подминава отдавна. Подсичаме от север поредното възвишение, което ни затруднява максимално. Снегът става много, а теренът е все по-стръмен. Почти всяка крачка е съпроводена с подхлъзване и залитане. Тук, освен стъпките на вълка, се натъкваме на отпечатъци от копитата на огромно диво прасе. Някой някого е гонил...

Излизаме на малка огледна площадка, от която виждаме Вейката. Колкото и малко познания да има човек за планината, би преценил, че разстоянието до върха е изключително голямо. Като планинари с малко повече опит пресмятаме, че ще бъдем на върха около 17.30 часа. Изкачваме се на самото било, защото снегът от север става прекалено много. Откъм гръцка територия, точно под нас, се намира урвата Германлик - дива и непристъпна територия от Родопите, която е някак си нетипична за тази мека планина. Вглеждайки се в нея, човек по-скоро би я оприличил с Олимп или Атон.

17.00 ч. Под върха сме. Вече сме близо, но ако искаме да съберем достатъчно дърва и да разпънем палатките си по светло, трябва да останем тук и да отложим качването до горе за следващия ден. За наш огромен късмет точно тук намираме неголяма скала, която би била нашата защита от студения вятър през нощта. Под скалата се намира неголяма, но равна площадка - абсолютен късмет при 45-градусовия наклон на склона тук. Събираме огромен куп с дърва, който трябва да ни стигне за цялата нощ. Без хубав огън на 1400 метра надм. вис. оцеляването е немислимо.

От българската страна на браздата има изобилие от дърва - хубава букова гора с много паднала дървесна маса. Не може да се каже същото за Гърция обаче, където липсата на залесителни мероприятия си е казала своето. По скалистите склонове растат основно драки и нискорасли, самонасадили се букчета и дъбчета. Късметът отново е на наша страна, защото носим предвидливо 200 мл. бензин. В последствие си даваме сметка, че без бензин разпалването на мокрите дърва би било просто немислимо.

Разпъваме и палатките си - по дължина, на тясната с ширина едва един метър площадка, от двете страни на огъня. И тогава...идва върховният завършек на деня. Тук, във високото, се стъмва по-късно, а залезът е много по-красив. Намираме се над височината на облаците, небето гори, а на фона на горящия хоризонт се открояват силуетите на Тасос, Самотраки и Атон. Неописуема гледка.

19.30 ч. Вече сме край огъня. Вятърът продължава да фучи, но зад скалата е завет. Молим се само да не промени посоката си, защото тогава поражението ни ще бъде жестоко. Вечеряме и сушим дрехите и подгизналите си обувки. Небето над нас пожълтява от звезди. Това може да се види само там, във високото. Виждам падаща звезда. Пожелай си едно желание! - обръща се към мен спътникът ми. Искам обувките ми да изсъхнат! - отвръщам без да се замисля аз, размърдвайки вкочанените си пръсти.

21.00 ч. Когато се стъмни и стане студено, в планината човек няма много развлечения. Решаваме да лягаме, но преди това трябва да разтопим сняг. Водата ни е свършила. Тази операция ни коства доста време, но накрая се сдобиваме с почти два литра снежна вода, която си разделяме по равно за през нощта. Слагаме дебели дърва в огъня. Колкото и близо да са палатките, вътре е студено. Температурата на въздуха е -8 градуса, а ледовитият вятър създава усещането за поне -13. Облечени стабилно, заспиваме.

Първото ми събуждане не закъснява. Само след два часа е. Все още съм затоплен, а и вятърът е поутихнал. Унасям се отново в лек сън, клонящ по-скоро към дрямка.

01.54 ч. Второ събуждане. Странното е, че и двамата се размърдваме по едно и също време. Остава тайна какво ни е стреснало. Може би някакъв шум. Може би единакът се е завъртял около лагера ни. Студът е сериозен. Усещам как тялото ми трепери. Вятърът се е засилил страховито. Земята под мен е ледена и въпреки че шалтето ми е дебело, самото то е като изтръпнало от студ. Запалвам примуса и се наслаждавам на пламъка няколко минути. Тясното и ниско пространство в палатката се затопля изключително бързо. Топлината ме отпуска и заспивам отново. И така до 03.30 часа. Сменям страната, на която лежа, през няколко минути, за да изстивам равномерно. Избягвам лягане по гръб, защото бъбреците са чувствителни към студа.  Времето до 06.30 ч. преминава в кратки задрямвания, в промеждутъка на които се събуждам и паля примуса.

07.00 ч. Навън няма и помен от вятър. Разпалваме огъня и се наслаждаваме на благодатната му топлина. Сваряваме супа за затопляне след среднощния студ. Идва време и за изгрева, който е не по-малко впечатляващ от залеза снощи. Този път феерията от цветове е концентрирана на изток. Оставяме лагера си и засилваме огъня - да се стоплим, когато слезнем обратно.

