КОРМИСОШ - ЗЕМЯ НА ИСПОЛИНИ. ЧАСТ 4

Мина седмица след завръщането ни, а мислите ми летяха все натам - към безбрежните планински била и острите скални исполини на Кормисош. Сънувах как прекосявам злокобно дълбоки долове, до които слънчевите лъчи не достигат. Сънувах мечки и техните бърлоги. Тялото ми изтръпваше при мисълта за Кормисош. Студена пот избиваше по челото ми всеки път, когато си припомнях суровите места, през които преминахме. Попадах в невидимя капан на собствените си мисли и се оплитах в тях. Кормисош е място, което ухае на смърт, но май точно това ни теглеше натам...

Седмица по-рано нашето пътешествие започна от Шапран дупка - удивителния скален свод, прокопан от водите на река Белишка. Навлезнахме в първото диво дере, изпречило се на пътя ни, което извира някъде под източния склон на връх Мешетепе. 

Само пет минути по-късно вече бяхме наясно какво предстои - три дни, в които трябваше да се справим с предизвикателствата на терена и капаните на природата. Едно бе сигурно - нямаше да се превием пред трудностите. Стръмното придвижване през буковата гора и извън пътеките, съчетано с тежките раници, си казваше думата и умората надделяваше често. Налагаше се да спираме и да почиваме на всеки 100 метра. Денивелацията на склона не бе малка, но всъщност бе толкова незначителна в сравнение с това, което ни очакваше...днес...утре...другиден...

Времето започна да се разваля. Дъждовни облаци покриха хоризонта, а над върховете Момчил, Преспа и Тузлата се спуснаха неприятни мъгли, които се сгъстяваха. Кормисош бе разгневен. Дали нашето присъствие в тези неприкосновени земи не бе станало причина за гнева му!?

Точно два часа и половина по-късно стъпихме на Кръстов връх. 600-метровата денивелация ни бе поуморила. Подкрепихме се, наточихме вода от аязмото под върха и продължихме по пътя си. Тук бе символичното начало на прехода ни, защото когато човек ходи в толкова диви места, каквито очакваха нас, е добре да отиде там пречистен...

Югоизточно от Кръстов връх се намира едно изключително диво и негостоприемно дере - Скел дере. Точно над водосбора му се разкрива грандиозна гледка към долината на река Белишка и към съседните високи била. Мъглите обаче всячески се опитваха да я скрият. Ту се сгъстяваха, ту се разреждаха, но скоростта им бе завидна. Очевидно във височина се случваха динамични процеси.

В късния следобяд достигнахме до местността Хамбарташ и едноименния връх, който заобиколихме. За днес бяхме планирали преход с дължина около 15 км, а до момента бяхме изминали около една трета от него. От местността Хамбарташ започва много стара и същевременно изключително красива пътека, която под връх Проглед се свързва с пътеката от Сини връх и двете заедно продължават към Белички връх и Прелеза. Поехме по нея без колебание, защото до момента умишлено се движехме извън горски пътища и пътеки, за да сме в състояние да усетим истинския Кормисош. 

Мястото е измамно цивилизовано, защото тази пътека със сигурност се използва много повече от мечките, отколкото от хората. Свидетелство за това са купчините с изпражнения по целия маршрут. 

Напредвахме с добро темпо. А и времето се проясни. Слънцето направи опит да пробие плътната пелена, което ни обнадежди. Планът ни бе да се подслоним в изоставената хижа под Белички връх, която се превърна в наш втори дом и любимо място за пренощуване в сърцето на Кормисош. Малко след връх Проглед пред нас зейнаха урвите на другото дълбоко дере - Солак дере. Скел дере и Солак дере са двата основни десни притока на река Белишка.

Подминахме Белички връх и след има няма 15 минути достигнахме до хижата. Не оставаше много до мръкване. Студът стана осезаем. На поляната пасяха няколко работни коне. Вечерта предвещаваше да бъде идилична. 

Всъщност, оказа се доста идилична. А и определно мисля, че беше заслужено. Събрахме един наръч с дърва. Първата ни работа бе да запалим кюмбето и да изсушим дрехите и обувките си. След това вечеряхме и още около 20 часа потънахме в сън. 

Той обаче не трая дълго. В 22.30 часа ни събуди шум, който идваше отвън. Няколко диви прасета ровичкаха рохката пръст край хижата. Пламъците от кюмбето танцуваха по тавана, а горещината в стаята ни разсъни. Не можахме да заспим до полунощ.

