2245 км - обиколка на България по четирите граници

 ДЕН 21 /13.06.2023 г./ – Златоград-Сърнино - 67 км

откъс

.....

В ранното утро на 13.06.2023 г. потеглям от Златоград. Доста неизвестни има пред мен, а дилемите не са никак малко. Прохладата на закъснялото лято е ободряваща. Зимата бе мека, топла и безснежна, а сега природата си наваксва с по-ниски температури и почти ежедневни валежи. 

Над село Аламовци преминавам през тежък и продължителен стръмен участък – ерозирала пътека, която се губи в избуялата растителност и превръща ориентирането ми в истинско изпитание. Бутам велосипеда си с усърдието на човек, решен да изпълни мисията си и нищо не е в състояние да сломи високия ми дух. 

Наградата за упоритостта ми не закъснява. Само час по-късно се движа по красив и див горски път до самата държавна граница с Гърция. Тишината е обсебваща. Хора тук не са минавали от месеци. А в годините на Студената война (втората половина на XX в.), границата в местността Мързян, между Аламовци и Чепиници, е била едно от предпочитаните места за бегълци поради гъстата растителност и по-мекия климат, в случай, че се наложи да замръкнат в гората. 

Границата, която разделяла Европа на две части, била наречена „Желязна завеса“. Терминът е символ на усилията на Съветския съюз и другите страни в Източна Европа за предотвратяване на контакта със западните държави и неконтролираните от Източния блок райони. 

Физическото изражение на „Желязната завеса“ представлявало система от гранични съоръжения, разположена в средата на континента, между държавите от двете страни на Европа. Най-известната част от нея е Берлинската стена, която е разделяла Берлин на две части – половината е принадлежала на Федерална република Германия (Западна Германия), а другата половина – на Германската демократична република (Източна Германия).

България е била оградена с електро-сигнализационна ограда от бодлива тел, известна под името „кльон“. Тя е била изграждана на разстояние до 5 км от държавната граница и ролята ù е била да възпрепятства опитите за нелегално напускане на страната. Всеки участък от границата се е охранявал от граничен отряд, който се е помещавал в гранични застави – те били изграждани на разстояние 10-15 км една от друга. 

На оградата е имало проводник, който, при пресичането ù, е изпращал сигнал до съответната застава. Веднага била изпращана т.нар. „тревожна група“, състояща се от въоръжени граничари, офицер и немска овчарка. 

До кльона, от страната към граничната бразда, е имало разорана ивица земя. Тя се е наричала контролно-следова полоса (КСП). Предназначението ù е било да „запечатва“ следите на евентуалните нарушители на границата и да проследи посоката им на бягство. Групата е трябвало да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата, и да задържи нарушителите. 

Задържането на нарушителите се е извършвало от граничарите на наборна военна служба. Спазвала се е максимата: „Нарушителят се задържа или унищожава“. За задържан нарушител граничарят е получавал домашна отпуска от 7 дни. По друг начин са стояли нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата“. Редниците били повишавани в ефрейтори. Награждавани са с домашен отпуск до 27 дни. Говорело се, че граничар, който е „неутрализирал“ за пръв път нарушител на държавната граница, е бил изследван в Неврологичното отделение на Медицинския институт на МВР как се е отразило убийството на психиката му. 

Граничари, „неутрализирали“ повече от 10 нарушители, е можело да бъдат повишени в звание сержант и дори да получат високо бойно отличие – орден „Червено знаме“. За безнаказано нарушаване на границата санкциите били жестоки. Наказанията са започвали от командира на заставата. В определени случаи той е понижаван в звание. Можело е и да бъде разжалван. Найпотърпевш е бил граничарят, допуснал нарушението.

Ако е имал нашивки, те били късани за назидание пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи се стигало до съд и присъда за „провинилия се“ граничар. 

Почивам за кратко край останките от застава „Мързян“, кръстена на едноименното миньорско селище, което не съществува отдавна. Подсилвам се с лека храна и правя шеметно и безразсъдно спускане към Чепинци, в края на което спирачките на велосипеда ми пушат. 

Карам излишни шест километра в горещината, защото картата ми ме подвежда. И това не сломява духа ми, въпреки че губя почти час. В тези дни всяка минута е от важност за мен. Над село Мочуре се задават облаци, вещаещи дъжд, но аз съм решен да достигна до махала Гудевица и да пренощувам в малката наследствена къщурка на баба ми. Пазя любими спомени оттам. Иска ми се да вдъхна нов живот на искрицата любов, която се бе разпалила в мен преди около 30 години. 

