В КАЛДЕРАТА НА ДАМБАЛЪК - ЧОБАНКА, ЧОМАКОВО, ПРАХАВИЦА И ОСТРЕНЦИ

Петър Дънов е казал: "Най-красивият момент е изгряването на Слънцето. Слънцето представя Божествения живот, който постоянно изгрява в душата." И в моята душа е изгрев. Пътувам в студената, мъглива утрин. Гъста мъгла покрива цялата околност и видимостта е почти нулева. Но първите слънчеви лъчи вече греят вътре в мен.

Новият ден пристъпя към мен с тихи стъпки. Съзнанието ми се пробужда, за да долови същината на живота. Потеглил съм на път далеч преди изгрев - в 4 часа сутринта. Планирам да посветя целия ден - от изгрев до залез в ходене и откриване на непознати-познати места. Така и става. Пред мен е още един върховен, изпълнен с магия ден в неповторимите Източни Родопи.

Потапям се в памуковата мъгла. Толкова е гъста, че дори дивите животни са изгубили способността си да чуват и виждат в подобно време. Само на 30 метра от себе си фиксирам стадо от няколко елена. Водачът им е едър мъжкар, чийто мощни рога са единственото нещо, което се вижда от него. Всъщност, по размерите им успявам да преценя, че е едър, миг преди да е потънал в "думана". Така алианите - местните хора, наричат мъглата тук. Няма как подобна гледка да не вдъхне респект и в най-смелия познавач на планината.

По предварителни планове исках да посветя днешния ден на един отдавна угаснал вулкан - Дамбалък. Бях планирал голяма обиколка в района, която щеше да започне и завърши в Летовник, щеше да премине през няколко забравени родопски махали и да ме изкачи до вулканския връх. Благодарение на добрата ми преценка, обаче, градена през годините след многократни наложителни преспивания в нищото без екипировка, заварен от тъмнината поради слабото предварително проучване на терена и надценяването на физическите ми възможности, нужни за да завърша преходите си, този път реших на време да се откажа от изкачването до Дамбалък. Затова си остана една не по-малко очарователна 20-километрова разходка до няколко уникални родопски селца, за която ще ви разкажа в следващите редове.

Кадър от отминалата зима, когато открих случайно това възхитително място.

Потеглих в 7.00 ч от село Летовник. Започнах приятно спускане на север към брега на язовир Студен кладенец. Този маршрут е един от любимите ми за лежерни разходки. И въпреки че се спусках, спирах почти на всяка крачка, защото не можех да се наситя на пролетните песни на птиците, цъфналите дръвчета и подмладяващата се трева. Мъглата започна да се вдига. Достигнах до Джерал дере. И понеже обичам импровизациите, реших да поема срещу течението му вместо да продължа към Лисиците. Тази малка промяна гарантираше една идея по-труден преход за сметка на това, че щях да разгледам каньона на Джерал - нещо, което отдавна  исках. 

Навлезнах нагоре по дъното на дола. Не очаквах да е толкова красиво. Истинско девствено дере. След около километър започнах изкачване по десния, не толкова стръмен склон на Джерал и с малко усилия стъпих на билцето. Вече нямаше и помен от мъгла, гледките към язовира станаха шеметни, а като бонус се появиха и няколко малки стада с елени и сърни. Отново се убедих колко свръх сензитивни животни са. Стадо лопатари ме забеляза от разстояние по-голямо от 300 м, при все че бях облечен с труднозабележими дрехи и се движех много внимателно.

Намирах се под Кирсетепе /връх Църква/. Преди година го бях изкачил откъм Биволяне и не останах очарован от гледката от върха, затова този път реших да си спестя усилията за нещо по-интересно. Продължих на югозапад към село Чобанка. Откритите безлесни площи изведнъж се смениха със стари дъбови гори, просечени от малки дерета с много водопади. По много дървесни стволове личаха дълбоките белези от острите шипове на рогата, които се бяха впивали стотици пъти в кората на дърветата. В тях лопатарите "чешат" израстъците си преди да ги "хвърлят" и заменят с млади рогца.

Достигнах до Чобанка и останах очарован от автентичността на мястото. Заприлича ми на Юрпек. Селцето се сътоеше от къща и два обора. Къщата очевидно бе обитаема. В двора и видях коза, която бе родила две малки яренца буквално преди минути. Мъниците бяха още мокри, а под тях висяха пъпните им връви, които майката опитваше всячески да откъсне и изяде. Явно това бе в природата на животните. Старата коза ме погледна критично и наведе заплашително глава, когато се приближих, за да снимам бебетата й. 

