ОТ МОМЧИЛОВЦИ ДО БАЧКОВО ПРЕЗ РАДЮВА ПЛАНИНА И ДОБРОСТАН - ЕДИН ЕПИЧЕН 70-КИЛОМЕТРОВ ПРЕХОД. ЧАСТ ВТОРА

Сряда. Събудих се в седем часа. Усещането бе странно, защото се бях завил през глава и не съм забелязал, че слънцето се е подало някъде изздад Адемова махала, югоизточно от мен. Едва когато се измуших от спалния чувал и излезнах от навеса, си дадох сметка на какъв хубав завет съм спал. Цялата поляна бе потънала в скреж. Температурата бе не по-висока от 3-4 градуса, което значеше, че през нощта е била около или малко под нулата. Духаше студен вятър.

Събрах багажа си и реших да потеглям преди закуска. Щях да хапна някъде по път, когато напредна с разстоянието. Вчера бях изминал 20 километра. За днес бях сигурен, че ми предстоят поне 25. Първата ми цел за деня бе село Югово. Поех на север към Югово. Каква символика само. Дали това символично противопоставяне не бе някакво отражение на лекото притеснение, което бе започнало да се поражда в мен тази сутрин?! Всичко бе покрито в скреж, а на местата, където слънцето бе огряло, сланата почти моментално се трансформираше в роса. Бях изминал не повече от 200 метра от мястото на бивака ми. Вече бях мокър до коленете. Внезапно вниманието ми бе приковано за пореден път от пресните следи на неголяма мечка. Не можех да повярвам колко близо до мен е преминала през нощта или рано сутринта...Но вероятно е усетила миризмата ми и е побързала да се отдалечи. Все пак, пресните мечи отпечатъци не вещаят кой знае колко добро начало на деня, нали?!

Движех се уверено по северните склонове на Радюва планина. Преминах покрай Циганската дупка - една от многото пещери в района. Спусках се поне 40 минути, докато достигнах до подножието на Стофурица - доста странен връх с почти платовидна форма, изпъстрен с карни полета и валози, скрити в буковата гора. Заобиколих връхчето от запад, защото намерих по-лесен и приятен подход. От тук насетне теренът стана неописуемо див. Наложи се да вдигам шум, за да известя за присъствието си потенциалните горски обитатели. Още с първото подсвиркване и отляво, и отдясно от мен дочух раздвижване. Шумът отдясно премина в диво трополене на копита на едро животно - мисля, че беше дива свиня. А този вляво завърши с глухо кънтене надолу по ската към Люти дол и Марков соват. Може би сърна или елен.

По ръба на реброто, по което се движех между върховете Стофурица и Кутела, между боровите дървета забелязах грандиозната гледка към Зареница, Люти дол и долината на Чая. Мощната клисура на Люти дол завършваше някъде дълбоко под мен, а отвесните й склонове, обрасли с черен и бял бор, сякаш висяха в нищото. Представих си рева, който би се чувал, когато Люти дол е в период на пълноводие.

Някъде след Стофурица съм пропуснал прекия път, който слиза в центъра на Югово. Не съжалих, защото намерих пътека, която, въпреки че ми костваше излишни два часа ходене, се оказа неземно красива и панорамна. Изведе ме над селото, източно от върховете Божево име и Кълвачница. В един момент красивата пътека просто свърши в нищото. Половин час преди това, обаче, се случи нещо странно. Забелязах стадо от седем едри диви кози вляво от мен, над пътеката. Шест от тях ме усетиха отдалече и се втурнаха в див галоп надолу по склона. Минута по-късно, с периферното си зрение забелязах кафяво-черен обект, който се бе засилил и устремено се движеше към мен. Разбира се, в първия миг помислих, че става въпрос за мече, което се е спотайвало в района и веднага в главата ми се разгърна сценарий, който сериозно ме притесни. Представих си как едногодишното мече без изградени инстинкти идва към мен, търсейки си компания за игра, а в този момент майка му изсумтява някъде зад гърба ми и ме поваля на земята в пристъп на ярост, мислейки си, че целта ми е да нараня или убия мечето й. Е, за мой късмет това се оказа седмата дива коза, която, не зная защо не ме беше забелязала. Буквално наби спирачки на около 3-4 метра от мен, изскачайки иззад нискорасло дъбче, втренчи се и в следващата секунда вече не я виждах. Изплашила се бе горката. Сериозно при това.