Уви, колкото и силно да въртя педалите, днес няма да е на моето. Тежък, кален участък ме забавя фатално. Губя инерция, силите ме напускат. Пада мрак, а едри капки дъжд започват да се изливат от небесата. Предстои порой. Дали Господ ме обича или просто съм късметлия, но в този фатален миг забелязвам малка дървена колиба недалеч от пътя, която ме приютява. Въпреки че съм решен да карам и в тъмно, дъждът е с един ход пред мен и предрешава края на днешния ден. 

В следващите два часа небесата се продънват – излива се страховит порой, а най-ценното е, че аз съм изцяло сух. Колибата не разполага с екстри, но за мен в момента тя струва повече и от най-луксозния хотел. Като най-разумния ход за деня определям решението си да нощувам тук. Споделям тясното жилищно пространство с неголяма горска мишка, която съвестно изяжда остатъците от вечерята ми. В знак на добросъседство получава от мен няколко орехови ядки, които ù се услаждат.

Оказва се, че не разполагам с питейна вода. Закономерностите на природата са ме научили да не губя време и да се възползвам от всяка ситуация. Моментално се залавям за работа и намирам светкавично решение. Разполагам с канче, кутия за храна и найлонов чувал, в който ще държа резервните си дрехи, ако раницата ми подгизне. 

Намятам дъждобрана и излизам навън. Разпределям съдовете на поляната пред къщурката. Постилам чувала, като в центъра му поставям камък, а краищата му оставям да лежат свободно върху избуялата трева. След 30 минути правя проверка и внезапно изпитвам чувство на гордост – събрал съм почти половин литър вода. След още час повтарям процедурата и вече разполагам с повече от литър дестилирана, леденостудена и изключително пивка вода. Без нея бях изгубен. Преживял жестоко обезводняване през деня, имах нужда да наваксам с течностите, а дъждът се оказа неочаквана благодат за мен. Благодаря на Господ, сгушвам се в спалния си чувал и заспивам под съпровода на продължаващия дъжд.  

ПО ГРАНИЧНОТО БИЛО ДО ЧЕНГЕНЕ ХИСАР И СЪДИЛИЩЕТО

Природата е започнала да си взима обратно всичко онова, което човекът някога си е присвоил от нея. Селата се обезлюдяват, а на мястото на последните призраци, които се лутат безрадостно по селските мегдани, уповавайки се на изгнилите си бастунчета, трайно и постепенно се настаняват диви животни, поникват бурени и пада тежката завеса на забравата. От 1945-та до 1990-та тя се е наричала Желязната завеса. Днес е просто завеса на забравата. 

.....

В района от 164-та до 51-ва гранична пирамида по държавната граница между България и Гърция се намират едни от най-добрите местообитания на кафявата мечка. Факторите са доста, но най-голямо значение има силно пресеченият и трудно достъпен терен. А скалистият ландшафт е предпоставка за наличието на голям брой бърлоги. Мечките там живеят спокоен живот, необезпокоявани от никого. Особено от гръцка страна, където се намират строго охраняваните резервати Фракто и Гората Дримос. Там, за разлика от България, бракониерството е сведено до санитарния минимум. Именно на гръцка територия прекарват зимния си сън повечето животни. Наблюденията ми са, че дори в светлата част на денонощието мечките се оттеглят отвъд браздата, осмелявайки се да навлизат в Родината ни предимно нощем, в търсене на храна.

През зимата на 2017 г, на 28 декември, в рехавия сняг, в участък не по-голям от 2.5 км, забелязах следите на поне три различни мечки - две от тях бяха със средни размери, а третата бе по-скоро възрастен индивид с дължина на задното стъпало 24 см. Тези мечки все още бяха будни и бяха преминали по маршрута ми няколко часа преди мен. 

