ЗАБРАВЕНАТА БЪЛГАРИЯ, ЧАСТ СЕДМА: ЖИВИ СЕЛА, МЪРТВИ СЕЛА

В последните години преоткрих какво е чувството да пътуваш из местата, където си израснал. А то, повярвайте ми, е много странно, смесено, размиващо се...В едното ъгълче на душата ти се е настанила тъгата. В другото си крайче душата се усмихва. Под лъжичката ти се появява онова познато присвиване. Вярата ти, че някога ще дойдат по-добри времена, е по-скоро краткотрайна. В един миг е неописуемо силна, а в следващия - угасва като забравено кандило. Очите ти се пълнят със сълзи, краката ти се подкосяват, бориш се със спомените и правиш отчаяни опити да накараш пейзажите от миналото да изплуват в съзнанието ти...но не успяваш. Разгневяваш се. Опитваш да загърбиш всичко, махайки с ръка...но не можеш. Измежду руините е скрита една голяма част от живота ти. От живота на близките ти. Към теб запълзяват призраците от миналото...

ДЕН 1: ЦЪРНОГОРСКИ МАНАСТИР И МУРЕНО

Безконечните пътища на Западна България ни отвеждат до един интересен манастир - Църногорския или по-известен като Гигинския. Откривам доза символизъм в това начало на пътешествието ми. Църногорският манастир дължи своето основаване на заселили се в планината Черна гора отшелници. Самото й име пък краеведите свързват с множеството монаси - "черноризци". Археологическите разкопки свидетелстват, че първите манастирски постройки датират от XI - XII век. Манастирът се намирал в подножието на връх Китка, като на мястото още от времето на Римската империя там имало крепост, която охранявала Беломорския път, свързващ Солун и Рим.

Почти през цялото си съществуване манастирът притежавал много имоти. Богатството привличало погледа и на разбойниците. Веднъж разбойническа банда се укрепила в светата обител и завързала сражение с преследващата я потеря. Голяма част от разбойниците били избити. 

През 1934 г в манастира е поставен телефонен пост - удобство, което по онова време са имали само кметствата. От 1935 до 1940 г тук са почивали безплатно деца на бедни семейства от София и Перник. След 1944 г телефонната връзка е прекъсната, а в обителта се настаняват партизани, които държат в плен брезнишки офицери и местни хора. През 1960 г Църногорският манастир е превърнат в пионерски лагер, като това е един от най-мрачните периоди от съществуването му.

През 1998 г сегашното братство избира обителта за свое "място за покаяние", като я заварва в окаяно състояние и полуразрушена. През 2007 г низ от събития дава увереност, че може би е дошло време за възстановяването на манастира. Писателка от Смолян получава откровение на сън и дарява хонорара от новата си книга за ремонта на манастира. Така е поставено началото на святото дело.

След броени минути се връщаме в реалността, напускайки двора на манастира. Прашният път се вие надолу по склона - пътят към Голгота за поклонниците, идващи тук отблизо и отдалеч. Следващите места, които посещаваме по маршрута си на запад, са Мурено, Горановци, Долно и Горно Уйно - селца, отдавна изгубили надеждата си за живот. Безнадеждността там е безмилостна. Единствено в Драговищица все още измежду къщите се мярка по някой силует на човек, отдавна превърнал се в сянка.

Пътят свършва в Горно Уйно, край старата гранична застава. Тъжно е да знаеш, че преди по-малко от сто години населението тук е било 1400 души, разпределени в 33 махали. Днес  едва - едва оцеляват 7-8 души - все хорица на преклонна възраст. Какво ли ще остане, когато си отидат и те от този свят?! Всички наименования тук са изключително интересни - рекичката край селото се нарича Уйненщица, долината е Джетово, планината - Ушинска, а махалите са Крецул, Амиджина, Цръвиличка и др.

Връщаме се обратно към Долно Уйно. Неусетно денят се е изтърколил и е дошло време за подготовка на бивак. Склоновете на Чудинската планина са надвиснали от двете страни на пътя. Така както е надвиснал и мрачният облак в душите ни, готов да се излее всеки момент. Трудно намираме подходящо място, където можем да опънем палатките. В Олтоманци вече е паднал мрак, когато забелязваме тясна и обрасла отбивка вдясно от пътя. Макадаменият път ни извежда на десния бряг на река Драговищица, където решаваме да пренощуваме.