Та, със свършването на пътеката се наложи да се движа в дълбок дол, който по моя преценка трябваше да ме изведе някъде над Югово. Излизайки на открито, попаднах на още една запазена отсечка от римския път, при това - изключително живописна. Пътят ме изведе до малкия каменен параклис "Свети Димитър", който бе построен от юговци. Там реших да закуся, въпреки че вече приближаваше обяд.

Югово е единственото старо християнско селище в региона, запазило своята вяра по време на масовото религиозно насилие над християните в Средните Родопи от края на XVII век. Важна причина за това е бил традиционният дюлгерски поминък на юговци - високо уважаван и нужен занаят в пределите на Османската империя. Майсторството на местните строители (мещри) било известно в много села и градове на Родопите и Тракия. Доказателство за уменията им са части от Бачковския манастир, мостовете и подпорните стени на река Чая, жилищни, стопански и сакрални постройки в Пловдивско, Пазарджишко и Хасковско. Важно място в Югово заемат "конаците на здравичките" - домашни олтарчета в селските къщи, където се оказва почит към светците. По време на своята работа, старите майстори използвали специален професионален говор, наречен "мещренски", като в него се откриват думи и изрази от различни балкански езици.

Спрях за кратко в селото, защото жестоката денивелация в последните 2 километра започна да резонира в коленете ми. Презаредих запасите си с вода, въпреки че не обръщах особено внимание на този въпрос - фактор, който в последствие ми изигра неприятна шега. Обикновено нямах навик да подценявам количеството на водните си запаси и винаги държах на тях, но този път бях по-спокоен - времето не бе така горещо, а чешмите в планината бяха в изобилие. Да, ама не. Или поне не в Добростан.

Започнах половин часово спускане до долината на река Юговска. Преминах покрай селската костница. В нея, съобразно местните традиции, са погребани вторично костите на всички юговци до 60-те години на XX век. Движех се отново по останките от римския път, които на места си личаха изключително добре. Приближавайки се до дъното на каньона, започнах да дочувам рева на Юговска река, която беше доста пълноводна след последните поройни дъждове. В мен се прокрадна съмнението дали ще успея да прекося реката, не знаейки, че за целта има изградено съоръжение.

Когато достигнах до него, занемях - изключително добре запазен римски мост, който се вписваше в девествения пейзаж прекрасно. Римският път и сводестият мост вероятно са били изградени през втората половина на I-ви в. сл. Хр. или в самото начало на II-ри в. сл. Хр. и представят различни техники, прилагани от римските строители при изграждането на този тип съоръжения. Ширината на пътното платно почти никъде не е надвишавала 2 метра, което показва, че той е бил пригоден главно за преминаването на пешеходци и товарни животни.

Направих кратка почивка на сянка. Започваше да става горещо и ако досега се бях движил под букова и борова растителност, сега се изправях пред предизвикателството да се катеря по склон с югозападно изложение, при това с доста оскъдна растителност. Вляво и вдясно от мен тръгваха пътеки, изкачващи се от двете страни на склона. Не зная защо реших, че трябва да тръгна по тази вдясно. Може би защото щях да се водя от водослива на реките Юговска и Мостовска Сушица, който се вижда чудесно от високо. Речено-сторено. Поех с бодра крачка нагоре. Пътеката бе сравнително чиста, само на места имаше клони на драки, които затрудняваха преминаването ми, но до момента се справях сравнително добре. Излезнах на огледна скала с гледка към долините на двете реки и водослива им. Оказа се, че скалата и поляната до нея се харесват не само на мен. По следите от изпражненията в района разпознах неголямото сборище на благородните елени от Кормисош. Именно тук, в долините на Юговска  река и Сушица минава границата на ловното стопанство, а водата се явява своеобразна естествена бариера. Не че може да спре животно, което е решено да я премине, защото съм виждал многократно сърни, елени и диви свине да плуват, но все пак...