През тази есен решихме да затвърдим предположенията ми, като се разходихме в района от 70-та до 50-та гранична пирамида. Освен че природата е започнала да си взима обратно всичко онова, което човекът някога си бе присвоил, присъствието на дивеч в района бе подобаващо. Поехме по стари прикриващи пътища, правени преди повече от половин век. В голямата си част те се губеха под пелена от тръни, високопланински треви и млади, все още ниски брезички. Предполагам, че до няколко години стихиите ще ги оглозгат съвсем и от тях ще останат едва забележими пътеки, които ще служат за придвижване единствено на дивите животни тук. Няколко часа след старта ни вече попаднахме на сериозни знаци - огромни стъпки в калта и пресни мечи изпражнения, в които личаха следи от диви ябълки-киселици. 

Районът около Циганско градище е включен в европейската мрежа Натура 2000, защото тук се намира най-богатото находище на родопски крем в цялата планина. Може би именно Желязната завеса е подпомогнала запазването на цялата територия в първичния й вид. След Втората световна война и поставянето на телените ограждения, зад кльона се е намирала ничията земя - място, в което са имали привилегията да се движат малцина граничари от околните застави. Но въпреки всичко на няколко места около Съдилището все още личат издълбаните в корите на старите букове надписи от бегълците от режима, които са се престрашили да изберат за своето бягство именно непристъпните и опасни склонове на Съдилището и Ченгене Хисар. 

Достигнахме до първата панорамна гледка в местността Брахимаговото, от която човек добива представа и за дивите склонове на Гората Дримос в Гърция. Сякаш българската част на градището е по-благодатна и мека, докато гръцката е истински сурова. Зад нас вече бяха останали Циганско градище (1827 м. надм. вис.) и по-малкия му събрат - Малкото Ченгене (1729 м. надм. вис.) В недалечното минало археолози са доказали съществуването на значимо светилище от времето на траките, което е просъществувало в доста продължителен отрязък от време. По време на буря билото е опасно, защото на неголяма дълбочина е засечено орудявяне, което е причина за привличането на мълнии. Именно първото ми посещение в района преди 6-7 години бе възпрепятсвано от жестока майска гръмотевична буря, кояго не ми позволи да достигна до върха, а ме държа в плен в продължение на часове в един импровизиран заслон.

Легендата за Циганското градище е колкото банална, толкова и интересна. Преди стотици години тук дошли цигани, които искали да се изкачат до висините и да застанат редом до Бог. Започнали градеж, били задружни. Кулата им се издигнала високо в небесата, а върхът й се губел между облаците. Постепенно, обаче, между тях се появили разногласия. Непрофесионализмът им също си казал думата и кулата се срутила. Така един стремеж бил попарен, а времето заличило следите от творението им. Днес по върха са разхвърляни хиляди каменни блокове, подобни на морени, за които се казва, че са останали от онези прастари времена. Любопитен факт е, че името означава едно и също нещо на български, гръцки (Гифтокастро) и турски език (Ченгене Хисар).

Съдилището е местност без аналог в Родопите. Тук границата прави една особена чупка на север, при което, в участък от 5 километра е разположен грандиозен скален комплекс от огромни скални исполини - отделни и в групи, с изложение изток-запад. Държавната граница между България и Гърция представлява бездънна пропаст (на места дълбока над 300 м.), която завършва при гръцкото село Димарио. А граничните пирамиди са като накацали по ръба на пропастта и може би биха били единственият ориентир и сигнал за опасност в мъгливо време. Малко информация има за Съдилището. Освен легендата, че провинилите се получавали присъдите си на ръба на най-високите скали и политали насилствено към бездната, изчезвайки без следа.

Останки от стария граничен кльон, който е запазен в участък с дължина над 15 км.

Самотник под североизточните склонове на Циганско градище.

Освен мечките и вълците, районът е хабитат и на големи стада сърни и сръндаци - важно и неотменно звено в хранителната верига.

Гледката към гората Дримос е зашеметяваща.

Скалните гиганти на Съдилището - непристъпни канари, обрасли с вековни гори.

Гледка на запад към Голямото и Малкото Ченгене.

Урвата завършва така - с 1000-метрово пропадане към гръцкото село Димарио. От селото до границата се строи път, който ще свърже двете страни чрез ГКПП Елидже.

Оттук на север през скалите се вие пътека, която достига до седловината Елидже. Някога, когато влезем в Шенген, спокойното преминаване ще е факт, а международният туристическият маршрут Хвойна - Ставруполи ще бъде реалност.

Последните две снимки са направени недалеч от село Меливия, хвърляйки по-добра светлина върху Съдилището и Циганско градище, гледани на запад.