МЕДЕНИ ПОЛЯНИ, ДОСПАТ, КАРАДЖА ДЕРЕ

В късния петъчен следобед поемам на път. Без план. Без карта. Без очаквания. Но с отлично настроение. Ръцете ме сърбят. В последните два месеца почти не съм излизал сред нашата прекрасна природа. Попътувах из Европа, но България си е България. Липсваше ми изключително. Дори в горещите юлски вечери на брега на езерото Балатон ми се искаше да бъда сред дивите родопски гори. Дори на брега на Коста Тропикал, току в подножието на Сиера Невада, отново си мечтаех за някое мое си местенце. Любимо. Родопско. Зареждащо.

Едва дочакал края на работния ден, карам в посока Доспат. Натоварил съм всичко необходимо - палатка, спален чувал и шалте. Имам си и прекрасна компания - кучето Люк, което си кротува на задната седалка и с удоволствие вдишва свежия боров въздух, предвещаващ няколко дни свобода. Каякът също е с мен.

Блаженство.

Карам бързо. Пристигам на брега на язовир Доспат по мръкване. Харесвам си място. За жалост дървата са кът. Налага се да върна няколко километра, където предвидливо съм набелязал горичка с доста дърва. Някои от тях нацепени и нарязани при това. Грях - не грях, натоварвам няколко пънчета. Все пак нощта ще е дълга. Само след няколко часа ще настъпи сериозен студ, с който ще трябва да се боря.

Изтървавам магическия залез в подготовка на палатката, но за сметка на това след половин час съм се излегнал удобно край огъня. С бира в ръка. Наденичките цвърчат в жарта и ме карат да огладнявам зверски. Нощта е приказна. Бях забравил какво е да дишаш въздух, наситен със смола и ухание на борове и билки.  И този път влагата не ми изневерява, и към полунощ всичко е потънало в роса. Това не помрачава настроението ми ни най-малко. Заспивам, като през нощта се будя от студ няколко пъти. 

Наспал съм се добре. Събуждам се в 9.30 часа. Спокойствието е неземно. Само няколко рибарски лодки порят водата. Почти нямам време за закуска. Хапвам набързо остатъците от снощи. Събирам лагера и поемам на път. Преди две години достигнах до село Побит камък, където открих странното светилище без аналог в България. Сега бях решен да посетя едно още по-отдалечено селце с чудното име Медени поляни.

Настроението ми е медено. Дори не съм си и представял, че в средата на нищото ще открия толкова голямо село. Винаги съм си представял, че тук живеят не повече от 50 човека. Оказва се обаче, че са цели 720. Разбирам, че селото е интересно с традиционната си носия, която е останала непроменена стотици години и се носи само и единствено в Медени поляни. Природата край селото е удивителна. Наистина медени поляни, прясно окосени, кристално чиста рекичка, образувала чудни меандри сред моравата. Селцето - разположено на малък хълм, с уютни къщички. Доста от комините димят. Може би не престават през цялата година, мисля си аз. Все пак тук е високо - почти 1450 м. над морското равнище. Разглеждам селцето. Иска ми се да продължа да се движа сред тези райски пейзажи, но всички пътища свършват тук. Или може би поне тези за нормални автомобили.

Поемам обратно към Сърница, където планирам да карам каяк цял следобяд. Преди това обаче спирам на крайпътна чешмичка. Къпя се, след което обядвам. Домат и хляб, но няма нищо по-вкусно от това. Прекарвам няколко часа и в гората между Сърница и Побит камък в търсене на диворастящи гъби. Нямам късмет, но за сметка на това нащракам страхотни кадри. Край реката попадам на огромно торфено блато. Няма как да пропусна малко приключения там. Навивам крачоли и влизам бос насред зеленината. Потъвам до над коленете. Но удоволствието от прохладата ме кара да продължа. За 20 минути изминавам не повече от 100 метра. На места сред мъховете водата е издълбала дълбоки двуметрови вирчета с кристална вода. Кучето ми попада в един от тях, но вместо да се стресне, пощурява от удоволствие. Тича из мъховете с бързина, непозволяваща му да потъне. Явно и то се наслаждава на свежестта и зеленината.