Утрото бе студено и облачно с тенденция  да се затопли и да изгрее слънце. Ламариненият покрив на хижата капеше, което значеше, че през нощта е било изключително мразовито. Закусихме. Решихме да оставим част от багажа си в хижата и да потеглим на път само с една раница с най-необходимите неща. И добре, че направихме така, защото, повярвайте ми, не бяхме и предполагали какъв терен ни очаква...

Днес искахме да направим един  голям кръг през селата Хамбар, Стамболовци, Черневци, Плавовица, Мурва река и Бъчва и да се завърнем отново в хижата, където да пренощуваме. Планиран детайлно, маршрутът изглеждаше съвсем преодолим за около 8 часа здраво ходене. В Кормисош обаче разстоянията лъжат. Времето лъже. Пейзажът лъже. Всичко тук е една голяма илюзия, която, ако не си предпазлив, може да те отведе към трагичен завършек. Дори малка грешка може да ти коства много.

Потърсихме старата пътека към Стамболовци, която обаче усилено ни бягаше. Кошмарът започна именно тук. Поехме по нещо като пътечка, която съвсем скоро се оказа животинска - на дивите кози, обитаващи скалите и сипеите тук. Осъзнахме това, когато вече бе твърде късно и връщане назад нямаше. Или имаше, но щеше да ни отнеме час, за да се върнем обратно и още толкова, за да си проправим нова пътека през нападалите брези и ели. А с толкова време просто не разполагахме.

Толкова диво място не помня да съм виждал в Родопите. А преди по-малко от 50 години тук е кипял живот. Имало е деца, училище, електричество. Сега няма нищо друго освен диви животни. Селата са заличени от картата на България, а жителите им - прогонени от домовете си през 1972-ра година във връзка с изграждането на ловното стопанство Кормисош, основен и единствен инвеститор на което била империята УБО (Управление, безопасност и охрана). Явно именно заради "безопасността" на тогавашните ловци Тодор Живков наредил да прогонят хората от тук. В Хамбар живеели повече от 70 семейства, които, според някои източници, дори не получили обезщетение за прогонването си.

Редувахме сипеи и диви иглолистни гори, които в един момент преминаха в широколистни, а сипеите - в още по-големи сипеи. Слизахме повече от час, преодолявайки чудовищна денивелация, която, отново не бе нищо спрямо това, което предстоеше.Попадахме на мечи изпражнения, маркирани дървета и лежанки. Тук наистина нямаше кой да ги притеснява. 

В един миг измежду дърветата изплуваха две  великолепни стари къщи. Бяхме достигнали до горната махала на Стамболовци. Излъчваха великолепие. Трябваше да се отклоним от имагинарната пътека и да потърсим нова. Нямаше как да пропуснем тези перли. Само те бяха оцелели в тази част на селото. Останалото бяха руини.

Времето все още не можеше да заличи факта, че тук са живели хора. Гората, колкото и бързо да растеше тя, не бе в състояние да превземе поляните, които до преди половин век са били градини. Спуснахме се под къщите в търсене на другата махала на селото. Пресякохме дълбок дол и слезнахме в долината на Хамбар дере - рекичка, която едвам сълзеше, но в наводнения бе огромна. Съдехме за това по широкото й каменно корито.

След Стамболовци дойде ред на Черневци и Плавовица. Черневци е било доста по-голямо село, построено на склона над реката. Имало е повече от 30 къщи, които днес тънат в разруха и забрава. Уличките между тях са обрасли с къпини и преминавато е невъзможно.

Намирахме се под Мурва река, когато трябваше да решим как ще продължи преходът ни. Времето отново започна да се сгромолясва, но не това бе основната причина, която ни накара да променим плановете си. Идеята ни да продължим надолу по течението на Хамбар дере, след което да завием по дерето Бъчва и да достигнем до едноименното обезлюдено село, се оказа абсолютно невъзможна за реализация. Справка в джипиеса показа, че до тук сме изминали 3,5 км, а сме ходили 4 часа. Продължавайки към Бъчва, си гарантирахме прибиране в хижата около 20 часа в най-добрия случай, т.е. 2 часа след мръкване. В земята на мечките...

