В КАЛДЕРАТА НА ДАМБАЛЪК - ЧОБАНКА, ЧОМАКОВО, ПРАХАВИЦА И ОСТРЕНЦИ

Петър Дънов е казал: "Най-красивият момент е изгряването на Слънцето. Слънцето представя Божествения живот, който постоянно изгрява в душата." И в моята душа е изгрев. Пътувам в студената, мъглива утрин. Гъста мъгла покрива цялата околност и видимостта е почти нулева. Но първите слънчеви лъчи вече греят вътре в мен.

Новият ден пристъпя към мен с тихи стъпки. Съзнанието ми се пробужда, за да долови същината на живота. Потеглил съм на път далеч преди изгрев - в 4 часа сутринта. Планирам да посветя целия ден - от изгрев до залез в ходене и откриване на непознати-познати места. Така и става. Пред мен е още един върховен, изпълнен с магия ден в неповторимите Източни Родопи.

Потапям се в памуковата мъгла. Толкова е гъста, че дори дивите животни са изгубили способността си да чуват и виждат в подобно време. Само на 30 метра от себе си фиксирам стадо от няколко елена. Водачът им е едър мъжкар, чийто мощни рога са единственото нещо, което се вижда от него. Всъщност, по размерите им успявам да преценя, че е едър, миг преди да е потънал в "думана". Така алианите - местните хора, наричат мъглата тук. Няма как подобна гледка да не вдъхне респект и в най-смелия познавач на планината.

По предварителни планове исках да посветя днешния ден на един отдавна угаснал вулкан - Дамбалък. Бях планирал голяма обиколка в района, която щеше да започне и завърши в Летовник, щеше да премине през няколко забравени родопски махали и да ме изкачи до вулканския връх. Благодарение на добрата ми преценка, обаче, градена през годините след многократни наложителни преспивания в нищото без екипировка, заварен от тъмнината поради слабото предварително проучване на терена и надценяването на физическите ми възможности, нужни за да завърша преходите си, този път реших на време да се откажа от изкачването до Дамбалък. Затова си остана една не по-малко очарователна 20-километрова разходка до няколко уникални родопски селца, за която ще ви разкажа в следващите редове.

Кадър от отминалата зима, когато открих случайно това възхитително място.

Потеглих в 7.00 ч от село Летовник. Започнах приятно спускане на север към брега на язовир Студен кладенец. Този маршрут е един от любимите ми за лежерни разходки. И въпреки че се спусках, спирах почти на всяка крачка, защото не можех да се наситя на пролетните песни на птиците, цъфналите дръвчета и подмладяващата се трева. Мъглата започна да се вдига. Достигнах до Джерал дере. И понеже обичам импровизациите, реших да поема срещу течението му вместо да продължа към Лисиците. Тази малка промяна гарантираше една идея по-труден преход за сметка на това, че щях да разгледам каньона на Джерал - нещо, което отдавна  исках. 

Навлезнах нагоре по дъното на дола. Не очаквах да е толкова красиво. Истинско девствено дере. След около километър започнах изкачване по десния, не толкова стръмен склон на Джерал и с малко усилия стъпих на билцето. Вече нямаше и помен от мъгла, гледките към язовира станаха шеметни, а като бонус се появиха и няколко малки стада с елени и сърни. Отново се убедих колко свръх сензитивни животни са. Стадо лопатари ме забеляза от разстояние по-голямо от 300 м, при все че бях облечен с труднозабележими дрехи и се движех много внимателно.

Намирах се под Кирсетепе /връх Църква/. Преди година го бях изкачил откъм Биволяне и не останах очарован от гледката от върха, затова този път реших да си спестя усилията за нещо по-интересно. Продължих на югозапад към село Чобанка. Откритите безлесни площи изведнъж се смениха със стари дъбови гори, просечени от малки дерета с много водопади. По много дървесни стволове личаха дълбоките белези от острите шипове на рогата, които се бяха впивали стотици пъти в кората на дърветата. В тях лопатарите "чешат" израстъците си преди да ги "хвърлят" и заменят с млади рогца.