След час съм на брега на язовира. Пускам каяка на вода и започвам гребане. Тричасовата приятна разходка от село Крушата до Сърница и обратно ме изморява и решавам да поспра с приключенията за днес. Предпочитам да подготвя лагера си по-рано, за да имам повече време за бира и излежаване.

Блаженство.

Вечерта пада. Отново в приятната компания на бира, наденичка и куче. И много влага, разбира се. Но тази нощ предвещава да е по-топла. Няма вятър. Наслаждавам се на огъня до късно. Не ми се прибира в палатката. Оставам сам с мислите си.

Сутринта е по-страхотна от вчерашната, а водната повърхност - още по-гладка. Двоумя се какво да правя - гребане или разходка. Спирам се на второто. Паля колата и потеглям към Широка поляна и Караджа дере. Ще се поразходя и в този район, след което ще се прибирам. Неделя е.

Спирам малко преди Караджа дере. Решавам да се поразходя в долината на Сърнена река. Приятен черен път под старите смърчове ме води в неподозирано красиви светове, изпълнени със свежест, диви плодове и аромат на живот. Разбирам, че пътят достига почти до Змеица и през цялото време следва реката. Нямам време за целия маршрут, тъй като дължината му е 12 километра. Преценям, че ще го пробвам с колелото при първа възможност. Изведнъж пейзажът става прекалено див, а и кучето започва да се ослушва особено обезпокоително, което е сигурен знак, че е добре да се връщам.

Отскачам и до Широка поляна. Тълпите от хора там обаче ме карат да не се застоя много. Обръщам колата и потеглям към Смолян. Завършвам с вкусен обяд - кус - кус с много сирене и една бира, услужливо забравена на дъното на раницата ми при предишното скитане из света на приказките.

Блаженство...

ПЛАТОТО НА ВЕЧНОСТТА ПРИ СЕЛО КОВИЛ

След двудневен престой край Меандрите на Бяла река, в съботния късен следобед поех на югозапад в търсене на нови приключения. Оглеждах се за подходящо място за бивак, като идеята ми бе да остана да нощувам някъде край село Гугутка. 

Последователно преминах през Железино и Ленско. Идвах тук за пръв път. Впечатлиха ме пейзажите, горите, полята и гордият Коджаеле, въздигащ снага току пред мен. Гугутка се оказа много приятно и уютно селце, в което за жалост не намерих достатъчно закътано и усамотено място за бивак, с течаща вода наблизо, разбира се. Явно претенциите ми бяха много. Карах, воден от някаква интуиция. Достигнах и до Бял градец, където също нямах късмет. А исках да разгледам крепостта Бял град. Примирих се, че ще е някой друг път. След Бял градец пътят започна сериозно изкачване на югозапад, високо по десния бряг на Хамбардере. До последно се чудех дали въобще има път към следващото населено място - село Казак. На всички карти бе обозначен като черен. Уви, оказа се чудесен, тесен асфалтов път.

Навъртах километри, ала така и не откривах подходящо място за бивак. Но сякаш нещо ме теглеше напред и напред, завой след завой. Подминах и Казак дори. Отказаха ме две неща - липсата на вода и силният вятър, който излезе по високото. Все пак се намирах в подножието на връх Ветреник. Следващото интересно селце бе Чукурите. Бях слушал много за него. Това, което ме впечатли най-силно обаче, бе рязката промяна в растителността - от широколистна, гората рязко премина в иглолистна. Явно се бях изкачил доста високо.След като и в Чукурите упражнението се повтори - никакво добро място, където бих могъл да пренощувам, вече нямах особен избор.

Цел: Черничево

Оставаха седемнадесет километра до Черничево, като въобще не знаех дали има път до там. Наложи ми се да карам по пътища, по които при нормални условия дори не бих си помислил да премина. Дива, гъста растителност. Никакви признаци на живот. Бях много близо до границата с Гърция. Между дърветата видях ветрогенераторите около Коджаеле и гръцкият връх Тсолия. Изведнъж обаче просветна и непроходимият лес бе заменен от поляни. Влязох в Черничево. Вниманието ми бе привлечено от няколко много стари турски гроба, разположени току до пътя.