08.30 ч. Ето го и мечтания връх! Пъплим към него по хлъзгавия склон. Вдясно от нас е първенецът на Източните Родопи - Орлицата, който се намира на гръцка територия. Отново не ни остава време за него, но това е знак само за едно. Ще има поне още едно идване тук. Гледката от Вейката трябва да се види. Няма как да бъде описана. Самотраки, Имброс, Тенедос, Тасос, Атон, Драмски Боздаг, Рила, Стара планина...Накъдето и да погледнеш, виждаш нещо забележително. Отново сме над облаците, отново в ниското е непрогледна мъгла, но силуетите на тези исполини пробиват иначе непробиваемия облачен щит и те карат да занемееш. От гордост. От щастие. От възторг. Какво ли повече му трябва на човек!? Вятърът отново се засилва, но не усещаме студ. Прекарваме около половин час горе, след което се връщаме при палатките. Огънят все още гори до скалата-спасителка. Ако я нямаше през отминалата нощ, сигурно щяхме да сме отнесени от вихъра. Или замръзнали.

10.00 ч. Тръгваме по обратния път към Горно Къпиново. Слизането не е много по-лесно от изкачването до тук. Снегът се е размекнал заради вятъра и всяка крачка е лъжовно стабилна. Под връх Юч бунар решаваме да си спестим едно изкачване и се спускаме ниско по северния му склон. Което се оказва голяма грешка. Наклонът става убийствен, снегът - много, а за капак попадаме на огражденията на старо минно поле. Може би все още непочистено. Не спестяваме и кой знае колко време. Слизаме до Хвойнова поляна, където почиваме заслужено.

На тръгване от хижата виждаме две местни хлапета с кучета, дошли на разходка. Питаме ги за пряка пътека до селото, а те с готовност тръгват с нас, за да ни изведат по възможно най-краткия път. Наистина изваждаме късмет. Сивите облаци тегнат над нас заплашително. Откъм билото започва да "прелива" бялата облачно-мъглива пелена, идваща от Гърция. По всичко личи, че метеоролозите са били прави и времето се скапва. Ужасяващо бързо. Не смеем да си помислим дори какво се случва на билото в момента.

Долу сме за 50 минути - отвратително добро време. Благодарим на момчетата и им даваме пакет с бонбони в знак на благодарност. Пътуваме и правим равносметка, че сме постъпили изключително трезво, идвайки тук вчера. Днес би било немислимо.

14.04 ч. Сякаш не сме заситили глада си за приключения. Ще търсим обезлюдената махала Жерка. Само по бегло описание. Паркираме колата край река Къзълач. Нямаме особен избор и трябва да я пресечем. Без много мислене събуваме и без това мокрите си обувки и преминаваме през ледената планинска вода. Започваме изкачване по изключително приятен горски път, постепенно преминаващ в пътека. И както постепенно преминава в пътека, така постепенно я и изгубваме. Налага се да си проправим път през стръмно и обрасло дере. За щастие за кратко. Излизаме отново на пътеката, която се вие измежду шипки, папрати и драки. Изкачваме се до Жерка, разположено на чудно плато. С панорама при това.

Жерка означава воденица, а старото име на селото е Дермен тепе, което пък значи "воденица на хълма". Постепенно хората се изселили от тук и се заселили в Кирково. А навремето имало 35 къщи и 140 жители. Причината според бай Мехмед - единственият обитател на това приказно място, били тежките условия през зимата и липсата на път. И бай Мехмед се изселил, но преди 13 години се завърнал отново тук. Навремето работел в полицията в Момчилград, бил сержант, но се разболял от глаукома и се оттеглил в планината. Днес бай Мехмед не е оптимист за времето, в което живеем. Всъщност е загубил оптимизма си за по-добро бъдеще, още когато насилствено сменили името му от Мехмед на Димитър. Дал си сметка, че нещата в България не вървят на добре. Все пак човекът се радва да види хора в селото и ни нарича "свои гости". Разхожда се с нас и ни показва бунара и стария чинар - символите на селото.

Жерка ни изпраща по обратния път. Също без капчица оптимизъм за нещо по-добро. Може би ще съществува ден за ден. Докато времето и стихиите погълнат и последния каменен зид. Докато бурените и къпините заличат всяко едно свидетелство, че някога тук е кипял щастлив и пълноценен живот. Изпълнен с надежда и измамна илюзия.

Измежду руините на къщите ще се разхождат само призраците, а по прашния селски площад ще танцуват вихрушките. В луд екстаз, че са взели надмощие в неравната битка с хората...