КОРМИСОШ. ЧАСТ 3: ПО СЛЕДИТЕ НА ЕЛЕНОВАТА ПЕСЕН

Късен септемврийски следобед е. Денят бе топъл, но слънцето потъна на запад и есенният хлад превзе планинската гръд почти мигновено. Затова обичам толкова много есента. Защото е сезон на контрастите. А и по това време в мен се пробужда неистовото желание за приключения. Не, че някога е затихвало, но сега, с всички тези цветове, с меланхоличните къси дни и с брачния период на елените, които не са толкова предпазливи, в мен напира особен вид жажда.

Както винаги багажът се стяга за нула време. Вече ми е като тик. Зная кое след кое да поставя в раницата. Спалните чували имат своето място, върху тях идва комплектът за хранене, последван от малката аптечка. И в общи линии е това - та, какво повече му трябва на човек в гората?! Малко храна и място, където да пренощува.

Вече е тъмно, когато потегляме в посока Крушов чатал и Каракулас. Студът в ниското не се усеща, но когато пътят започва да се вие над село Давидково, температурите се сриват с цели 7 градуса. Не сме и очаквали друго - височината по билото достига над 1800 м. Тук, дни преди Гергьовден, тази година, попаднахме в неприятна снежна виелица, така че и този път не бих се учудил, ако някакъв все още неприемлив за ниското студ ни скове посред нощ. Вятърът също се засилва. Листата от близката букова гора вече се гонят по асфалта, нападали под дивите пориви на вятъра. Навън определено е неуютно, въпреки че знаем, че утре ни очаква топъл и слънчев ден.

Вече сме в подножието на връх Свобода. Идеята за спане на палатка се изпарява почти мигновено, след като в участък от 1.5 км пътят ни е пресечен от две наистина огромни диви прасета - самотници, търсещи женски. В този сезон поведението на свинете е непредсказуемо и ако човек е разумен, би предпочел да избегне срещата с глигите им. Въпреки че никога досега не съм имал страх от тях, този път, може би в съчетание с неуютното родопско време, вятъра и танцуващите листа, ме хваща страх. Решаваме, че ще спим в колата-кемпер. А и определено ще ни бъде по-топло. За броени минути спалните чували и шалтетата са разпънати, а ние потъваме в сън. Хижа Свобода не работи, самотата е тотална. А небето - уникално. Млечният път тази вечер е приказен...

Когато си на закрито и топло място, дрямката те надвива бързо. Едва отпуснали се обаче, сме събудени от неприятен силен шум, наподобяващ стържене на ламарина. Може би поредното диво прасе се разхожда около хижата, примамено от близкия контейнер. Възможно е остатъци от храна, изхвърлени от последните за сезона туристи да са го привлекли. Радваме се, че избрахме този вариант за спане. Около полунощ вятърът става непоносимо силен.

Сутринта е ясна и студена. Колата ни се намира под сянката на големи смърчове, но на метри от нас виждам лъчите на слънцето, които стоплят душата ми. Мястото е самотно и призрачно. Започвам да си мисля, че сам човек тук може да полудее. Спускаме се на един километър обратно по пътя, за да достигнем до изходната ни точка - разклона за Крушов чатал. Тук винаги е ветровито. Или мъгливо. Въздушните течения от долината на река Юговска се издигат във височина, защото пътят им се препречва от билото, свързващо върховете Гърковица и Свобода, охлаждат се във височина и...белята е готова. Времето тук е лошо и нестабилно. 

Няколко овчарски кучета ни посрещат с лай, но след като се приближават и ни подушват, усещаме, че няма да ни навредят. В близост има дървосекачи, които са тръгнали да търсят конете си рано-рано. Казват, че в 5 часа сутринта нещо ги е подплашило и са избягали кой знае къде. А въпросното "нещо" е ясно какво е...

Слънцето е ниско над хоризонта, но времето започва да се стопля осезаемо. Може би за по-малко от час вече имаме 3-4 градуса повишение на температурата. Крачим бодро към връх Тузлата, където се надяваме, че ще успеем да заснемем някой разсеян благороден елен. Сега е брачният им период и мъжкарите реват в търсене на женски екземпляри. А ревът е толкова силен и страшен, че ако човек не е познавач или стъпва в планината за пръв път, със сигурност ще се стресне сериозно. Изкачваме билото, вятърът отново се засилва, носейки със себе си пронизващите звуци от брачната песен на тези великолепни животни. Определено не са далеч от нас, но са в горите по северното подножие на Тузлата, по дълбокия дол на Дермендере, където се чувстват в безопасност. Нямаме късмет, но се надяваме да успеем да заснемем някой екземпляр до края на деня. 

Продължаваме на изток към местността Живите блата, но се придържаме от южната страна на склона, за да си спестим бруленето на вятъра. Изведнъж, на около 200 метра от нас забелязваме голямо черно петно, което се движи. Фокусираме зрението си и обектива на фотоапарата. Огромен глиган тича по склона с бясна сила. Изминава около 100 метра от горе надолу, след което спира рязко, изчаква няколко секунди и тръгва да тича в обратна посока. Неуморен е. Следим го докато потъва в драките. Поведението му е странно. Няма как да ни е усетил, защото ветровете духат в противоположна нему посока. По-вероятно е "галопът" му да се дължи на завишените нива на хормоните в кръвта му или на някакви непознати за нас животински инстинкти.

Вече е пладне, а мъжкарите елени продължават да реват с пълна сила. Намираме се на североизточния склон на Тузлата, поседнали за обяд в неголяма естествена форма, наподобяваща малък овраг. Пази ни от вятъра. В долния му край се намира малко изворче, от което със сигурност идват да пият вода много животни. Всъщност, Тузлата и съседните Крива чука и Елварника са доста богати на вода върхове. Виждаме няколко стари чешми, които текат изключително силно за безводно лято като това.

В подножието на Тузлата се разклоняват няколко пътя - за Дермендере, за Крива чука, за Елварника и Акватепе, както и пътеки за Глогино и Босилково. Районът е гол. Растителността е оскъдна. За сметка на гледката, която е неописуемо щедра към човешкото око. На едно място успявам да преброя 11 била на юг. А на север, североизток и изток се виждат най-дивите части на Кормисош - от Родопското конче през Акватепе до Сини връх и Инкая, от Низамов връх през Хамбардере до Чучева каба и от Чиляка през Безводно, та чак до Мурга. Истинска приказка.

Поемаме по приятния горски път към Елварника, достигайки след около час до Живите блата. Еленовият рев продължава да бъде наш спътник, но така и не успяваме да хванем в кадър тези достолепни горски обитатели. Тук се срещаме с двама ентусиасти, които преминават през българския участък от европейския туристически машрут Е8 Рила - Родопи. Тръгнали са преди 8 дни от Боровец и днес се засичаме с тях между Тузлата и Елварника. Обменяме по някоя приказка и всеки продължава по пътя си. Ние разпъваме маскировъчното укритие, в което прекарваме следващите няколко часа в очакване на дивеч. Уви, този път късметът не е на наша страна, с изключение на една едра сърна, която изскача в гората пред нас внезапно и ни издебва неподготвени.

Това е той, Великият Кормисош. Мястото, което ще те изненадва винаги. С всеки следващ преход из дебрите на Кормисош осъзнавам колко малко знаем и колко сме незначителни ние, хората...