Достигнах до Чобанка и останах очарован от автентичността на мястото. Заприлича ми на Юрпек. Селцето се сътоеше от къща и два обора. Къщата очевидно бе обитаема. В двора и видях коза, която бе родила две малки яренца буквално преди минути. Мъниците бяха още мокри, а под тях висяха пъпните им връви, които майката опитваше всячески да откъсне и изяде. Явно това бе в природата на животните. Старата коза ме погледна критично и наведе заплашително глава, когато се приближих, за да снимам бебетата й. 

Бях изминал 200 м, когато дочух чановете на стадо овце. До тях стоеше жена, заобиколена от няколко огромни кучета. Приближавайки се, осъзнах злобата на кьопеците. Ако не ги беше озаптила, със сигурност щях да бъда нахапан. Казах й за яретата, но тя вече знаеше. Бе тръгнала към тях да ги види. Живеела с мъжа си тук. Били единствните обитатели на това прекрасно място. Определено не изглеждаше нещастна. 

След има-няма още 200 м видях и мъжа й. Здрависахме се. Човекът приседна на тревата. Сторих същото и поговорихме няколко минути. Определено се учуди какво правя сам-самичък тук. Разказа ми за живота и неволите им. Едва преди няколко месеца прокарали горски път до тук. Преди това "събитие", както той го нарича, само тясна пътечка водела до Чобанка. Разговорът бе приятен, но овчарят ми каза: "Ти си на разходка, но аз имам работа. Трябва да пазя яретата, защото лисиците дебнат точно това - да се разсея за миг, за да отвлекат някое новородено." Разделихме се. Отклоних се от пътя, изкачвайки се стръмно по склона към Дамбалък. След 20-минутно сизифовско драпане обаче прецених, че времето до мръкване няма да ми стигне, за да се изкача и да се върна в Летовник. 

Рязко промених курса на движение. Под мен, като плочки от домино, бяха разхвърляни къщите на Чомаково, а на един хвърлей от него се виждаше изоставената махала Прахавица, която ме привлече от пръв поглед. Рязката промяна в надморската височина се отрази на коленете ми. Стръмният склон се преодоляваше значително по-лесно посредством тичане, отколкото чрез ходене. 

Чомаково ме впечатли много с изключително красивите си къщи. Повечето за съжаление бяха пусти. Какви майсторски ръце само бяха пипали тук. По стените им нямаше една кривина. А възрастта им сигурно бе почти 100 години. В близост до селото има и два водопада - много красиви, но пресъхващи през сухия период от годината. Е, аз успях да ги видя течащи.

От тук се отправих по забравена пътека до Прахавица - село, което никой не помни. Никъде не може да се открие информация за него. Хората са го напуснали отдавна. Когато приближих обаче, видях стадо говеда и човек край тях. Махнах му и го поздравих - не реагира. След няколко метра пак погледнах към него и повторих действието, но отново нямаше никакъв резултат. Явно човекът не бе от най-дружелюбните. 

Достигнал в края на селото, застанах край съборена къща, разпознаваеми от която бяха само основите. Спрях да почина и се загледах в нея. С периферното си зрение видях как същият този човек, когото поздравих преди малко, се приближава към мен, подпирайки се на голяма сопа. Отново го поздравих. За трети път не получих отговор. Спря до мен и започна да говори на турски. След като го помолих да говори на български, едва разбрах въпроса му "Какво правиш тук?". Наистина, нужно бе много време да го убедя, че не съм дошъл с лоши помисли. И все пак, в края на тирадата ми отново ми каза, че му изглеждам съмнителен.