Тук няма нужда да споменавам, че отново не открих място, което да ми се хареса. Слънцето потъна дълбоко зад Звездел. Сякаш телевизионната кула гореше. Започна да пада мрак. А аз започнах да се притеснявам. Непосредствено преди село Голямо Каменяне открих Моето място. Бях навъртял над 40 километра в търсене на нещо. Дори се ядосвах на себе си. 

Тишината в случая бе най-важното нещо за мен, тъй като мястото се намираше на 50 метра встрани от пътя. Имаше чешма, която щеше да ми послужи за къпане малко по-късно, а и бирата ми имаше къде да се изстуди. Избрах най-равното място за "юртата" си. Събрах дръвца. Или по-скоро клони. Но щяха да свършат работа.

Вечерта...Вечерта бе вълшебна. Исках да лежа край огъня цяла нощ. Не исках да влизам в палатката. Кучето ми хъркаше блажено край мен, като не изпитваше никакви угризения да ме избута от шалтето. И то като мен гледаше да е по-близо до огъня. Примирих се и му отстъпих половината. Отидох за още дърва. Над мен се намираше скалиста местност. На пръв поглед бе потънала в сън, но се оказа, че кипи от живот. На всяка крачка виждах гигантски костенурки, мишки и съсели. 

Отдавна бе подминало полунощ, когато и последното дърво догоря. Захладня и се наложи да се преместя в палатката зад мен. Увих се в спалния чувал и заспах безпаметен сън.

Събудих се късно. Нетипично за мен. Часът бе подминал девет и явно това, което ме накара да се събудя, бе засилващата се горещина в палатката. На светло бе по-лесно да намеря дърва. Сварих си чай. Дълго се чудих накъде да поема, тъй като имах цял ден на разположение. Вниманието ми се прикова от село Ковил. През зимата на 2012, навръх Бъдни вечер преминах покрай селото, но бързайки да достигна до каньона на Дюшундере, го подминах. Сега обаче Ковил ме очакваше. 

Да си призная, нямах големи очаквания за това, което ще видя. Което се оправда напълно. Започнах разходката си по скалистия хребет от село Ковил в посока почти идеален север. Изумлението ми започна да нараства от самото начало. Досами къщите попаднах на два огромни резервоара, издялани в скалата, със съвършена форма. Личеше си, че са на хилядолетна възраст. Вдигнах глава и какво да видя...огромен плосък каменен блок, издялан във формата на фалос. Крепеше се на три опорни точки. Вероятно бе стоял така хиляди години. Върху горната му повърхност бяха издялани две огледално разположени малки шарапани.

Адреналинът в мен започна да повишава стойностите си. Движех се бързо, като внимавах да не настъпя някоя пепелянка по нажежените скали. Превалих билото и на север от мен се разкри красива гледка. Забелязах голямо скално плато. Погледът ми бе привлечен и от второ скално плато вляво от първото. 

Почти тичах. Запъхтян. Изкачих се на скалата, която се оказа...огромна...Всъщност огромна не е достатъчно. Размерите на платото бяха поне 10 декара. Простираше се чак до съседното село Джанка. За пръв път виждах толкова огромен скален комплекс. Разстоянието между Ковил и Джанка е около 3 километра. Три километра, които бяха заети изцяло от огромното светилище. Обичам градацията. След Беланташ посетих светилището при Фотиново, което се оказа много по-мащабно, но това, което виждах сега, спря дъха ми. 

А цялото това плато бе набраздено от всичания, канали, ями, щерни и шарапани. Според мен това е най-голямата звездна карта в България, та дори и на Балканите. За да добие представа човек, просто трябва да погледне от високо. В противен случай мозъкът не би могъл да възприеме видяното.

