1.04.2018 г.

ЗАЩО ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ НА СЕЛО

Есето, с което участвах в конкурса на Икономедия.

Дядо е ангел отдавна. Имам няколко спомена с него, които още тлеят в душата ми. Понякога я изгарят. Друг път са утеха. Мисля си, че именно той направи магия, с която ме накара да обичам селото като място за живот. И съм убеден, че я е направил съвсем несъзнателно – ей така, просто ме е заразил с неподправената любов към селския бит, която носеше в сърцето си приживе. Очевидно тази магия е много силна, щом 24 години след последното съзнателно лято, което прекарах на село с него, аз се чувствам така, сякаш винаги съм бил свързан със селото и с този начин на живот. 

Ако се опитам да подредя нещата хронологично, може би биха звучали приблизително така: 

Като малък прекарвах летата на моя живот в едно божествено селце в Западна България, заедно с родителите ми, сестра ми, братовчедките ми и, разбира се, баба и дядо. Бяха незабравими дни, които още ухаят и звучат в спомените ми, а носталгията по тях расте правопропорционално с напредването на годините. 

До лятната ни къща, която баба и дядо бяха построили сами с много труд, имаше кошара с овце. Първото нещо, което ме будеше сутрин, бе песента на звънчетата им. Животните от цялото село се събираха и отиваха на паша към Остри връх. Тогава нямах часовник, но когато чуех веселото им групово блеене, съпроводено от виковете на овчаря и потропванията на тояжката му по тесния асфалтов път, аз знаех, че е време за ставане. Много рядко, когато се случеше да се успя, слънчевите лъчи, надничащи в спалнята, бяха тези, които ме събуждаха. През отворения прозорец нахлуваше ухание на треви, изкъпани от лятната роса. 

Всички деца закусвахме заедно на верандата, след което не ни оставаше нищо друго освен да се впуснем в игри. Ех, безгрижни времена. На село се научих да карам колело. Обичах и късните следобеди, когато с татко отивахме на риболов до близкия язовир. Бил съм толкова наивен, но винаги успявах да хвана по някоя малка рибка с детските си познания. Ходехме пеша през безкрайни поля, насадени с царевица и слънчоглед, а по път татко ми разказваше интересни истории за дивия свят на животните. Спомням си топлината, която излъчваха слънчогледовите пити по залез слънце. Спомням си как нежните листа на царевиците галеха бузите ми, докато си проправяхме път между редовете. 

Най-много от всичко обичах прохладните утрини, в които дядо ме водеше за гъби. Беше голям познавач. Почти всеки ден поемахме към Бърдото. Носех вехти бели платненки, които попиваха росата. Бях щастлив. Дядо ми даваше насоки на кои места да търся гъби. Рядко намирах, но за сметка на това той напълваше малката си зелена торбичка с ароматни печурки. А любимото ми следобедно меню бяха печени гъби с масло, изпечени на печката с дърва. 

Вечеряхме на верандата, а падналият мрак донасяше така жадуваната прохлада за птиците и щурците. Пееха като опиянени в октавите на своята божествена лудост. Някой издояваше и последната овца в кошарата, а блеенето им ставаше все по-спокойно. Потъваха в сън. Когато станеше съвсем тъмно, поемахме на вечерна разходка по тихите селски улички. 

На село се научих на работа. Имахме неголяма нива, засята с картофи и боб, а прибирането им бе един от любимите ми моменти. Бях по детски наивен и понякога вършех недотам смислени неща, като това да погребвам врабчетата, които намирах на пътя. В един момент се оказа, че бях направил цяло врабчово гробище зад стария трансформатор, който бе любимото ми скривалище. 

Последното смислено лято, което завинаги ще остане в спомените ми, бе това на 1994-та година. Дядо обичаше футбола и заедно гледахме Световното първенство в САЩ на малкия черно-бял телевизор. А аз, навярно, съм му досаждал с глупавите си въпроси. И пак ходехме за гъби и риба. И пак карах колело. После изведнъж всичко се промени. Дядо се превърна в ангел, а щастливото ми детство свърши. 

Години наред в душата ми зееше празнина. Запълних я отчасти през 2011-та година, когато започнах да пиша дипломната си работа на тема „Обезлюдяването на селата в община Ивайловград“. Прекарах дълъг период в задълбочено проучване на темата, а желанието ми да спра този процес, се превърна в нещо като кауза. Прекарах няколко лета в издирване на села-призраци в цяла България. Документирах, описвах, снимах, събирах и запазвах артефакти. И винаги се връщах в детството си, в моето най-любимо селце. Картините край мен оживяваха, а вятърът разпръскваше уханията от детството ми. 