Бе минал един час откакто се катерех. Някъде под връх Света Неделя изведнъж пътеката се превърна в животинска. Откривах я едва-едва, защото теренът бе ерозирал, а широчината й не бе по-голяма от две педи. Но продължавах да упорствам, а замъгленото ми от горещина съзнание отричаше истината и крещеше в мен: "Това е твоята пътека! Върви напред!" Измъчено изминах още няколкостотин метра, когато буквално спрях на ръба на урвата. Вляво от мен пътеката завиваше зад невисока скала. Нямах желание да узная какво има зад скалата. Още по-малко исках да се натреса в дома на някое животно, затова взех съдбоносното решение да се върна обратно до римския мост. Това излишно ходене ми отне точно два часа и огромна част от енергията, с която бях зареден.

При моста не почивах, защото пред мен се изправяше склон с 900 метрова положителна денивелация, която трябваше да преодолея до мръкване. Вече обаче се движех доста по-бавно. Правех чести почивки и спирах, за да регулирам дишането си. Слънцето отдавна бе подминало зенита си и притеснението в мен отново вземаше връх. Изкачих се до Света Неделя и продължих към следвата цел - връх Скалата - огромен метаморфен блок с височина около 100 метра. Опитвах се да бъда последователен и реалистичен в поставянето на целите пред мен. Набелязвах добре забележими обекти на неголяма дистанция от мен, към които се прицелвах и щом ги достигнех, си давах по 5 минути почивка. Водата ми бе на привършване. Имах не повече от глътка и поливина в шишето си. Следващият час премина в диво драпане и печелене на надморска височина към връх Корена. Какви ли не мисли се прокрадваха в главата ми - да спра и да нощувам тук; да тръгна обратно към Югово. Нито една от тях обаче можеше да се нарече реалистична с оглед напредването на деня и липсата на вода по цялата отсечка.

Помолих се да открия вода и не след дълго се случи Чудото. На място, където човек никога не би предположил, по средата на тясната ерозирала пътека, забелязах локвичка. Внезапен прилив на енергия ме накара да се затичам към нея. Клекнах и намокрих лицето и устните си. Имах не повече от половин минутна вътрешна борба да пия или да не пия от нея. Нямах таблетки за пречистване, а знаех, че шансът дивите животни да са я заразили не е никак малък. Колкото и чиста да изглеждаше. Бе решено - ще пия и ще напълня шишето си. В момента, в който свалях раницата си от гърба, едната презрамка закачи клонка, която разкри тайната. Вляво от пътеката имаше старо, прастаро изворче, строено незнайно кога. Имаше неголям отвор под тежката тикла, която го покриваше. Наложи се да използвам канчето си, за да мога да утоля жаждата си и да презаредя шишето си. Половин час по-късно започнаха зверски болки в областта на корема ми. Вероятно заради това, че бях обезводнен, а изпих наведнъж голямо количество вода. Едър смок мишкар препречи пътя ми не след дълго. Дали не беше змията-пазителка на тайнствения извор?! Бе настроена приятелски и ми направи път.

Набрал височина, се чувствах малко по-спокоен. Излезнах на билото и попаднах на огромно петно изсъхнала гора. Бях близо до хижа Марциганица. Предполагах по кучешкия лай, който се чуваше недалеч. Липсата на каквато и да е чешма обаче ме накара да подмина хижата и да се спусна към село Добростан, където щях да пренощувам. Не усещах краката си. Бях изминал около 30 км., но не те, а ударната денивелация бе най-големият проблем всъщност. Тази вечер се очертаваше да бъде една идея по-топла.

След като спрях и подготвих бивака си, цялото ми тяло започна да се тресе от мускулен шок и преумора. Облякох всички дебели дрехи, с които разполагах, вечерях и в 19.30 ч. вече бях в хамака си. Спал съм като пребит. 

ОТ МОМЧИЛОВЦИ ДО БАЧКОВО ПРЕЗ РАДЮВА ПЛАНИНА И ДОБРОСТАН - ЕДИН ЕПИЧЕН 70-КИЛОМЕТРОВ ПРЕХОД. ЧАСТ ПЪРВА

Уважавам мечките. Когато търсят мравки под камъните, винаги работят избирателно. Какво имам предвид ли?! Тези внушителни животни никога не преобръщат камъни с туристическа маркировка, която и без това е така оскъдна по местата, през които преминавам обикновено. Уверих се в интелекта им за пореден път преди броени дни. Но, за мечките - след малко. А сега ще ви разкажа някои други прозаични и не дотам неща от живота ми в последните три дни. 