ДЕН 2: КАДИИНО ОРНИЧЕ, ЧУДИНЦИ, МЕТОХИЯ И ПОБИЕН КАМИК

Ставаме рано. Влагата е убийствена. Комарите - също. Сякаш те са единствените обитатели на този забравен край. Закусваме почти на крак и се подготвяме за преход. Предстои ни изкачване до едно село с уникално име - Кадиино орниче. Граничните полицаи ни показват началото на пътеката, която е невъзможно да бъде открита, ако не знае човек от къде започва. Високата до кръста трева ни измокря, но след първите 50 метра картинката се променя. По тясната пътечка отдавна не е минавал никой, но въпреки всичко е съвсем ясно забележима.

В продължение на час и половина се движим в истинска джунгла - край нас са нападали огромни букови дървета, а гъбите са със свръх размери. Изминали сме по-малко от 3 километра, а разликата в надморската височина е 300 метра. Изведнъж измежду клоните на старите джанки се показва бялата камбанария на черквата. Оставаме учудени, че вратата й е отключена. След по-малко от 200 метра достигаме и до няколко къщи. Всъщност къщите в Кадиино орниче са не повече от 6-7.

И тук навремето е кипял живот, но близостта на селото до граничната бразда си казва думата и голяма част от жителите са изселени, а други си тръгват доброволно в търсене на препитание във вътрешността на страната. Все пак надежда има щом все още храмът се поддържа и е отключен.

Преходът ни продължава към Чудинци - село с един жител. Тъга.

Правим кръг и след 17 - километрово ходене се завръщаме в Олтоманци. Обядваме и се отправяме към село Метохия - странно място с още по-странно име, за което няма да успеете да намерите информация почти никъде. Селото съществува още от Средновековието, а самото име подсказва, че в землището му е имало метох - клон на Милевския манастир, който днес се намира в Сърбия. Според историческите извори метохът е разтурен след като калугерите опозорили невеста от съседно село. 

Пътят се вие високо в планината. Винаги съм се чудил защо пътчетата до обезлюдените села са асфалтирани, докато тези до големите градове и села са в окаяно състояние. Изминали сме около 11 километра от Трекляно, когато спираме в "центъра" на Метохия. Странно е чувството да се намираш в село-призрак или иначе казано - мъртво село. Природата в района е приказна, но хората просто ги няма. Тръгнали са си. Понесли са със себе си бремето на живота, заключили са домовете си, които пустеят и се рушат под влиянието на времето, а растителността обхваща всичко наоколо. Бавно, но сигурно. Превзема улици и площади с безпощадното си постоянство.

Половин дузина лястовички са свили гнездата си в полуразбитата сграда на кметството. Спираме именно край нея. Единодушно решаваме да опънем палатките си тук, защото има и чешма - паметник на загиналите във войните за национално обединение. А течащата вода в Краището е кът.

След като разпъваме бивака си и си почиваме подобаващо сред божествената тишина на Метохия, решавам, че е време за едно последно пътешествие за днешния ден. Целта ми е село Побиен камик. Всъщност селото се е казвало така до 1966 г. Днес е просто Побит камък. И няма постоянни жители. Странно е разположението му в непосредствена близост до границата. Историческите сведения сочат, че Побит камък в възникнало като рударско селище. Да се чуди и мае човек къде в този район е имало руда.

Поемам по тесния горски път, движейки се в тунел под старите букови дървета. Красотата е несравнима. Мястото изглежда така, както е изглеждало и преди сто години. С малката разлика, че на граничното било днес има вишки, чиито полуизгнили скелети все още стърчат грозно над околния пейзаж.

Разстоянието между Метохия и Побит камък вземам с бързо темпо за час. Достигайки в селото, първото нещо, което забелязвам, е табела, приветстваща посетителите с добре дошли. Виждам и покривите на няколко къщи. Преценям обаче, че е по-добре да се връщам, защото нямам челник, а вече започва да се смрачава. Гората е дива, тук съм за пръв път и не зная какви изненади ми е приготвила.

Спокойствието в Метохия си е все същото. Вечеряме. Наслаждаваме се на звездното небе. Изведнъж от юг започват да проблясват светкавици. Приближават. Зачестяват. Успокоявам се, че бурите и дъждът рядко идват от юг. Надеждата ни е, че лошото време ще ни отмине. Заспиваме под старата круша в центъра на селото.

ДЕН 3: КЪШЛЕ - ПРИКАЗКА С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

В 1.40 ч. сутринта се излива истински потоп. Не просто вали, а тече. Тече до 4 часа сутринта. Надеждата ми, че бурята ще се размине, умира. Палатките удържат. Крушата и стрехата на стария хоремаг ни спасяват. Утрото в Метохия е облачно и прохладно. Но приятно. Закусваме и се сбогуваме със селото. Кой знае кога ли пак ще дойдем тук, на края на света.