Защо искам да живея на село ли? 

Защото селата в милата ми България умират, а аз изпитвам чувство на дълг към тях и не искам да имат тази тъжна съдба, която все по-силно чука на селските порти. 

Защото спомените ми ме връщат все там – в безкрайните поля от злато, които галеха детското ми лице. И аз не мога да избягам от тях. Всъщност не искам да бягам! 

Защото носталгията ме убива всеки ден. Всеки път, когато се сетя за летата от детството си, в гърлото ми засяда онази проклета буца, която ми нашепва: „Тези времена никога няма да се върнат. Не и в този живот!“ И ме боли, но когато съм на село, успявам да притъпя отчасти тази болка и да се пренеса отново в онези приказни времена от миналото. 

Днес живея на село. Когато се събудя, имам щастието да виждам пасящи сърни. Мога да политам с майските мъгли. И да се измокрям до колене в лятната роса. Мога да се трудя. И да бъда щастлив. Не е като в детството ми, но ще се опитам да заразя и дъщеря си с магията на селото. Така, както някога направи дядо. 

14.12.2017 г.

СОЛОМОН МАХАЛА

Махала Соломон е странна смесица от тишина, самота и пустош, но и запазена жива и все още тлееща духовност, която вековете не са погубили. Може би заради храмчето "Свети Дух", кацнало на най-огледното възвишение, западно от шестте й къщи. Да, точно шест са. И две плевни, едната от които вече е почти изравнена със земята.

Ако човек не знае, че махалата съществува, и през ума няма да му мине, че на един хвърлей от Широка Лъка, в неголяма гънка на планината, са сгушени къщурките и храмът, който хората наричат "Духов ден". Вижда се и от отсрещното било - от Заевите, Магарджица и Каврошилската махала на село Гела, които се падат точно отсреща, в посока почти идеален юг. Банално е да казвам, че и в Соломон махала е имало живот. Може да не е кипял като във Върбово и Сливово например, но е имало къщя, деца, животни, вяра, труд и будност.

Днес няма. Във въздуха се носи само една едва доловина надежда, че духовността ще просъществува. Може би не много дълго. Но поне докато параклисчето е здраво и някой се качва да го поддържа, Соломон махала ще я има.












2.12.2017 г.

ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН ОТ СЕЛО ВЪРБОВО

Планината дава много, но същевременно отнема и немалко от душевността на хората. Да живееш като отшелник и да се бориш ежедневно с предизвикателства и трудности, за да оцеляваш, означава, че в голяма степен емоциите ти се притъпяват с течение на времето. Започваш да гледаш на заобикалящата те среда по съвсем различен начин. Вече не се радваш толкова на красивия изгрев, защото той е знак за теб, че поредният трудов ден чука на вратата ти и ти трябва да дадеш най-доброто от себе си, за да подпомогнеш по-нататъшното си съществуване. Не те впечатлява и вековният смърч, който помниш от детските си години, защото в очите ти той не е нищо повече от парче дървесина за отопление през продължителната зима. Вълци, мечки, лисици – не, те на са онова красиво допълнение към природата, което би видял пътешественикът. За планинеца те са заплаха, която би го лишила от храна и би го обрекла на сигурна смърт.

Планинците, които познавам, са такива – хора с огромни сърца и добри души. Никога няма да те подминат, винаги ще ти помогнат, подслонят и нахранят, дори самите те да живеят в нищета. Когато става дума за оцеляване обаче, те са железни, студени и със сърца като камък. Това е то, планината дава много, но същевременно отнема и немалко…

Бай Киро е по-различен от останалите. Суровият живот в планината не му е попречил да съхрани емоциите си. И въпреки че са дълбоко пазени, ако човек успее да го предразположи, той ще разкрие истинската си същност. Той също живее сам в една отдалечена родопска махала, но душата му не е успяла да се пречупи пред жестокото битие. Струва ми се, успял е да запази детското в себе си – първичността, невинността, състраданието. Личи си по погледа му. И ако този разказ не беше посветен на Върбово, нямаше да стане въпрос за бай Киро. Но всъщност, той е истинската причина за написването му.









Есенните седмици се изнизваха бавно. Листата окапваха със скорост, несъизмерима с времето. Вълчи глутници се гонеха в сънищата ми. Не се бях качвал до Върбово от години. Може би 5 или 6. Тогава пак беше есен, но този път го усетих по-силно. Възбудената ми душа блуждаеше някъде по тесния калдъръм, когато силен кучешки лай ме изведе от състоянието на транс. Избавих се от опиянението и започнах да драпам по стръмен склон към пътя за Калевище, за да избегна евентуалната среща с кучетата. Тогава срещнах бай Киро. 