Бях изминал 200 м, когато дочух чановете на стадо овце. До тях стоеше жена, заобиколена от няколко огромни кучета. Приближавайки се, осъзнах злобата на кьопеците. Ако не ги беше озаптила, със сигурност щях да бъда нахапан. Казах й за яретата, но тя вече знаеше. Бе тръгнала към тях да ги види. Живеела с мъжа си тук. Били единствните обитатели на това прекрасно място. Определено не изглеждаше нещастна. 

След има-няма още 200 м видях и мъжа й. Здрависахме се. Човекът приседна на тревата. Сторих същото и поговорихме няколко минути. Определено се учуди какво правя сам-самичък тук. Разказа ми за живота и неволите им. Едва преди няколко месеца прокарали горски път до тук. Преди това "събитие", както той го нарича, само тясна пътечка водела до Чобанка. Разговорът бе приятен, но овчарят ми каза: "Ти си на разходка, но аз имам работа. Трябва да пазя яретата, защото лисиците дебнат точно това - да се разсея за миг, за да отвлекат някое новородено." Разделихме се. Отклоних се от пътя, изкачвайки се стръмно по склона към Дамбалък. След 20-минутно сизифовско драпане обаче прецених, че времето до мръкване няма да ми стигне, за да се изкача и да се върна в Летовник. 

Рязко промених курса на движение. Под мен, като плочки от домино, бяха разхвърляни къщите на Чомаково, а на един хвърлей от него се виждаше изоставената махала Прахавица, която ме привлече от пръв поглед. Рязката промяна в надморската височина се отрази на коленете ми. Стръмният склон се преодоляваше значително по-лесно посредством тичане, отколкото чрез ходене. 

Чомаково ме впечатли много с изключително красивите си къщи. Повечето за съжаление бяха пусти. Какви майсторски ръце само бяха пипали тук. По стените им нямаше една кривина. А възрастта им сигурно бе почти 100 години. В близост до селото има и два водопада - много красиви, но пресъхващи през сухия период от годината. Е, аз успях да ги видя течащи.

От тук се отправих по забравена пътека до Прахавица - село, което никой не помни. Никъде не може да се открие информация за него. Хората са го напуснали отдавна. Когато приближих обаче, видях стадо говеда и човек край тях. Махнах му и го поздравих - не реагира. След няколко метра пак погледнах към него и повторих действието, но отново нямаше никакъв резултат. Явно човекът не бе от най-дружелюбните. 

Достигнал в края на селото, застанах край съборена къща, разпознаваеми от която бяха само основите. Спрях да почина и се загледах в нея. С периферното си зрение видях как същият този човек, когото поздравих преди малко, се приближава към мен, подпирайки се на голяма сопа. Отново го поздравих. За трети път не получих отговор. Спря до мен и започна да говори на турски. След като го помолих да говори на български, едва разбрах въпроса му "Какво правиш тук?". Наистина, нужно бе много време да го убедя, че не съм дошъл с лоши помисли. И все пак, в края на тирадата ми отново ми каза, че му изглеждам съмнителен.

Може би успях да разсея първоначалните му съмнения, та се заприказвахме. Черпих го с фъстъци и най-странното бе, че съвсем усърдно събра всички ядки, които паднаха в листата, когато пълнех шепата му. Определено му харесаха. Попитах го на колко години е, но дали поради незнание на числата или поради друга причина, ми отговори, че е на 18. А беше около 40. В следващия един час той бе плътно до мен - дали за да е сигурен, че съм напуснал пределите на каменното му царство и няма да се върна отново, или заради желанието му да се представи като добър домакин, но след като го попитах как да стигна до Летовник, той остана неотлъчно до мен. Не че не знаех как да стигна в действителност, но нали трябваше да поддържам разговора и да го накарам да забрави за "злите ми намерения". 

А поддържането на разговор с него бе кошмарно мъчно. На 100 думи на турски човекът знаеше по една на български. И ща - не ща, следващия час прекарахме в безсмислен българо-турски диалог, от който разбрах единствено, че има три кошера, че някакви хора от съседните села са идвали да крадат от меда му, че миналото лято видял огромен смок, уплашил се и избягал, и че два вълка изяли едно от теленцата му. Всичко друго премина покрай мен и се изпари като сутрешната мъгла. А човекът наистина искаше да ми разкаже толкова много. 

Странна работа. И малко тъжна. Когато дойде време да се разделим, високо над Юджек дере, на час и половина път от къщата му, той ме попита: "Имаш ли хляб?" Сякаш ме прободе с нож. Нямах хляб. Наистина. Нямах и пари, които да му дам, за да си купи хляб. А и за какво ли биха му били тези безполезни хартийки в пустошта...