Вторник. Събудих се рано и вътрешният глас ми подсказа, че трябва да потегля на път. Липсата на предварителен план би могла да бъде леко объркваща понякога. Е, в този случай успях да се преборя почти безболезнено с първоначалната еуфория и последващите въпросителни, страхове и тревоги, които изникват в мислите на всеки пътешественик, когато в съзнанието му потекат буйните и мътни води на реката на неизвестността. Събрах багаж - наистина най-необходимото. А докато разпределях товара си в джобовете на раницата, мислено прокарах пръст по всички била, на които не съм бил. 

Времето напредваше. Часовникът удари 11 часа, когато стъпих на "мека" земя. Корабокрушенците си мечтаят за твърда почва под нозете си, а аз се радвам, когато напусна пределите на циментираните градове и техните асфалтови улици. Местността Картола над Момчиловци е сред любимите ми места. Преди доста години, в една студена картолска пролет, палатката ми замръзна. А бе 9-ти май. В същия този девети май, със спътника ми изминахме разстояниято от Картола през Момчил юнак, Хайдушки поляни, Манастир, Лъки и Брайковица до хижа Пашалийца. Тогава направихме целодневен преход с ударна денивелация. Сега се имах за една идея по-хитър и реших да си спестя големите разлики в надморската височина. Поне през този пръв ден на моята мини експедиция.

Обичам моментите, в които неизвестността ми нашепва с призрачен глас. Изкачих се до Черковния връх (1 817 м.) през поляната от мек, изсъхнал картал. На върха имаше уютна дървена колибка. Потънах в гъстите гори на Радюва планина. Ридът е с неголяма ширина - 8 километра, но дължината му е цели 25 километра. Дълбоките долини на Чепеларска и Джурковска река го отделят от запад и изток от Чернатица и Манастирище. От североизток пък границата между Радюва планина и Добростан е дълбоката долина на Юговска река. И двата рида, през които бях планирал да премина - Радюва планина и Добростан, са със силно изразен карстов характер.

Поддържах доста добро темпо, а и времето бе с мен. Отдавна не се беше случвало да поема на поход и да не падне капка дъжд. Е, хладните октомврийски ветрове прекаляваха на моменти с гоненицата си по билото, но като цяло всичко бе в рамките на нормалното. Движех се през доста стара гора, в която кипеше живот. Стада със сърни и кошути се разбягваха, когато някой клон изпращеше под нозете ми. Но преди да се разбягат, вдигаха глави любопитно, оглеждаха се във всички посоки, и когато ме фиксираха с поглед, се втренчваха в мен ужасени в продължение на няколко секунди, след което, като по команда, малки и големи се втурваха в една и съща посока и се скриваха от погледа ми за части от секундата. Понякога любопитството обаче бе по-силно от страха. Очевидно в тази част на Родопите хора се срещаха доста по-рядко и осанката ми, в комплект с раница, шапка и слънчеви очила, бе нещо абсолютно нетипично за девствения пейзаж на Радюва планина. Тогава горските обитатели не откъсваха поглед от мен докато не ги стреснеше някое неволно по-рязко мое движение, след което сценарият се повтаряше. И единственото, което оставаше да кънти след тях, бе тропотът на копитата им по стръмните склонове на планината.

Не бях далеч от връх Тузлата (1 891 м.), който е и първенецът на Радюва планина. Доста върхове в Родопите носят подобно име. Дори само няколко километра на изток от тук, първенецът на рида Каракулас носи същото име. Колкото и странно да звучи, от турски език "тузла" означава солна мина, солница. Моята логика свързва това име със солта, която се е поставяла за дивеча, тъй като на каракуласката Тузла се намира едно от най-големите сборища на благородни елени в цялата Родопа. Та, приближавах върха, когато вниманието ми се прикова от големи следи в калната почва. При това доста пресни - вероятно преди няколко часа оттук бе преминал огромен мечок, търсещ храна. Погледнах часовника си. В продължение на повече от 40 минути вървях по неговите дири, които се губеха на места и отново се появяваха в по-меката и кална почва. Когато забележиш такива стъпки, винаги ставаш една идея по-предпазлив, усещаш внезапен приток на кръв в главата си и пулс, който отеква някъде дълбоко в слепоочията ти. Сравних следите с моята стъпка. Задните лапи определих като 42-ри номер. Определено това бе най-голямата следа, която бях виждал в живота си. В последствие показах снимката от лапите на познат ловец, който потвърди преценката ми за огромно мъжко животно. От опит и от това, което съм чел през годините, зная, че мечката е достатъчно хитра, за да не оставя следи в калта. Когато може, тя винаги ще избегне терен, който би издал присъствието й. Очевидно този път не е имала откъде да мине.