Потегляме на север. През пролетта посетих за кратко едно изумително селце - Къшле, обезлюдено преди повече от 10 години. Дошло е време да се завърна там отново, като този път имам и друга цел - връх Било в планината Кървав камък. Тръгвам с бързо темпо към граничната бразда, която се намира на не повече от километър от селото. Преминавам през Тричкова махала и Лазаровци и след броени минути тесният, но добре различим горски път, по който вероятно често преминават джиповете на Гранична полиция, ме извежда на самата гранична бразда. Днес границата между България и Сърбия не се поддържа и е съвсем възможно човек да се заблуди и да я пресече, ако не се оглежда внимателно край себе си.

Оттук поемам на юг по изключително приятен път, който преминава последователно през букови и брезови горички, пълни с малини, диви ягоди и гъби. Изкачването е сериозно, но някак си сред тази красота почти не се усеща. Целта ми се намира на около 2 часа път от Къшле. Вървял съм точно един час, когато достигам до връх Свредловица /1 469 м./ - изключително симпатично връхче, на което освен гранична пирамида No 171, се намира и стар, каменен наблюдателен пост.

Пътят след върха продължава с леко спускане. Достигам до голяма поляна с паметна плоча и гроб на граничар, загинал на самата гранична бразда по време на наряд, внезапно ударен от мълния. Годината е 1987.

В този миг случайно поглеждам на запад и виждам, че от Сърбия се приближава  буря. Не искам още една паметна плоча да бъде издигната в близост и поемам обратно към Къшле. А това означава само едно - съвсем скоро трябва отново да дойда тук и да се изкача до върха. Слизането ми отнема около 40 минути. В Къшле цари "Мълчанката" - така нарича тишината последният жител на селото - кметът Крум Станчев, който си отива от този свят преди почти 15 години.

Сгушено сред приказната лятна зеленина, Краището ме прегръща с меките си гънки и ме изпраща към "света на цивилизацията", в който, искам-не искам, трябва да прекарам определен период от време преди отново да се впусна в диви приключения. Пътувам, размишлявам, тъгувам, радвам се. Настроенията в мен се сменят, както се сменят и пейзажите край пътя. Всичко е прекрасно, просто защото е прекрасно. Живеем в чудна страна, която макар и малко позабравена, си е нашата страна. И трябва да я обичаме...

ГОЛЯМА СЮТКЯ - ПО-ВИСОКО ОТ ВЪРХА

Отвори ли човек картата на Родопите, ще види съвсем ясно, че в тази мистична планина има две територии, само две територии, които все още биха могли да се нарекат девствени и недокоснати от човешка ръка. Първата се намира на запад от язовир Боровица, като крайните й западни части достигат до Лъки и село Манастир. Втората, за която ще ви разкажа сега, е заключена между село Побит камък, Каратепе (Черновръх) и Грашево на запад и прохода Картала и язовирите Голям Беглик,  Беглика и Тошков чарк на изток. Това са огромни по площ територии, като именно размерите им, както и липсата на населени места, са причините природата там все още да е в първичния си вид. 

ДЕН I: ДА ПЪТУВАШ ОЗНАЧАВА ДА ПРИТЕЖАВАШ СВЕТА

Тръгвам на път с малко багаж, като не пропускам да взема каяка със себе си. През този сезон е мой верен спътник. Посоката ми е ясна - язовирите между Доспат и Батак, но преди да достигна до тях внезапно погледът ми е прикован от интересна гледка вляво от мен - прясно окосена поляна с четири щъркела на нея. Не ме привличат те, а това зад тях - придошлата река Сърнена - най-мощният ляв приток на река Доспат. Пътувал съм оттук стотици пъти, но никога досега и през ум не ми е минавало, че освен за риболов и фотография, реката става и за други интересни занимания.

Участъкът от един километър от реката - от моста на главен път Доспат - Борино до съоръжението "Шахта Змеица" се оказва превъзходен за каране на каяк в средно бързи води. Почти не губя време. Паркирам колата на удобна морава и започвам да се подготвям за гребане. Решавам, че за загрявка ще тръгна от "Шахта Змеица" срещу течението и ще греба до моста. Първите пръски студена, планинска вода започват да обливат лицето ми. Не е лесно да се гребе срещу течението, тъй като водата е доста и на няколко места прави опит да ме изхвърли към брега. Не се давам на силата й и след кратко, но изключително интензивно гребане достигам до моста. Тук има праг, който няма как да бъде преминат.