Може би успях да разсея първоначалните му съмнения, та се заприказвахме. Черпих го с фъстъци и най-странното бе, че съвсем усърдно събра всички ядки, които паднаха в листата, когато пълнех шепата му. Определено му харесаха. Попитах го на колко години е, но дали поради незнание на числата или поради друга причина, ми отговори, че е на 18. А беше около 40. В следващия един час той бе плътно до мен - дали за да е сигурен, че съм напуснал пределите на каменното му царство и няма да се върна отново, или заради желанието му да се представи като добър домакин, но след като го попитах как да стигна до Летовник, той остана неотлъчно до мен. Не че не знаех как да стигна в действителност, но нали трябваше да поддържам разговора и да го накарам да забрави за "злите ми намерения". 

А поддържането на разговор с него бе кошмарно мъчно. На 100 думи на турски човекът знаеше по една на български. И ща - не ща, следващия час прекарахме в безсмислен българо-турски диалог, от който разбрах единствено, че има три кошера, че някакви хора от съседните села са идвали да крадат от меда му, че миналото лято видял огромен смок, уплашил се и избягал, и че два вълка изяли едно от теленцата му. Всичко друго премина покрай мен и се изпари като сутрешната мъгла. А човекът наистина искаше да ми разкаже толкова много. 

Странна работа. И малко тъжна. Когато дойде време да се разделим, високо над Юджек дере, на час и половина път от къщата му, той ме попита: "Имаш ли хляб?" Сякаш ме прободе с нож. Нямах хляб. Наистина. Нямах и пари, които да му дам, за да си купи хляб. А и за какво ли биха му били тези безполезни хартийки в пустошта...

Изкачих вододелното било между Чукун дере и Джерал дере с доста зор. Вече усещах умора, излезна и неприятен студен вятър, който изцеждаше силите ми допълнително. Скоро достигнах и до другата обезлюдена махала - Остренци. Тук вече никой не живееше. Гледката бе още по-тъжна. Стърчаха само скелетите на няколко отдавна изоставени къщи и старата селска чешма, чийто мемориален надпис сочеше, че е построена в далечната 1948-ма година.

От Остренци до Летовник ме деляха само километър и половина. Превалих последното билце и вече видях къщите на селото. Още едно младо лопатарче пробяга пред мен, подплашено от шума на съчките, пукащи под краката ми. Вече правех мислената равносметка за изминалия ден - 10 часа ходене от изгрев до залез, изминати 20 км, върхова наслада и адреналин от гледки, срещи и преживявания....

Какво повече му трябва на човек?! Достатъчен му е един изпепеляващ изгрев. Всичко друго е дим...

ЮРПЕК - ХРЕБЕТЪТ НА БЕЗМЪЛВИЕТО

Юрпек е планински хребет в Родопите, от който дори Бог не би ти гарантирал, че ще успееш да се измъкнеш жив. Планина с коварен релеф, липса на вода, дебнещи на всяка крачка опасности, отровни змии и глутници с озверели вълци. Именно последните определят законите тук.

Може би затова и хората са напуснали тези земи преди десетилетия. Когато вълците започнали да вземат надмощие. Останал един-единствен планинец - Фаик. Човекът, водещ непрестанна борба за правото си да живее. В Юрпек.

.....

Воден от нещо, което повечето ми познати наричат болестно състояние, та дори и лудост, отново поемам на път. Към дивите източнородопски земи. Единственото място, където мога да подаря усамотение на душата си. 

В ранния понеделнишки следобед пристигам в махала Метла - най-малката и най-отдалечена махаличка на село Долна кула. Толкова е горещо, че дори птиците по бреговете на река Крумовица са се скрили под високите тополи край бреговете й и пладнуват. Хвърлям бърз поглед на околността, но температурата е нетърпима за каквато и да била дейност на открито в момента. Намирам си сенчесто място на мегдана на Метла, където решавам да почина час-два, след което да предприема каквото и да било.