Оттук насетне се движех по-предпазливо, оглеждах се, ослушвах се, защото не знаех къде завършват дирите и дали нямаше да се натреса на края им. Въпреки че шансът за подобно нещо бе доста малък. Попаднах на интересни останки - тези на източния античен трансродопски път. В Средните Родопи са установени археологически три основни пътя, които са свързвали Тракийската низина с Беломорието. Тяхното предназначение е било да обезпечават връзките между вътрешността и крайбрежието в тази част на Римската империя, да обслужват търговията и съобщенията, да улесняват придвижването на военни части и експлоатацията на природни богатства в тази част на планината. В последствие всички те са били поддържани от Веизантийската империя, Българските царства и Османската империя. Около Смолян са преминавали Централният и Източният трансродопски път. Централният е бил част от по-голям път, свързващ граничен път по река Дунав при Ескус, Диагоналия (Via Militaris) при Филипополис и Егнациевия път (Via Egnatia) до Беломорското крайбрежие. Източният път е пресичал билото на планината, минавал покрай крепостта Зареница, достигал е до с. Момчиловци, заобикалял е от запад крепостта Повисдос, достигал е до Рудозем и Кечи кая и близо до връх Циганско градище е напускал пределите на страната ни. За съжаление дърводобивът и климатичните фактори са оказали своето силно деструктивно въздействие върху пътя и днес много малка част от него е запазена и различима.

Подминах Хайдут чука и Дръндевица и вече бях навъртял 13-14 км. Точно тук срещнах и единствения човек за целия преход - местен човек от село Дряново, който се занимаваше с дърводобив в гората над селото. Поразговорихме се, но го чакаше доста работа, затова предпочетох да продължа напред и да го оставя да се труди. Спря ме познато почукване. Кълвач работеше усилено някъде край мен. Наслушвах се доста, докато доловя откъде идва шумът. Заковах го с поглед. Голям черен кълвач. Мъжки. Слънчевите лъчи огряха червената окраска по главата му.  При черния кълвач се наблюдава добре изразен полов диморфизъм - червеното оперение при мъжките индивиди е на челото, темето и и тила, докато при женските се наблюдава само на тила. Младите кълвачи от този вид пък са с кафяв оттенък на оперението и червено теме.

Около Пандурова чука гората се разреди, излезнах на голяма поляна, по която пасяха работни коне. Велика гледка се разкри на изток от мен - Ташюстю, Чуката, вр. Проглед, Акватепе, Караджов камък - всичко се разстилаше като на длан. В края на поляната открих уютен дървен навес, вероятно служил за подслон на горски работници. Поколебах се дали да не се подслоня тук. Разумът обаче взе превес и предпочетох да продължа напред, за да измина колкото се може по-голямо разстояние днес. Все пак имаше 3 часа до мръкване. В следващия километър стреснах още две стада със сърни. И попаднах на дирите на поне три различни по размер мечки. Изведнъж гората отново стана дива. Дори по-дива. Понижението в надморската височина си каза думата и растителността постепенно премина от иглолистна в смесена и широколистна. Движех се в нещо като тунел под клоните на стари букове.

Още час ми отне да достигна до хижа Пашалийца. Малко се разочаровах, че хижата е заключена. Нямах намерение да спя в нея, но можеше да изпия един топъл чай, за да изкарам по-леко и без това студената нощ, която се задаваше. Огледах района. До хижата имаше новопостроен параклис, в който можеше да се подслоня, ако не беше заключен. Слънцето клонеше към залез. Захладняваше. Използвах последните лъчи, за да вечерям на поляната и да събера малко топлина. Преоблякох се с топли дрехи и потърсих място за нощувка. Харесах си дъсчен навес, под който разпънах хамака си. Потърсих вода. И двете чешми в района бяха сухи. Малко се обезкуражих, защото в шишето ми имаше не повече от 200 мл. вода. След половинчасово разследване открих спирателен кран, който се оказа верният. Развъртях го и от чешмите бликна ледена вода. Всичко се нареждаше по план. Хамакът ми бе разпънат. Бях сит.