Платото на вечността. Така го нарекох веднага, щом го видях. Хилядолетия наред тук бе кипял живот, бяха извършвани ритуали и предсказания, бяха умирали и се бяха раждали хора. Мястото бе пропито с мистика. Бе съществувало хиляди години назад във времето. Щеше да съществува хиляди години и в бъдещето.

Върнах се и към платото вляво. Оказа се, че в храстите се крие неподозирано величествен скален комплекс със скални гробници, жертвени кладенци, шарапани и най - интересното - астрономическа обсерватория като тази при Харманкая, но вероятно по - стара и от нея.

Всичко тук бе събрано на едно място. За пръв път попадах на нещо подобно. Не бих се учудил ако в древността Ковил е бил центърът на цивилизацията. 

В ТЪРСЕНЕ НА ПРИЗРАЧНИТЕ СЕЛА 2

Бяха изминали две години и десет месеца или точно 1035 дни от първото ми докосване до най-югоизточната част на Родопите. 1035 дни, в които преосмислих доста неща. 1035 дни, в които не намерих покой. 1035 нощи, в които ми се присънваха изумрудено зелените гънки на Родопа, сънувах песента на щурците и чувах въздишките на старите дъбове. 1035 безсънни нощи, в които долавях далечния вой на зурлата и глухото думкане на тъпана от разказите на местните. Дни и нощи, в които бях в непрестанен плен на мистерията на този край. Нощи и  дни, които се сливаха и се размиваха. Дни, в които бях като в транс. Нощи, в които се събуждах облян в пот от сънища и спомени.

Доста пъти се връщах там. И всеки път откривах уникални места. Случваха ми се удивително странни неща, които обаче само засилваха желанието ми да посещавам района често. Този път мисията ми бе да продължа с издирването на призрачните села, с които тази част на Родопите изобилства. По една или друга причина...

ДЕН I 

Бях сам. Датата бе 24-ти май. Пътувайки си мислех, че в деня на българската просвета и култура отивам на място, където просветата отдавна бе останала само спомен. Обстоятелствата бяха такива, че деца почти няма, а и възрастните по тези места вече са на изчезване.

Както винаги бях добре подготвен. Целта ми, като за първи ден, бе по-лек, загряващ преход. Пристигнах в Меден бук след едно изключително приятно пътуване през Родопите. Зареден с енергия и приятни мисли за предстоящите почивни дни, въпреки леко валежното и хладно време. Ама нали си го знаем - всяка година на 24-ти май вали дъжд. Като за начало реших да се разходя по бързейчетата на Бяла река и да проверя дали кефалите са гладни. Явно предусещаха развалянето на времето и се хранеха доста активно. Два часа минаха неусетно в надлъгването с този красив хищник. Реших да оставя риболова за утре и поех на път.

Посоката ми бе село Железари, а селцето, което дирех, се намираше по средата на пътя между Меден бук и Железари. Името му бе Малино. Някои го наричат Малиново. Часът клонеше към 17, облаците се разотидоха и горещината нямаше намерение да намалява. Пътешествието ми започна с пресичането на големия брод на Бяла река - единственото място, където човек може да пресече безопасно дори и в по-голяма вода. Първоначално преминах покрай няколко големи ниви, засадени с тютюн. Стопаните им се суетяха насред изпръхналата пръст. Отдавна не бе валял хубав, напояващ дъжд. А земята се нуждаеше отчаяно от влага. Тази плодородна земя, която бе изхранвала десетки поколения. Хората и земята тук бяха свързани в едно. Раждаха се, прекарваха целия си живот на нивата, и пак там умираха - под тежката, лепкава пръст.

Постепенно набирах височина. Обичам тази част на Родопите, защото където и да се намира човек, видимостта, която има, е изключително добра и може да се ориентира сравнително лесно. А гледката, която се разкрива пред очите на пътешественика, е изумителна.