Над главата ми се намира гнездо на щъркели, нямащи особено голям избор в горещината. Малките щъркелчета са гладни, а майка им и баща им се редуват в търсене на храна. Наблюдавам ги с интерес почти час. Когато мъжкият се върне в гнездото с плячка в дългия си клюн, женската започва да трака по интересен начин, който не съм забелязвал преди. В гнездото настава оживление, което обаче трае твърде кратко - само докато гладните детски гърла погълнат някой жабешки или змийски деликатес вече всичко е замлъкнало в очакване на следващата хапка. Под самото щъркелово гнездо пък цари истинска птича дискотека. В клоните и сламата са се настанили поне две дузини врабчета, използващи голямото гнездо като дом, сушина и сянка едновременно.

Неусетно часът става четири и сякаш от някъде започва да се прокрадва лек полъх, разхлаждащ иначе неподвижния горещ въздух. Започвам да опаковам багажа си и в този момент край мен се приближава местен дядо, който се провиква отдалече: "Какво продаваш?". Явно не са свикнали хората тук с туристи като мен, защото дори след отрицателния ми отговор, че не продавам нищо, той продължава да ме гледа с любопитство.

Заговаряме се с дядото, чието име така и не разбирам.

- Искаш ли айран за хаир?

Замислям се няколко секунди, защото не успявам да схвана въпроса му, а той сприхаво повтаря същото. Всъщност ме пита дали искам да пия айрян. Е, как! Отказва ли се този еликсир в жега като днешната.

Дядото подскача чевръсто и влиза в дворчето си, потъвайки в тъмнината на зимника. Само след минута се връща при мен, носейки голяма червена паница, пълна с леден айран. Ооо, изпивам го на един дъх. Изключително освежен, благодаря на добрия човек и хвърлям раницата на гръб. А тя се оказва доста тежка. 

Поставил голям жълт шал около главата и врата си - същинска чалма, пазеща ме от все още силните слънчеви лъчи, започвам да се потя, изкачвайки първото било пред мен. Интуицията ми не ме е излъгала. Във височина започва да подухва приятен ветрец и макар залезът да е твърде далече, вечерната прохлада се чувства осезаемо.

Почивам често. Основно заради гледките. В ниското остава долината на река Крумовица, зад мен - махала Метла, а вдясно виждам къщите на съседното селце Стари чал. Първоначалният ми план да мина и през него не се оказва добър. Вече съм набрал значителна височина, която ще загубя, и ще трябва да набирам отново, което би било пагубно в горещина като днешната. Дотук теренът е сравнително проходим. Сега обаче пред мен изниква гора от келяви габъри и драки, която ми изглежда, че няма как да заобиколя. С бавно темпо напредвам крачка по крачка през нея, внимавайки къде и върху какво стъпвам. Преминавам и през нея и скоро преодолявам още едно било. 

Юрпек е характерен именно с това - неголямата му площ е нарязана от толкова дълбоки и диви долове, които правят прекосяването на целия хребет почти невъзможно. А загубването на неопитен планинар тук е съвсем реално. Залута ли се човек, може да търси помощ с дни, въртейки се в кръг. Да не говорим какво би могло да се случи, ако в пристъп на паника попадне в някое от дълбоките дерета, където необезпокоявани от никого, живеят вълците...

В Юрпек вълците имат храна в изобилие - сърните и елените. Многократно край себе си виждам останки от разкъсани и изядени животни. Някои - наскоро, други - преди година-две. Но тук времето е разтегливо понятие.

Местните хора разказват, че през отминалата година жертва на вълчи набези станали и осемдесет овце - цифра, която ме кара да замръзна и да наостря уши. "Ами да, по-лесни са за ловуване, а вълците са много умни и си набавят тази плячка, която им коства най-малко усилие", бърза да изпревари канонадата ми от въпроси, с която се готвя да засипя един от овчарите в Долна кула. "Ама наистина са умни, казвам ти, когато нося пушката в гората, усещат желязото и не се появяват, но ей на - преди месец бях със стадото, пушка не носех. Седем вълка обградиха клетите животни и отмъкнаха две в гората.", продължава да се вайка дядото...