Легнах рано без да паля огън. Дървеният навес ми осигуряваше известен уют и завет. А в спалния ми чувал температурата бе повече от комфортна. Поляната край мен бе осветена от пълната луна. Гледах я дълго преди да се унеса в дрямка. Няколко пъти около мен притичваха животни - вероятно сърни или кошути. Тишината наоколо бе проглушаваща. Заспал съм около 1 часа след полунощ. 

СЕВЕРНОТО ПОДНОЖИЕ НА ЧЕПЪН ПЛАНИНА. ПЕТ МАНАСТИРА ЗА ЕДИН ДЕН. ЧАСТ III

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ. СРЕЩИТЕ С ХОРАТА СА НАЙ-ЦЕННОТО НЕЩО ВЪВ ВСЯКО ПЪТУВАНЕ

Прекарал повече от час в размисли и опит да се пренеса във времената, когато Разбоишкият манастир е бил в разцвета си, решавам, че е време да продължа по пътя си. Постепенно набирам височина по пътечка, която би следвало да ме заведе до село Разбоище. Вдясно от мен остава невисокият връх Тупанец, а в неговата сянка попада черквата към манастира, на която имам щастието да се наслаждавам още малко, изкачвайки се все по-близо до Бог.

Вляво бездната добива застрашителна дълбочина. Спирам и се наслаждавам на извивките на Нишава и съседните върхове Здравченица, Углярница и Хайдушки връх, които само подсилват усещането колко суров е релефът в тази непозната част на България.

Половин час ми отнема да достигна до Разбоище – селото, което, противно на очакванията, не е кръстено така заради четите разбойници, преминавали в миналото оттук. Едно от предположенията за името му е свързано със старобългарската дума „разбоище“, която означава бойно поле, полесражение. По-достоверно според мен обаче е твърдението, че името на селото идва от думата „разбой“, с която на диалект наричат тъкачния стан.

В селото цари спокойствие. Наскоро в покрайнините му е вилнял пожар. Всичко е изпепелено. Приближавайки към центъра, дочувам гласа на мъж на средна възраст, разпалено обясняващ нещо. Първоначално си мисля, че си говори сам. Грешал съм. Около малка, кръгла масичка са насядали две жени и двама мъже, които слушат с леко отегчение оратора. „Когато мочем, панталонът ми гори. Те това е пиенье за мене!“. Слушателите в миг се ободряват и прихват да се смеят. Сепват се от преминаването на моя милост, носещ голяма синя раница на гърба си и преметнал през главата си стара тениска, предпазваща от слънчевите лъчи, които стават все по-силни. Поздравявам с най-голямата и приятелска усмивка и продължавам…

Веднага след като подминавам и последната къща в Разбоище, поемам по кърски път вдясно, водещ до Букоровския манастир „Свети Георги“. И ако за всички манастири през този ден съм имал очаквания, то за „Свети Георги“ нямам. Не зная защо. Единственото, което съм прочел в една статия, на която попадам случайно е, че манастирът е уникален в световен мащаб с това, че има пет манастирски църкви. Както по-късно се убеждавам, това твърдение е категорично невярно.

Толкова е красив този край на Родината ни. И толкова автентичен. С обширни равнинни пространства, които ти позволяват да се огледаш надалеч без да е нужно да летиш. С планински възвишения, които те прегръщат от всички страни, но не те задушават. Напротив – подаряват ти усещане за дълго търсено спокойствие и уют. С благословени реки, в чиято вода можеш да се огледаш и да видиш твоето ново Аз, което ще те свърже със света. С дървета, небрежно разпръснати по диплите на Майката Земя, даващи дом на птици и пеперуди. С цветя, билки, камъни и пръст, които ухаят на живот. С оброчни кръстове, разпилени из дебрите на планината, навяващи забравената ни история.