Помислихме трезво, докато почивахме в каменната долина и разгледахме възможните варианти. Прибиране през билото на Чучева каба също бе лоша идея, защото сипеят, който се пъчеше пред нас, бе грандиозен. Според мен дори дивите кози и муфлоните го избягваха. Остана последният, трети вариант за придвижване - щяхме да се върнем срещу течението до Хамбар и оттам - по неведоми пътища да достигнем до хижата. Речено-сторено. До Хамбар достигнахме лесно.

В Хамбар днес не живее никой. Един-двама овчари се грижат за овцете и дивеча в района. Тук се намира една от големите популации на муфлони в Кормисош. Видяхме и двамата овчари. И двамата бяха категорични, че няма да успеем да открием пътеката, която според тях била прекрасна, водеща до билото на Акватепе. Все пак усърдно ни обясниха от къде да минем. Единият твърдеше, че оттам минавал често с конете. 

В крайна сметка се доверихме на интуицията си и след като се насладихме на муфлоните на близкия склон, започнахме да набираме височина. Пътека имаше, поне засега. Много скоро обаче щяхме да попаднем в ситуация, подобна на вчерашната...

Само след около 200 метра вече нямаше и помен от пътека, а наклонът стана така суров, че почти успявахме с носовете си да допрем земята. Шегата настрана, но разстоянието от Хамбар до Аква тепе бе 1,6 км, в които трябваше да се преборим със 700 метра разлика във височината. Изкачването ни отне 2 часа. А най-горе се натресохме и на скален венец, който нямаше откъде да бъде заобиколен. Наложи се да го атакуваме фронтално. Със сетни сили се добрахме до хижата, където отново ни очакваха същите коне. Отново се мръкваше. И както има една приказка "Винаги може да е по-зле", си помислихме къде щяхме да сме сега, ако бяхме поели към Бъчва...

Вечерта не се различи по нищо от снощи. Сушихме дрехи, пийнахме малко ракийка за затопляне, запалихме печката, вечеряхме и легнахме да спим рано-рано.

Ден трети също бе студен, дори по-студен от вчера и за разлика от предните, не предвещаваше да се оправи. Над Белички връх се спускаха мъгли, които лазеха край хижата и се разстилаха надолу към Крушала и долината на Белишка река. Закусихме, събрахме багажите и потеглихме на път. Често си мислим, че последният ден обикновено е най-лесен. А често става обратното. В търсене на пряка пътека от хижата към левия склон на Солак дере започнахме да си проправяме път между призрачните черни борове. За капак започна и да вали. Есенен, мокрещ дъжд.

Откриваме стара пътека, с помощта на която бързо сваляме височина. Скоро обаче се загубва и на ключово място се отклоняваме, пропускайки правилното било. "Правилното било" е относително понятие, защото само след половин час разбираме, че не е било правилното. Държим билото точно срещу Кечикая. Спускаме се. Наклонът е суров. 830 метра е разликата между местоположението ни и най-ниската точка до реката. До там ни дели малко повече от един километър. Билото е шарено - на места голо, на места - с келява дъбова гора. Животинска пътека криволичи, търсейки най-удобните места за спускане. Изпражнения на елени подсказват, че тук те са господарите.

В един момент чувам рев на елен. Едър благородник, който се намира някъде точно срещу нас - на "правилното било", по което трябваше да слизаме сега. То също е шарено - с големи сипеи, редуващи се с дъбаци. Спираме и затаяваме дъх. Подсвирквам. Искам да изкарам елена от гората, за да го снимаме. Подсвиркването ми е последвано от събаряне на няколко едри камъка. Шумът идва от място, различно от местоположението на елена. За миг си помислям, че в близост има и диви кози. Сипеите са подходящи за тях. 

Пет секунди по-късно теорията ми е захвърлена в най-дълбокия кормисошки дол. В едно от голите петна по склона преминава огромен мечок. Излиза от гората. Подсвиркването ми го е стреснало. Тича нагоре по склона, подминава сипея и отново се скрива в гората. Изчаквам го. Спотайва се около минута. Събира сили и за последно се изстрелва към билото, пресичайки още едно голо петно. Потъва в дъбака...

Щастливи, че обстоятелствата са ни довели до това било и до разминаване с тази неочаквано-очаквана среща, слизаме до реката с горящи от болка колена. Спираме за почивка. Изгрява слънце. Любуваме се на огромна балканска пъстърва в един от вировете. Отново успяхме да се измъкнем невредими от Кормисош. До кога ли природата ще бъде благосклонна към нас, нищожните, осмелили се да навлизат в най-дивите родопски дебри...