Изкачих вододелното било между Чукун дере и Джерал дере с доста зор. Вече усещах умора, излезна и неприятен студен вятър, който изцеждаше силите ми допълнително. Скоро достигнах и до другата обезлюдена махала - Остренци. Тук вече никой не живееше. Гледката бе още по-тъжна. Стърчаха само скелетите на няколко отдавна изоставени къщи и старата селска чешма, чийто мемориален надпис сочеше, че е построена в далечната 1948-ма година.

От Остренци до Летовник ме деляха само километър и половина. Превалих последното билце и вече видях къщите на селото. Още едно младо лопатарче пробяга пред мен, подплашено от шума на съчките, пукащи под краката ми. Вече правех мислената равносметка за изминалия ден - 10 часа ходене от изгрев до залез, изминати 20 км, върхова наслада и адреналин от гледки, срещи и преживявания....

Какво повече му трябва на човек?! Достатъчен му е един изпепеляващ изгрев. Всичко друго е дим...

КРЕПОСТТА ВИШЕГРАД. СЕЛЦЕТО С ЧУДНО ИМЕ ЛИСИЦИТЕ

Не е леко пътуването из Родопите. Особено ако пътуваш сам. Само тогава обаче душата ти се извисява, а в гърдите ти напира песен. Усещаш свободата. Започваш да задаваш въпроси и да търсиш отговори. Сам за себе си. Чувстваш се жив. На моменти се питаш: "Дали не полудявам?", но в следващия миг вдишваш въздух, който си забравил, че дори съществува. Въздух с дъх на смола, толкова чист, че дробовете ти започват да парят. В следващия миг виждаш гледка, която те кара да настръхнеш. Връщаш се в реалността. Някои я наричат Източни Родопи, а други - просто Рай. Тогава отговаряш сам на себе си: "Не, не полудявам." И продължаваш по пътя си с усмивка...Път, осеян с любов, доброта и красота...

Така се случи и с мен в поредното пътешествие из необятната планина. Още от самото начало имах предчувствието, че всичко ще върви като по мед и масло. Така и стана. Интуицията ми бе безпогрешна. Посетих места, напоени с история. Докоснах се до най-дивите и недостъпни кътчета на исполина, наречен Родопа. Разбрах, че най-важна за птиците е свободата им.

14.00 часа. Бях пътувал почти два часа и половина, когато паркирах колата в края на село Вишеград - доста странно селце, без нито една табела до него, доста цигани и мръсотия. Разположено в непосредствена близост до сметището на Кърджали. Издирвах крепостта Вишеград - един от гордите пазители на древните пътища, минавали в долината на река Арда. В продължение на доста дълъг период я бях игнорирал, все я бях оставял за последния ден, а в последния ден просто нямах сили за повече крепости.

Сега, когато бях пред портите й, съжалих, че не я бях посетил по-рано. Построена е на възможно най-високото място на десния бряг на реката, в местността "Хисар Алтъ", със запомняща се гледка към водите на язовир Студен кладенец, който по това време на годината е пълен до горе. Според археолозите е построена през XII - XIII в., като е използвала стените на антична крепост, издигната преди нея. Останките, които намираме днес, са сравнително добре запазени - височината на една от стените й достига 8 метра. Името й е със славянски произход и означава "висок град". Предполага се, че е била резиденция на областния управител на област Ахридос в миналото.  

Неприятно впечатление ми направиха бетонните основи на електрическите стълбове, които доскоро са били "побити" в средата на крепостта. Как не са могли да ги поставят на няколко метра встрани, а е трябвало да разрушат този ценен археологически паметник. Явно при консервацията и реставрацията на калето през 70-те години са преместили стълбовете. За жалост обаче никой не бе помислил за основите им, които стърчат и напомнят до ден днешен за комунистическото извратено мислене.

15.00 часа. Видях местен човек и спрях край пътя между Глухар и Островица, за да го попитам за съвет кой път да хвана към село Лисиците. Няколко минути по-рано бях видял стар въжен мост над река Върбица, който щеше да ме изведе доста бързо в селото. Човекът направи всичко възможно да ме разубеди обаче:

- Този мост не се използва от 4 години. Изгнил е. Само едни въжета останаха. Ако тръгнеш по него, ще паднеш в язовира и ще се удавиш. Няма да има кой да те чуе и да ти помогне. 

Тези думи ми бяха предостатъчни. Помолих го да ме упъти за друг маршрут. Човекът зашари с пръст на изток по гънките на планината и ме ориентира докъде трябва да стигна и къде мога да оставя колата, за да продължа към Лисиците и Соколино пеша. Обяснението му се оказа много точно. След 20 минути карах по живописно, тясно пътче, водещо към село Летовник. Тревата бе сочна и изумрудено зелена. Край мен се гонеха костенурки. Кипеше живот. Усетих, че именно това ми бе липсвало цяла зима.