Когато приближавам манастира, виждам мъж, окопаващ овощните дръвчета в двора. Присядам до него и завързваме разговор. Към нас се присъединяват и два симпатични котарака. Отец Драгомир е стопанинът на манастира. Избрал този живот неотдавна, той ми споделя, че тук заспива щастлив вечер и се събужда щастлив сутрин. Дълго разговаряме за неволите в животите си. Поглеждам часовника си и преценил, че темпото ми до този момент е било добро, предлагам да остана 2 часа в светата обител и да поработя. Все пак това е част от автентичните ми приключения, в които винаги търся контакт с местните хора и съм готов да бъда полезен на околните.

Отец Драгомир е мъдър човек. От онези, които те обогатяват след като ги срещнеш. И с които ти се иска да се срещнеш отново. Помагам му в цепенето на дърва. В замяна на това отецът ме кани на обяд. За мен това е чест. Разказва ми за историята на манастира, който е построен върху останките на пет стари църкви. Там, в основите на един от храмовете, бил открит и стар каменен календар, вероятно прабългарски. На изпроводяк му казвам: „В едно съм сигурен, отче, че пак ще се видим!“. 

Той потъва в сумрака на черквата, а аз продължавам да се потя по прашните пътеки в търсенето на природния феномен „Котлите“ – каскада от водопади, за която съм резервиран до момента, в който не се изправям на ръба на горния водопад. Докато достигна до тях, се налага да пълзя през диви драки, които ме изподират. Загубвам любимата си зимна шапка и шишето си за вода, което малко ме обезнадеждава. Но преодолявам загубата бързо. Не познавайки топографията на местността, през цялото време съм си мислел, че ще се озова под Котлите. Реката е пресъхнала или се губи в карста под нозете ми и това не ми дава възможност да проследя посоката й на движение. 

Уви, след половин часова борба с шипки, драки и избуяли треви се озовавам на ръба на почти 40-метрова пропаст. Ахвам. Първият водопад е с височина около 12 метра, като водите му се изливат в огромен каменен казан, или котел, от където идва и името му. Оттам следва втори водопад с височина около 25 метра, който се излива в друг по-малък котел. Реката продължава по пътя си до вливането й в Нишава. Името й е Аракул, но някои я наричат Дракул. Каньоните, образувани от двата главни притока, които ми се налага да пресека, са толкова зловещи, че се съгласявам и с „дракулското“ й название. Съжалявам единствено, че няма вода, защото тогава гледката би била наистина епична.

Изкачвам се до махала Чифлика, а скоро след това достигам и до Беренде. Тук отново цари спокойствие. Местен човек ме упътва към една от крайните къщи в селото, където се намира ключа за Беренде манастир – средновековната църква „Св. Св. Петър и Павел“. Същият този местен на име Румен ми разказва, че църквата е „набор“ на Боянската църква в София, но за съжаление участта й е нерадостна. Забравена, порутена и обвита в трънаци. 

Въпреки неголемите си размери, стенописите в храмчето са на много високо ниво и с изключително висока стойност. Една от теориите е, че са изписани от майстори от Охридската школа. А уникалността на църквата се дължи на това, че в нея е един от малкото цялостно запазени стенописни ансамбли от XIV в.

Спускането до нея е стръмно, но кратко. А връщането към Беренде представлява символична Голгота – път, който те пречиства и извисява. Покрай Божия дом попадам на старото гробище на Беренде – огромно, но обрасло в шубраци. Интересно ми е защо се намира толкова далеч от селото. Проправям си път между драките (вече съм свикнал) и попадам на стари гробове от 1880 г. Настръхвам. Част от надгробните камъни са прегърнати от вече порасналите брястове и борове и след известно време от гробището няма да има и следа.