Бях се движил около 50 минути, когато се натъкнах на 4 гроба с надгробни камъни, вдясно от черния път, лъкатушещ сред дъбовата горичка. Личеше си, че бяха стари. Вече не се използваха подобни. Тъкмо си мислех, че може би съм близо до целта си, когато в следващия миг вдигнах поглед и...замръзнах. Пред мен стояха скелетите на десетина къщи. Малино. Настръхнах. Гледката бе колкото величествена, толкова и призрачна. Огромно, голо плато насред пустошта, където някога бе имало село. Някога тук бе кипял живот. Малино не е било никак малко, размишлявах аз, усещайки пулса си дълбоко в слепоочията. Все още личаха ясно останките от две махали.

"Боже, колко мъка има по тоя свят!"... Защо ли го бяха изоставили? Какво ги бе накарало да си тръгнат от това райско място? Всичко бе толкова силно и завладяващо, сякаш миналото оживяваше около мен. Преминах покрай голяма къща с разрушен чардак. Сигурно тук на сянка, под старата смокиня, в летните горещини се бе излежавал блажено местен големец - бубар, а край него се боричкаха половин дузина деца, играещи си с котило новородени котенца. Майка им бе разточвала корите за баницата със зеле и лапад, която щяха да изядат за вечеря. Тук на чардака, на фона на песента на дъждосвирците и синигерите, под игривите пламъчета на свещника те щяха да вечерят задружно от вкусния зелник и да пият леденостуден айрян, изстуден в зимника.

Продължих напред. Сякаш нещо ме проряза. Вляво от мен бе сградата на селското училище. Или по - скоро останките й. Покрив отдавна нямаше, но каменните зидове не бяха мръднали. Кои ли златни, работливи ръце бяха съградили тези здрави стени. Времето бе непосилно пред тях. Сякаш дворът на селското школо бе пълен с деца. Едни играеха на чилик. Други рисуваха кротко на дъсчиците си. Бе шумно, изпълнено с радост и надежда. Къде ли по света се бяха пръснали всички тези деца. Дали изобщо някога са предполагали какъв жесток живот ги очаква.

Обзе ме тъга. Седнах на един крайпътен камък. Мисълта ми се луташе ту в миналото, ту в бъдещето. Стоях там повече от половин час. Реших, че бих могъл да се пробвам да достигна и до село Железари, където живеят десетина старци на преклонна възраст. Към селото водеше приятна, лъкатушеща пътечка. Само след първите сто метра обаче погледнах краката си. Бях почернял от кърлежи до коленете си. Почти на галоп опитваха да се доберат до някоя по-нежна част от кожата ми и да се впият смъртоносно в нея. Изтръсках се и на секундата се обърнах кръгом. Прецених, че няма смисъл да рискувам...

Изпитвах смесени чувства по пътя си към Меден бук. Върнах се при колата и реших да се огледам за някое закътано местенце за нощувка. Исках да се слея с нощта, някъде край меандрите на Бяла река. Тази вълшебна река...

Върнах се по пътя към Долно Луково. След един завой видях голяма чешма с беседка край нея. Водата бе в изобилие. На 50 метра над пътя се намираше параклисът "Св. Георги", реставриран наскоро. Местните разказват, че след като построили параклиса преди години, изпод него бликнала студена вода. И изградили чешма хорицата. И то чешма за чудо и приказ, с много вода. Такава, каквато е трудно да срещнеш в Източни Родопи.

Събрах дърва, опънах палатката, сготвих си супа. Идилия. Край мен премина младеж с мачете и раница. Заговорихме се. Оказа се, че също като мен е фен на този край. Цял ден обикалял да дири рядък вид гущер. Намерихме доста общи теми и си побъбрихме. Оказа се, че са трима и са опънали лагера си на двеста метра от мен. Дори ме поканиха да се присъединя към компанията им. Но сякаш не ми се искаше. Исках да остана сам със себе си. С нощта. С пълната луна. С птиците, смоковете, щурците, мишките. С непреходното. С онова, което малцина разбират...