Набрал завидна височина, под мен остава цялата речна долина. Преминавам през огромно каменно поле на върха на поредното било. Да се чуди човек от къде са се появили тези гигантски камъни тук. Всичко около мен ме кара да се удивлявам. Сядам за почивка. Почуквайки върху неголям камък с щеката до мен, изпод него изпълзява змийче. Втурва се в отчаяно бягство надолу по склона. Въпреки сушата, въпреки горещината, навсякъде кипи живот.

Попадам на останки от стари постройки, най-вероятно овчарници. Изоставени са отдавна. Край тях пасат няколко сърни. Гледката ме зарежда с адреналин и въпреки натрупаната умора продължавам напред. Водата ми започва да намалява с темпове, които ме притесняват. Налага се да компенсирам изпотяването с около половин литър живителна течност на час. Сметките ми показват, че няма да имам достатъчно запас за нощта, което налага промяна в и без това условната ми посока на движение. Отварям топографската карта, която ми показва, че на около километър от мен трябва да има чешма. Ще попълня запасите си там, след което ще търся място за бивак.

Вече съм на същинското било. Няма дървета, само огромна поляна, по която пасат десетки елени лопатари. Толкова са чувствителни. Колкото и тихо да се придвижвам, усещат всяка моя крачка, всяко дихание. Изправят глави, поглеждат ме учудено и преди да успея да включа фотоапарата си, вече са потънали в шубраците.

Разгръщам няколко клона и зад тях виждам пътечка. Картата не ме е подвела. Но сякаш е нарочно замаскирана. Каква ли мистерия се крие в края на гората. Движа се по западния склон на главното било и макар да съм потънал в стара дъбова гора, последните лъчи успяват да проникнат до земята, създавайки чудна игра на сенките. Изминавам около 400 метра и достигам до мястото, където според картата трябва да се намира чешмата. Уви, оказват се няколко стари кладенчета за водопой на животни. Предпочитам да не пия от тях, защото стъпките на дивите обитатели на гората личат в калта, а определено не искам да пия от заразена вода, в която са лежали диви прасета и вълци.

Връщам се обратно през гората до голямата поляна. Юрпек не е от местата, в които водата извира в изобилие, но въпреки това съм спокоен и зная, че моето място ме очаква. А и до мръкване има още доста време. По самото равно било се върви доста по-лесно и бързо. Изведнъж край себе си забелязвам счупени надгробни камъни и няколко изкопани гроба. Изключително странната гледка ме кара да се замисля какво е било това гробище толкова високо в планината. Може би овчарско, а може би гробището на махала Свирец, обезлюдена напълно преди повече от 50-60 години.

През малка премка се прехвърлям от източния склон на билото и изведнъж насред зеленината вляво от мен забелязвам нещо бяло. Използвам фотоапарата си, за да приближа максимално бялото петно и се обнадеждавам много. Няма спор. Това е чешма. Намира се на около половин километър от мен. Аз съм точно под връх Кючукдора, та се налага да го подсека от ляво, за да не губя повече време. Оставям връхчето за утрешния ден, а сега събирам последни сили за да достигна до чешмата и да намеря място за бивак.

Оказва се кладенец. Моят спасителен кладенец. Когато виждам, че има и кофичка със синджир, а и водата в него е достатъчно бистра и вкусна, за да може да се пие без притеснение, вече се успокоявам окончателно. Разпъвам палатката докато е още светло, вземам си разхладителен и ободряващ душ, поливайки се с кофичката, и сядам да вечерям на поляната.

Живата музика набира сила с падането на нощта. Присъствам на надпяване между щурци и славеи. На равни интервали от близката гора се обажда кукувица. А докато полумракът  все още ми позволява, на двадесетина метра от мен виждам сърна, кротко пасяща свежа трева в тази идилия.

