07.30 часа.
Събуждаме се очевидно отпочинали. Гаргите и чайките водят някаква тяхна си безсмислена борба в небето над нас. Може би за територия, или пък за храна. Но наддават ужасяващи звуци. Докато се излежаваме в палатките и обсъждаме плана за днешния ден, и двамата констатираме, че движението на острова е по-натоварено през нощта отколкото през деня. Какво ли правят хората, не знам, но през нощта колите не спират да бръмчат.
Закусваме вкусни неща и поемаме на път. Имаме наченки на мускулна треска и болки в задните части, но вярваме, че само след първия километър всичко ще остане в миналото. Днешната цел е заливът Алики, или Заливът на русалките, както го наричат още. Слънцето се издига високо и започва да пече сериозно. По-сериозно от вчера. А и равният терен постепенно се сменя с по-пресечен. Изкачваме се усърдно до Скала Марион. Вдясно от нас брегът става все по-висок, а гледките - по-приказни. Усещаме как спираме доста често не заради умора, а от желание да снимаме.
Следва красива панорама към залива Лименария и приятно спускане към Пефкари. Тук са "златните" плажове на остров Тасос. Хотелите по крайбрежието са стотици, но все още - пусти. Всичко е заключено и не се мяркат хора. Между Потос и Астрис спираме за кратка почивка на една от крайпътните беседки. Време за обяд е и търсим подходящо място, по възможност с течаща вода. В тази част на острова обаче това е трудна задача.
При потегляне пукам гума. Следва около 3 км. бутане. Пристигаме в Астрис. Виждаме пушек в един от дворовете. Подсвиркваме. Отвътре излиза жена на средна възраст с готовност да помогне.
- Неро???, провиквам се въпросително, размахвайки празна туба за вода.
- Έλα εδώ!, подкани ме жената...
Напълваме няколко съда с вода, обменяме някоя и друга приказка на гръцко - български с примес на английски, но се разбираме. Спираме на сянка в селото да обядваме и да сменим гумата.
13.30 часа.
Потегляме с нови сили. Е, силно казано, защото след обяда сме доста отпуснати. Много ни се иска да дремнем на сянка под някоя олива. Но няма как, трябва да се върти. Влади разведрява ситуацията с някоя и друга шега:
- Животът е борба. До обяд - с глада. Следобяд - със съня.
Следва период на каране, съчетан с бутане. Пътят се изкачва доста над нивото на морето, което ни навежда на мисълта, че ще следва продължително спускане. Оказваме се прави. Започва спускане. Наклонът е над 10 процента и развиваме скорост почти 60 км./час. Срещу нас в скалите виждаме девическият манастир "Свети Архангел Михаил", построен на изключително недостъпно място. Спираме за снимки. След 20 минути достигаме до портите на манастира, но се оказва, че е затворен. Отваря в 16.00 ч. и решаваме, че е по-добре да продължаваме с карането. Ще го разгледаме друг път.
Наближаваме залива Алики, където мислехме да останем да спим. Още е рано за спиране, затова продължаваме по пътя си. Въпреки че заливът е доста привлекателно местенце. И някак си трудно се примирявам с мисълта, че няма да можем да се устроим там. На един от завоите по пътя губя равновесие и изскачам извън асфалтовата настилка, падайки лошо. Върху мен се стоварва раницата ми с цялата си тежест - около 35 килограма. За щастие се отървавам само с натъртване и синини.
Продължаваме усърдно с въртенето. Не гледаме какво разстояние сме изминали. Силите ни започват да се топят, но сме решени да въртим поне до 18.00 часа. Започва поредното сериозно изкачване. Релефът вече е съвсем различен. Ипсарио ни гледа сърдито от високото. Денивелациите са големи - изкачване 400 - 500 метра, и последващо го спускане до нивото на морето. Заобикаляме от запад нос Ставрос и правим дълго спускане към Парадайз бийч и село Кинира.
Търсим отворен магазин, за да си купим хляб. За зла беда магазин няма. Това разбирам след кратък комичен диалог с двама дядовци, седнали на една от селските пейки.
- Ясас!, поздравявам ги уверено аз. Супермаркет, супермаркет?
- Ден ехи супермаркет!, казва единият от дядовците, правейки жест с ръка, че магазинът е заключен. Скала Потамиас супермаркет, пенде хилометра!
Става ми ясно, че ще трябва да караме още 5 километра до следващото село, за да намерим отворен магазин. Следва зверско изкачване. Или просто така го приемаме след цял ден каране. Почивките зачестяват, но този път не за да снимаме, а за да си поемем въздух. Пейзажът над нас наистина е страховит. Планината е много висока, в далечината забелязваме водопади, сипещи вода незнайно от каква височина. Часът е почти 19.30, но виждаме, че ще караме по тъмно още известно време.
Спускаме се със сетни сили до Скала Потамиас. Над нас отново стърчи същата скала, даваща името на половин дузина селца в тази част на острова. Намираме магазина, който се оказва затворен. Собственикът е наблизо обаче и с готовност ни отваря. На добър английски ни казва, че няма хляб, но отнякъде изважда цяла торба с питки, които дори не пожелава да му платим. Купуваме и други неща и поемаме в търсене на място за спане.
20.00 часа.
Селото е много дълго. Това не ни харесва. А и поредното изкачване ни обезкуражава. Настаняваме се в маслинова горичка в самото населено място, едва на 20 метра от асфалтовия път. Добре - зле, решаваме да останем там. Времето се разваля. Има вероятност и за валеж, затова се подслоняваме под огромно маслиново дърво. Вечеряме. Умората ни е сериозна. Справка в навигацията показва, че сме изминали над 65 километра днес. Ракията ни приспива бързо. Заспиваме доволни, защото днес се справяме изключително добре с мисията. Колко важно е да бъдеш сериозен!
Няма коментари:
Публикуване на коментар