ДЕН II

Мисията ми за днес бе ясна. Трябваше да издиря още едно призрачно село, а ако ми останеше време следобед, щях да се кача срещу течението на Бяла река, там, където човешки крак рядко стъпваше. Времето бе адски горещо, а часът бе едва девет сутринта. Закусих, събрах лагера си и поех на път. Върнах се до Меден бук, където оставих колата под сянката на стара черница край реката. Знаех, че ме чака доста път до призрачното село Жълти чал. Голямо изкачване. Първоначално мислех да тръгна срещу течението на Казълчал дере, което сега бе почти сухо, и на удобно място да подсека левия му бряг, изкачвайки се до Жълти чал. Когато бях на място обаче, прецених, че без мачете и GPS мисията ми ще претърпи провал. Знаех стар, прикриващ път, останал от "святото" време, когато малоумниците с промити мозъци са пазели границите на родината с нечовешки фанатизъм. Пътят водеше до Жълти чал, а след това - до Ботурче и Бежанци. След Жълти чал обаче бях почти сигурен, че трудно бих могъл да го открия.

В продължение на шест километра направих сериозно изкачване, като почти през цялото време вървях по открит терен без сянка. Пътят ту се губеше, ту се появяваше. Ориентирът, който трябваше да намеря, бе стара чешма край пътя с арабски надписи. Чешма нямаше и нямаше. Завой след завой надеждата ми умираше. Дори започнах да мисля, че съм пропуснал някоя отбивка и съм поел по друг път, вероятно водещ към Юруците. Срещах много костенурки. В един момент пред мен изскочи и чешмата. Отдъхнах си. Водата чучуреше едва - едва, но за сметка на това бе ледено студена. Презаредих манерката си. Кучето ми също се умори. Бе толкова прегряло, че си позволи да легне в коритото на чешмата. Надписи на арабски наистина имаше, но някой "националист" си бе позволил да счупи мраморната плоча, която сега лежеше до коритото.

Няколко завоя по-късно се появи и Жълти чал - родното село на Боян Саръев. Селото е заличено от картата на България с указ от 04.04.1986 г. До 1934 г. името му е било Казъл чал - също като на рекичката, по която исках да се изкача.

Не по-малко тъжно е и тук. Имало е две махали - Долната и Горната. Видях останките от около 15 къщи. Успях да вляза в една полусрутена постройка, която се оказа къща на богаташ - с голям вътрешен двор, чардак, много прозорци и много долапи. В една от одаите имаше легло. И юрган. А на тавана над него лястовиците бяха свили гнездо. Сигурно се чувстваха добре тук. Не и аз. Побързах да изляза от тази прокълната къща.

Разходих се из селото, но всичко бе толкова обрасло. След няколко години нямаше да има следа от това място. Не случайно наричат селото Жълти чал - огромна поляна насред дъбовете. Гората обаче бе започнала да превзема уверено чала.

Спускането бе по-кратко. Върнах се в Меден бук за час и половина, като пътят ми бе пресичан многократно от смокове и костенурки. След кратка почивка под черницата реших да поема срещу течението на Бяла река.

И друг път бях ходил по реката, но този път бях решен да стигна колкото се може по-нагоре. Навлезнах в дивото. Пътеките свършиха и на няколко пъти ми се наложи да пресичам реката в търсене на удобно място за придвижване. Подминах местността Сините камъни. Оттук нагоре хора все по-рядко минаваха, а реката и скалите около нея даваха убежище на редица ценни видове - видри, орли, соколи, влечуги, пеперуди и много други животински и растителни видове. Във вировете се напичаха огромни риби, а брястовете по брега впиваха корените си дълбоко в каменистата почва.

Завърших прехода със заслужено къпане във все още не достатъчно топлите води на реката. Но за горещи дни като днешния температурата им бе идеална. След час се завърнах при колата. Реших да поемам в търсене на място за нoщувка. Преди това обаче обядвах на мястото на снощния ми бивак. Трудно ми се разделяше с него. Това спокойствие, тази тишина. За изминалата нощ бяха минали едва две коли. Нямаше шумове. Нямаше дразнители.

Минавайки през Ивайловград се заредих с живителна бира. Поех на югозапад в очакване на нощта и нови приключения из необятните Източни Родопи.