Сега идва забавната част - спускането. Очаквам го с нетърпение. С две ловки загребвания сменям посоката на движение и се втурвам стремглаво по бързеите. Удоволствието е максимално. Не трябва да се подценява нито един малък бързей, нито едно завихряне, нито един завой на реката. Трябва да си нащрек постоянно и именно това те зарежда с адреналин. Спускането е доста по-бързо, като след броени минути достигам до бента и това чудно хидротехническо съоръжение, което не пропускам да разгледам.

Изваждам каяка на поляната и се качвам на бетонната конструкция. От някъде се чува грохот на вода, но все още не успявам да доловя откъде точно идва. Вече от високо, имам по-добра видимост и преценка към ситуацията. Коритото на река Сърнена е преградено с бент, като водите й се отвеждат чрез тръбопровод към ВЕЦ "Тешел" и останалите хидроцентрали от каскадата "Доспат - Въча". За да се влее в тръбопровода обаче, водата пада от височина 97 метра в бетонен тунел, който е свързан с напорния тръбопровод Доспат - Тешел. Съоръжението е измислено толкова гениално, че ако ВЕЦ "Тешел" не работи, водата от река Сърнена се отвежда в обратна посока - към язовир Доспат, поради по-ниската му кота.

В моменти като този изпитвам особено чувство на гордост. Инженерната мисъл, допринесла за построяването на този внушителен за времето си комплекс, е гениална. С приповдигнато чувство се качвам в каяка, като внимавам силната струя, падаща в "сифона" да не ме засмуче, и отново загребвам срещу течението. Правя още една серия до моста и обратно. Чувството е несравнимо.

Ориентирам се към тръгване обаче, защото времето напредва, а имам и други цели. В Доспат се зареждам с хубав, ръчен хляб и градински домати и продължавам към Беглиците. Настроението ми е "беглишко", което означава много - много хубаво. Преминавам покрай Широка поляна, Голям Беглик и Беглика. Зелените гледки ме зареждат. Решавам да се спусна към язовир "Тошков чарк", за да се насладя на каяка за още час-два. Не откривам хубаво място за спускането му на вода обаче и след кратка разходка в местността и няколко пълни шепи с диви ягоди се връщам обратно към Беглика. Край красивата водна шир се е настанил катун с около 30 палатки - берачи на гъби и диви плодове. Хем развалят пейзажа, хем му придават известен колорит.

След десет минути паркирам колата край малката рекичка Нещерево, която протича край горското стопанство. Дошъл е ред на доматите. На фона на идиличния пейзаж - стари, дървени къщички, работни коне, пасящи край водата и дребни циганета, играещи боси в пясъка - обядвам вкусно след цялата динамика по-рано през деня. Времето е напреднало доста и се ориентирам към търсене на място за бивак. Търся съвета и на възрастен циганин, който се завърта покрай мен. Остава ужасен, след като му казвам, че ще спя сам на палатка в гората. Разказва ми как преди два дни го гонила глутница с вълци, а в гората било пълно с мечки. Думите му ме карат да се замисля малко.

За да получа информация от първа ръка, отивам и до къщичката на горските. Показват ми на голяма и доста извехтяла стенна карта, пожълтяла до неузнаваемост, по кои пътища и през кои местности трябва да премина, за да достигна до целта си през утрешния ден. Опитвам да разбера дали наистина има вълци. Горският опровергава тази информация с лека насмешка, но ме сюрпризира, че при последната таксация преброили 40 мечки.

Въпреки всичко решавам, че ще спя на открито. Просто си търся място, което да бъде една идея по-близо до горското стопанство. Харесвам си полянка край река Семиза. Намирам си дърва в близост и паля хубав огън, за да прогоня комарите. Става доста студено, а сякаш само на тях това не им прави впечатление.

Завалява дъжд. Вечерям приклекнал под една ела наблизо. Челникът ми отказва да работи. Вероятно заради последното намокряне, което преживя. Предвидливо съм взел фенер. Измивам се в реката, а водата е просто ледена. Не помня дали някога съм се къпал в по-студена вода. Лягам си рано поради студа, както и поради липсата на занимания. Утре ме очаква интересен ден.

ДЕН II: ТУРИСТИТЕ НЕ ЗНАЯТ КЪДЕ СА БИЛИ, А ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ НЕ ЗНАЯТ КЪДЕ ОТИВАТ

В този район има стотици местности, наречени "чарк" - Мяхов чарк, Домовчиев чарк, Димов чарк, Качаков чарк и др. Мястото, където спя през изминалата вечер, се нарича Пълев чарк. Изобщо, чаркове да иска човек. Чарк означава дъскорезница или работилница за гайтани, която се задвижва с вода. В миналото тук е имало много такива. Районът е бил изключително оживен, а реките са били пълноводни.