Докато потъвам в сън, край палатката ми се приближават няколко елена, успокоени от възвърналата се тишина. Чувам стъпките им, чувам хрупането, чувам кашлянето им. Притаил съм дъх и се наслаждавам на нощта. Малката нощната музика се засилва още повече и прераства в истински бенефис. От тази нощ нататък Юрпек вече няма да е толкова негостоприемно място за мен.

Събуждам се в ранни зори. Е, изтървал съм изгрева с около половин час, но все пак ставам достатъчно рано, за да се насладя на утринната роса, изпаренията, свежия въздух и все още прохладното време. Днешният ден се очертава да бъде по-горещ и от вчерашния, затова докато закусвам, правя план какво, кога и къде ще предприема.

Решавам като за начало да се изкача до Кючукдора - малкото връхче, което вчера подсякох, за да спестя време. Зареден и отпочинал, се изкачвам сравнително бързо, като горе ме изненадват стадо коне, пасящи на воля. Настроени са приятелски и се приближават към мен, позволявайки ми да ги снимам.

Стоя горе не повече от десет минути и тръгвам обратно в търсене на път към Метла, различен от този на идване. Все пак искам да огледам района от възможно повече места. Интересен факт е, че до момента съм видял повече от 30 костенурки, при това с огромни размери. Дали Юрпек не е обиталище и на тези прастари животинки?! Поредният гигант се промъква между камънаците встрани от пътя, тръгнал незнайно накъде...

Намирам удобно място за слизане, което не ме извежда в Метла, а в съседната махала, та ми се налага да се върна по асфалт до Метла. Часът е около 10.30, а вече започва да става горещо. От Метла потеглям в посока Крумовград - Ковил - Поточница - Студен кладенец. Защото предстои ден втори на моето пътешествие в Юрпек.

Въпреки горещината днес съм твърдо решен да вървя. Отново правя ревизия на багажа си. Взел съм всичко необходимо за следващите два дни и потеглям смело в неизвестността. Предварителното проучване на картата на района ми е показало, че трябва да навлезна в Куртдере (Вълчи дол, от турски) и да се изкача високо по левия му бряг в търсене на двете мистични махали - Юрпек и Бойник. А и Куртдере винаги ме е привличало с отвесните си скални брегове и дивия ландшафт. Така че място за чудене няма.

Куртдере е дало името и на най-дивата източнородопска територия - резервата Вълчи дол. Строго охраняван район, в който се опазват колония на белоглави лешояди, най-големите в България находища на световно застрашените шипоопашата и шипобедрена костенурки, влечуги от изчезващи видове, както и много растения, включени в Червената книга на България. Разнообразният ландшафт на резервата е дал дом на вълци, диви свине, чакали, сърни и елени лопатари. 

Въпреки засушаването в Куртдере все още има доста вода. Едно от вирчетата ме съблазнява и решавам да се потопя и охладя в него преди голямото изкачване да започне. Удоволствието е несравнимо. Определено се чувствам ободрен от студената пролетна вода. 

Стръмна и обрасла, на места почти загубена пътека, ме повежда високо към Юрпек и Бойник. Едва сега си давам сметка колко недостъпни са бреговете на Куртдере. Отсрещният склон е изпъстрен със скали и скални венци. Мисля си, че човек наистина не може да достигне до тези диви места. Именно в тези скали са обиталищата на цели глутници вълци, които ги напускат единствено в търсене на плячка. Там се чувстват спокойни. 

Катеря се с бавно темпо повече от час. Хубаво е, че на места се движа под сянката на дъбовете. Слънцето прежуря. Отново съм обвил главата и рамената си със спасителния жълт шал, на който всъщност е щампован националният флаг на Мавритания - полумесец и звезда. Мислено благодаря на мавританците за този подарък, чиято спасителна сила усещам година, след като съм го придобил.