Обратно в селото ме очаква малкият Валери – син на човека, който държи ключа от храма. Заговаряме се. Детето е любопитно и ме разпитва за всичко. Очевидно кръгозорът му завършва някъде до Драгоман и Годеч. По-далеч не е ходил досега за 16-те години житейски път, който е изминал. Момчето си има мечта – да кара колело. Родителите му нямат възможност да му купят, защото приходите им са около 300 лв. месечно, а Валери има още шест братя и сестри. Примолва ме за някой лев. Бил намерил стар велосипед от негов съселянин. Давам му необходимата сума, а той е щастлив. Изпраща ме до колата с думите: „Аз не оставям приятелите си по средата на пътя. Ти си ми приятел. Когато дойдеш някога пак, ще ти върна парите, които ми даде.“

Гласът му отеква далеч зад мен. Отново съм на път. До последно си мисля, че видяното и изминатите километри са достатъчни за днешния ден. Отново се сещам за Маломаловския манастир и нещо ме жегва. Ще отида там и ще нощувам край него. 

Добре, ама по пътя си срещаме хора. Което е най-хубавото от всичко. И може би най-смисленото. Та, тези хора доста често ни променят. Достигам до закътаната махаличка Рекето (кръстена на очарователното поточе, което тече в близост) и, търсейки пътека към Мало Малово, срещам хора, които ми дават идеята да посетя Шумския манастир „Св. Архангел Михаил“ под село Лопушня. 

Мятам раницата на гръб и се спускам към долчинката, където тече „рекето“. На отсрещния й бряг виждам бялата постройка на манастирчето. Залайват ме кучета. От някъде се показва, както по-късно разбирам, отец Иван – достолепен, 60-годишен мъж, с бяла брада, едновременно вдъхваща респект и доброта. Погледът му излъчва човещина. Поздравявам го, а той е изненадан от посещението ми. „Тук рядко идват хора“ – казва отчето - „Минава месец без някой да ме посети. Но именно затова избрах това място. Искам да прекарам последните три години преди да се пенсионирам като отшелник. Храмът е място за усамотение и молитва, а не за търговия.“

Отец Иван ми разказва за историята на това място, за хайдутите, за римските пътища и постепенно достига до най-болната тема – незаинтересоваността на Светия Синод към случващото се в манастирите в страната. Отключва ми църквичката. Вътре ухае на старост. В двора пък, старо 350-годишно дърво служи за камбанария след като порой съборил оригиналната преди години.

Говорим много. Осъзнавам колко свят човек е отец Иван. Може би той също го знае, но към края на разговора ни ми споделя: „Ако утре умра и Бог ми каже сам да отсъдя дали съм бил добър или лош и сам да избера къде да отида – в Рая, или в Ада, няма да се почудя за миг. Ще сляза при казаните. Грешник съм, това е истината…“ Шегува се, че живее в каравана, защото през лятото температурата в нея достигала 42 градуса. Така се подготвял за горещината от казаните в Ада.

Хем ми се иска да продължим да си говорим, хем е време да разпъна палатката си докато е светло, затова си взимам довиждане с отеца. Започнал съм да се отдалечавам от манастирската порта, когато дочувам зад гърба си: „Знаеш ли каква мечта имам? Когато се пенсионирам, искам да си купя едно микробусче и да го превърна в пътуващ църковен магазин. Ще пътувам из страната и ще спирам край църкви и манастири, които имат храмови празници. Дори съм си купил малка камбанка, която ще бие и ще напомня на хората за Вярата.“ Не успявам да изрека нищо. Само кимам в знак на съгласие и се усмихвам…

Думите на отец Иван са естественият завършек на този прекрасен ден. Петото стъпало от моето пречистване и себеосъзнаване. Очите ми се насълзяват, но този път от щастие и вдъхновение. Вдъхновението, което на пръв поглед един обикновен човек може да разпръсква сред себеподобните си. За пореден път се убеждавам, че истинските светци се намират там, в отдалечените места, далеч от хорските погледи, далеч от суетата и изкушенията. Осъзнавам, че между тях и отшелниците няма никаква разлика. 

Осъзнавам, че човешките пътища понякога ни водят до там. До тях. И то, в точния момент, когато душите ни се нуждаят от лъч надежда и светлина, с която да продължим да озаряваме непознатите пътеки пред себе си. Когато физическата ни същност има нужда от сила, упование и кураж, за да продължим да израстваме…

АНТРАКТ

Разпъвам палатката си. Водата на манастирската чешма е студена, но успявам да се изкъпя. Запалвам огън. Оставам сам със себе си и шепота на Вярата. Поредната нощ в подножието на Чепън планина е все така очарователна. Небето тежи от звезди. В гората над манастира дочувам плясъци от крилете на козодой…