- Здравей! – поздравих го.
- Разлайваш ми кучетата, – прекъсна той кратичкото ми „здравей“ с едва прикрита усмивка – ама аз знам, че лаят на човек, не на диво!
- А пък аз тъкмо си мислех, че са усетили дивеч наблизо и се настървяват!

В този миг от тясна пътечка изскочи една от каракачанките му – младо, черно-бяло куче с добър нрав и мил поглед. Започна да се умилква в краката ми.

Непринудената среща започна с ръкостискане и също така непринуден разказ за перипетиите, пред които се изправя един човек, живеещ на толкова диво място. Наскоро бай Киро паднал и си счупил ръката, та сега му беше изключително тежко, че не може да подхване никаква работа. Не бе свикнал да е незает. След като разбра, че искам да стигна до Сливово, веднага ми предложи да ми покаже пряка пътека до изоставеното село. Аз не знаех за съществуването й и щях да измина три пъти по-дълго разстояние, ако късметът не ме беше срещнал с него. Първоначално отклоних предложението му, защото май исках да бъда сам днес. Минути по-късно нещо ме жегна и ми подсказа да го последвам.








Поведе ме през тесните калдъръмени пътечки, които времето заличаваше, сякаш целенасочено. За назидание на хората, изоставили това божествено място. Разказа ми с болка за собствениците на почти всички къщи, покрай които преминахме. Някои починали, други – напуснали Върбово и отишли в градовете. А домовете се рушаха. Неизбежното приближаваше. Оставени без грижа, животът им вървеше към залез. Една-две по-тежки зими и покривите им щяха да рухнат. Смазвайки всички спомени под тежките тикли и изгнила дървесина, ухаеща на живот и смърт.

Усетих едно зле прикрито отчаяние в думите на бай Киро: „Така ми се иска някой да си купи къщичка тук, за да имам с кого да си поприказвам понякога. Може да не живее постоянно, но да идва от време на време. Те, къщите, не са никак скъпи. Ето, виж я тази, собствениците й се скараха и къщата пустее. Ще я дадат евтино. А онази там, срещу нас – човекът почина и така ще падне след някоя година. Тази над нас, виж я само – една учителка от Северна България я купи, дойде веднъж и после никой не я видя повече. Какво се случи, така и не разбрах. А в крайна сметка, и една плевня да си купиш, пак може да я пригодиш за живот.“ 

През цялото време ми се искаше да му кажа: „Аз съм този човек, бай Киро. Аз ще си купя къща, ще я стегна и ще дойда да живея тук. Не от време на време. Постоянно ще съм тук!“ Но не мога да лъжа. Колкото и да ми се иска, единственото, което мога да правя засега, е да ходя периодично и да посещавам приятелите си-самотници от високите родопски махали. И поне за кратко да разведрявам еднообразното им ежедневие.

Напуснахме Върбово и по красива пътека, която не може да се види на нито една стара карта, започнахме да се изкачваме към Сливово. Лъкатушеше през вълшебна гора. А как е успяла да се запази? – попитах с учудване – Сякаш понятието време не съществува тук? 

„Как няма да се запази, като повече от 50 години всяка сутрин и всеки следобед по нея минаваха децата на Сливово. Учеха във Върбово и земята още помни стъпките им. Стъпките на сто и петдесет деца!“ – минорно завърши спътникът ми. А мен нещо сякаш ме попари. Нещо по-силно от ноемврийската слана.

Изкачихме се на билото, но бай Киро не ме поведе към селото, а на юг. Към връх Свети Спас. Там се намира и едноименен уютен параклис – един от седемте пазители на Върбово. На вратата му стоеше пресният некролог на Бойка Присадова. След като хората напуснали селото, спокойствието привлякло няколко двойки орли, които гнездяли по скалите под върха. И мечки, разбира се, които моят нов приятел не веднъж е засичал. Разказа ми за няколко инфарктни срещи, като същевременно се оглеждаше плахо по поляните дали няма да стреснем някоя разсеяна мечка, търсеща храна преди изпадането й в летаргия.







Внимавай, внимавай къде стъпваш! Тук е старото гробище на Сливово. То, ново няма, но тук са погребани стотици хора! – укори ме назидателно бай Киро. Когато погледнах в нозете си, видях десетки надгробни плочи – някои паднали, други – полегнали морно към земята. Ако не знае човек, може би ще го оскверни, минавайки смело през гробовете. 