След още час нечовешки мъки излизам на огромна поляна, стряскайки десетина сърни, пладнуващи под сенките на акациите. Дошъл съм в Юрпек. Хора тук отдавна няма. Но архитектурните им шедьоври - къщи и овчарници, все още напомнят за техния горд планински живот. Подобни постройки не съм виждал никъде из родопските селца досега.

По тези поляни е пасял добитък. Много добитък. Хиляди глави крави и овце. Днес те са изместени от елените и сърните. Чувството да бъда в Юрпек е неописуемо. Това е нещото, което толкова дълго съм искал. Под мен се разкрива гледка и към сините води на язовир Студен кладенец, която допълнително разкрасява целия приказен пейзаж. Вече съм сигурен, че искам да се завърна в Юрпек...

Планът ми е да се спусна в Бойник, където да пренощувам. Промушвам се измежду шубраците и драките и след още половин час пристигам в селото. Оглеждам се за Фаик. Подсвирквам, но него го няма. Може би е на паша с животните. Всичко е толкова пусто и същевременно толкова красиво. Де да можеше да си остане такова още сто години. И тук по поляните прибягват елени и сърни. В очите им е изписан паническият ужас от срещата с човешките очи. Вероятно за много голяма част от дивеча тук това е първата среща с човек в живота им. 

Търся вода, намирам стар кладенец, който обаче е много мътен. Не ми се иска да рискувам в това пусто място. Ако се случи нещо с мен, може и да не ме открият в близките две години. А дотогава вълците отдавна ще са скрили всички "артефакти" за моето скромно съществуване...

Денят е голям. Решавам да се лиша от красотата на Бойник заради липсата на вода. В тази горещина тя е по-важна за мен. Изкачвам се отново до Юрпек. Сигурен съм, че ще се върна тук отново, затова не се сбогувам с мястото. Подсичам отдясно връхчето Кюклюка и сякаш по някакви повтарящи се закономерности, отново, когато имам нужда от вода, пред мен изскача кладенче. И много красива гледка към язовира. Две в едно. Уверявайки се, че водата е годна за пиене, веднага разбирам, че това е моето място за тази вечер. 

Почивам си подобаващо. Не бързам. Имам няколко часа до залез. Наслаждавам се на водната шир под мен. Сам с мислите и емоциите от преживяното през изминалите три дни.

Вечерта разпъвам палатката си. Времето е притихнало. Водната повърхност под мен е гладка като тепсия. Щурците пеят. Птиците им пригласят. Седя като хипнотизиран повече от два часа. Лягам си в десет. В момента, в който лягам, нещата се променят коренно. Излиза вятър. Бурен вятър, който не след дълго докарва и дъжд. Почти през цялата нощ ми се налага да държа палатката, за да не ни отнесе бурята. Спя около два часа за цялата нощ. В шест часа сутринта отварям палатката си, а навън е ад - над язовира е надвиснала оловно сива мъгла. Няма слънце. Ситни пръски дъжд обливат лицето ми. Лежа до седем часа. Ставам, събирам багажа си и закусвам. Напускам мястото на бивака си. 

Изкачвам се до малкото връхче Гюнекая, под което се намира стената на язовира. Надявам се да успея да направя няколко кадъра за архивите. Времето изведнъж просветва. Изгрява слънце. Облаците се поизместват на изток. Слизам обратно към изходната точка на приключението ми - село Студен кладенец.

В душата ми се е настанило онова жадувано спокойствие, в търсене на което дойдох тук и прекарах изминалите три дни. От планина на опасностите, Юрпек се превърна в планина на мечтаното завръщане към истинския смисъл на човешкото съществуване - връзката ни с Природата. Защото само тя е тази, която има способността да изцелява раните ни, да изслушва болките ни с вечното си безмълвие, да укротява демоните, настанили се в душите ни, да ни помага в търсенето на правилната посока и да ни подлага на смислени изпитания...

И дори да няма гаранция, че следващият път ще успея да се измъкна жив от тук, отново бих дошъл в Юрпек. Дори и с цената на това да стана част от Безмълвието...