Събуждам се в добра кондиция въпреки големия студ през нощта. Пие ми се чай, но преценям, че това ще бъде лукс и излишно забавяне с оглед на пътя, който ме очаква, и влошаването на времето, което синоптиците прогнозират, че ще се случи само след няколко часа.

Събирам палатката, която е подгизнала от влага. Чувалът ми също е мокър. Просто ги хвърлям в колата и се качвам с нея до Коларова поляна и друг един "чарк" с интересно име - Газинчев чарк. Паркирам, събирам нужните ми неща, слагам раницата на гърба и...наистина не зная накъде отивам. Поемам по стръмен, черен път, изкачващ се по левия бряг на река Семиза. Маркировка няма, а ми предстои навлизането в една от двете най-диви територии в Родопите, за която ви разказах в началото. Намирам се на самата северна граница на резерват "Беглика", а само няколко километра северно от мен е другият див и непроучен резерват - "Мантарица". Неизменен мой спътник е и мисълта за четиридесетте мечки...

С подсвиркване и викове се движа уверено, като спирам за кратки почивки. Денивелацията е убийствена, а теренът на места - доста труднопроходим. Излизам на по-главен черен път и по интуиция поемем вляво. Появява се стара маркировка в жълт цвят. Определено хората не са най-често срещаното нещо тук. Много по-чести обитатели са елените, дивите прасета и мечките. Няколко крачки по-късно се стряскам от мощни плясъци на криле. Инстинктивно посягам към спрея против мечки, закачен на раницата ми. Изплашил съм едър глухар. Секунда по-късно изпод клоните на съседния смърч излита втори, а веднага след него - трети.

Глухарите могат да бъдат срещнати в природата изключително рядко. Обитават много стари иглолистни и букови гори, като отбягват места, където минават хора. Петлите имат перфектно зрение и слух, които са изграждани още от времето на терциера. Когато настъпи размножителният период, мъжките издават чудновати и специфични звуци, които не могат да бъдат сравнени с никой друг звук в природата. При т. нар. "брусене" глухарят запушва ушните си канали за няколко секунди и именно тогава той е изключително уязвим. Тези интересни птици имат определени места за сватбуване, наречени токовища, като между мъжките индивиди понякога там се водят ожесточени борби.

Нужни са ми няколко секунди за нормализиране на нивото на адреналина, след което продължавам с изкачването. Движил съм се точно един час и десет минути с доста бързо темпо. Излизам на разклон. Вляво от мен идва пътят от долината на Мечкина река. Отбивката вдясно трябва да ме отведе до върха. Оттук до върха по целия път личат следите от копитата на много едри диви прасета. Тук - там се мяркат стъпки и на кошути. Върхът е известен като най-високо разположеното еленово сборище в България.

След още четиридесет минути стъпвам на Голяма Сюткя - третият по височина връх в Родопите след Перелик и Широколъшки снежник. Височината му е 2 186 м. Времето е приказно, но както се случва във високата планина, скапва се за броени минути. Почивам точно 12 минути, снимам, разглеждам, маркирам пътищата от върха. Сюткя е известен като един от върховете с най-много подходи и възможности за изкачване до него.

Започва да гърми, небето посивява. Не ми се иска гръмотевичната буря да ме завари в тази стара гора. Закопчавам раницата и се втурвам на бегом към ниското. Искам да измина колкото се може по-голямо разстояние преди стихията да се разрази над мен. Тя приближава, но и аз съм доста бърз. "Хайде, хайде, задръж още малко! Само още малко!" - мисля си на глас. Колената и мускулите ме болят, но след 55 минути съм при колата, в местността "Газинчев чарк". Две минути по-късно от небето се излива истински воден ад - порой, градушка и гръмотевична буря. Бързам, за да достигна до горското стопанство и да се измъкна от тази дива и негостоприемна територия. Дъждът се оказва локален, излял се е единствено тук. Само 5 километра на юг грее слънце, а горещината е лятна.

Аз съм доволен, защото успях да навляза в още една дива територия. Успях и да изляза невредим от нея, което в случая е по-важното! Започвам и да разбирам колко важно е в живота си да бъдеш ентусиазиран и когато се интересуваш от нещо, независимо какво е то, да бъдеш погълнат изцяло от него.