Насочихме се към Сливово. Знаеш ли, че Сливово е наречено така заради самораслите сливи тук? – попита ме спътникът ми. Предполагах, но значи ли това, че във Върбово е имало много върби? – надделя любопитството ми. Бай Киро се усмихна и ми разказа за огромната върба, която растяла до училището, недалеч от стария римски мост. Короната й била толкова голяма, че под нея пладнували хиляда овце. А интересен факт е, че във Върбово, Сливово, Преслопа, Калевище и останалите махали до 20-те години на XX в. е имало 150 000 глави добитък, които ежегодно изминавали дългия път до Беломорието с овчарите си. 

Някъде дълбоко в бездната, вляво от нас се чуваха водите на Караул дере. В горното му течение се е намирала местността Митницата, свързана с мрачното безвремие и смутните времена след подписването на Сан Стефанския мирен договор, когато възниква Тъмръшката република. Тя се простирала между реките Въча и Чая и достигала до легендарното село Тъмръш на север и до Триград и Барутин на юг, като обединявала 22 села. Думата „република“ следва да се разбира преносно, защото селата, включени в състава й никога не са обявявали официално държавна независимост. 

Правителството на Републиката било оглавявано от Ахмед Ага Тъмръшлията. През 1879 г. той отказал да плаща данъци на източнорумелийското правителство и ограничил достъпа до областта. Влиянието му се разширявало, защото данът, който събирал, бил многократно по-нисък от румелийския и османския. През 1897 г., на провело се събрание, бил избран съвет от трима души. Тогава се взело и решението селата да не се подчиняват никому, а съветът да ръководи живота в общността. Неформален лидер си останал Ахмед Ага. 

Съществуването на Тъмръшката република продължило до 1886 г., когато само в рамките на една нощ българите мохамедани са предадени на Турция. На 24 март 1886 г. Тъмръшката република била включена в границите на Османската империя. През 1912 г. село Тъмръш е опожарено от перущенци, а оцелелите жители се изселват в Турция.

Заобиколихме връх Тумбарица, а бай Киро ме въведе в двора на още едно параклисче – „Св. Св. Константин и Елена“. Не ни оставаше много време обратно до Върбово. Преминахме покрай поляна, където пасяха няколко кончета, собственост на бай Киро. Беше ги пуснал след инцидента с ръката си. Зарадва се от сърце, когато ги видя. Конете никога не забравят стопанина си. – каза той с лека тъга в гласа. – А само ако знаеш колко са умни. Ако се случи да ги нападне мечка, застават кръстосано, за да могат да ритат със задните си копита във всички посоки, а главите им да са предпазени.

Влезнахме отново в селото, този път – от горния му край. Бай Киро ми показа мястото, където преди четвърт век пребили и хвърлили брат му. Спуснахме се покрай храма на Върбово, който е истински шедьовър от гледна точка на стойността на стенописите си, които никога не са реставрирани, но са много запазени. Показа ми къде в миналото са били водениците на селото, римския път, читалището. Селото оживяваше пред погледа ми, а душата ми отново блуждаеше неспокойна из калдъръмените пътечки. 









Спряхме се на римския мост. И си говорихме така, сякаш току що се бяхме срещнали. Бай Киро ми подаде ръката си и се здрависахме за довиждане. Знаеш ли, - подхвана на изпроводяк той – когато съм сам и ми е тъжно, сядам и започвам да свиря на хармониката си. Имам си една, френска. Докато се науча да свиря, повредих няколко, но вече знам доста мелодии. И когато свиря, тъгата изчезва. Изпарява се като дима, през комина. Понякога пък правя красиви дървени лъжици, ако знаеш какво чудо имам вкъщи. Такъв съм, не мога да стоя без работа. Цял живот съм бил в движение, работих в пожарната, в пощата, бях учител по френски, литература, физическо…Но, хайде, тръгвай вече, че те чака път. Не искам да ти губя времето. Ако идваш пак насам, винаги си добре дошъл у дома…

Буцата, онази проклета буца. Пак е заседнала в гърлото ми, а в очите ми напират сълзи. Вървя по калния път и колкото повече се отдалечавам от Върбово, си мисля по-силно за времето. Времето, което бай Киро си мисли, че ми губи. Времето, което все се опитваме да надбягаме, забравяйки за истинските и непреходните неща в краткия ни живот. Времето, с което ние никога не сме разполагали, а си мислим, че можем да контролираме. Времето, което всъщност е наш единствен господар, а ние сме негови слуги.

Някъде зад мен отеква мелодията от хармоничката на бай Киро. И сълзите просто потичат.