Изкачих се доста високо в планината. Паркирах колата в центъра на Летовник и отново по интуиция потеглих на път. Само с фотоапарат в ръка. Времето бе доста горещо, чак задушно. Дори съблякох полара си и го носех в ръка. Знаех, че трябва да открия стар горски път, който навремето е водел към Лисиците. След като хората в селото намалели обаче, пътят спрял да се използва и започнал да се губи. Днес е трудно да се премине по него дори с джип. 

Започна приятно спускане. Бях нацелил пътя. Нямах съмнение. Знаех, че разстоянието до целта ми е около 5 км. Не бързах за никъде. Наслаждавах се на гледките и попивах всеки миг, всеки аромат по маршрута. Бях се затъжил за Лисиците. Това селце с интересно име ме грабна преди 4 години. Открих го съвсем случайно. В един горещ юнски ден се движех по релсите с огромна  раница. Изневиделица попаднах на въжен мост. Преминах на другия бряг на язовира и влезнах в селото. Хареса ми толкова много, че дори останах да пренощувам там.

Сега вървях по друг маршрут към селото. Движех се по десния бряг на язовира под тунел от зеленина, която ме предпазваше от горещината. Пеперудите изгаряха от любов. По пътя си стреснах две сърнички. Чапли бяха накацали по дърветата. Наблюдаваха ме предпазливо и отлитаха веднага, щом заподозрат опасност. Така и не успях да ги снимам. Местността бе толкова дива и запазена. Явно не минаваха много хора оттук.

Изведнъж горският път свърши като отсечен с нож. Свърши не къде да е, а в язовир Студен кладенец. Наложи се да приложа някое и друго заучено движение в стил Беър Грилз. Спуснах се по високия бряг благодарение на лианите и коренищата. Изправих се пред поток, който успях да прескоча с няколко много бързи скока по камъните.

 Влезнах в село Соколино, а веднага след това - в Лисиците. Седнах да почина и тъкмо мислех да поемам обратно към Летовник, когато небето притъмня и започна да гърми. С оскъдното си облекло реших да изчакам бурята да премине. Чаках почти час. През това време валеше ситен дъждец, но гръмотевиците се чуваха все по-близо. 

17.00 часа. Поех обратно. Бурята избяга на изток. Още ръмеше, но вече нямаше опасност. Скоро отново изгря слънце, но въздухът бе много по-свеж. Дърветата бяха натежали от водни капчици и при преминаването ми в зеления тунел бях обливан от прохлада. Единственият недостатък бе калта, която залепваше по подметките ми и ме караше да се движа като Робокоп. Почти бях стигнал до Летовник, когато заваля отново. Доста силно и неприятно. Валя около 20 минути. По закона на Мърфи спря точно, когато отключих колата.

Поех към село Биволяне, където планирах да нощувам. Отново заваля. Започнах да се притеснявам. Влагата бе сериозна. Доста се чудих къде мога да опъна палатката. И дали изобщо мога. 

Подминах село Равен и завих наляво към Биволяне. Не бях идвал тук досега. Пътят започна приятно спускане в ниското към долината на Сапдере. Дори видях табелка за Вкаменената гора оттук. Последва сериозно изкачване. Стигнах почти до селото, като преди това подминах табелките за Харманкая и Елмалъ баба теке - утрешните ми цели. Попаднах в Рая. Непосредствено преди Биволяне тревата бе толкова сочна и зелена. Бързо си харесах полянка за опъване на палатката. В близост имаше чешма. Избрах си стара круша, която щеше да ми служи за защита от дъжд, в случай, че завали отново. Събрах дърва - няколко стари черешови клона, доста изгнили, но щяха да свършат работа, и няколко драки за разпалка.

Всичко вървеше по план. Все още бе светло, а палатката бе готова. Оставаше огънят. За мое огромно учудване обаче го запалих само за няколко минути. Невидима сила бдеше над мен и се грижеше да не остана гладен. Защото щях да си приготвя вкусни наденички на жар. Излегнах се блажено край огъня. Въпреки че тревата бе мокра. Мислех си за отминалия ден. Мислех и за бъдещето. Противно на предишните дни обаче в мен се бе настанило сладко спокойствие. Нещо, което не бях чувствал доста дълго време. 

Нощта падна бързо. С нея дойде и тишината. Само приближаващите светкавици нарушиха блаженството ми и ме накараха да прекъсна вечерята си в очакване на страховита буря.