16.04.2017 г.

СЕВЕРНОТО ПОДНОЖИЕ НА ЧЕПЪН ПЛАНИНА. ПЕТ МАНАСТИРА ЗА ЕДИН ДЕН. ЧАСТ III


ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ. СРЕЩИТЕ С ХОРАТА СА НАЙ-ЦЕННОТО НЕЩО ВЪВ ВСЯКО ПЪТУВАНЕ

Прекарал повече от час в размисли и опит да се пренеса във времената, когато Разбоишкият манастир е бил в разцвета си, решавам, че е време да продължа по пътя си. Постепенно набирам височина по пътечка, която би следвало да ме заведе до село Разбоище. Вдясно от мен остава невисокият връх Тупанец, а в неговата сянка попада черквата към манастира, на която имам щастието да се наслаждавам още малко, изкачвайки се все по-близо до Бог.

Вляво бездната добива застрашителна дълбочина. Спирам и се наслаждавам на извивките на Нишава и съседните върхове Здравченица, Углярница и Хайдушки връх, които само подсилват усещането колко суров е релефът в тази непозната част на България.

Половин час ми отнема да достигна до Разбоище – селото, което, противно на очакванията, не е кръстено така заради четите разбойници, преминавали в миналото оттук. Едно от предположенията за името му е свързано със старобългарската дума „разбоище“, която означава бойно поле, полесражение. По-достоверно според мен обаче е твърдението, че името на селото идва от думата „разбой“, с която на диалект наричат тъкачния стан.

В селото цари спокойствие. Наскоро в покрайнините му е вилнял пожар. Всичко е изпепелено. Приближавайки към центъра, дочувам гласа на мъж на средна възраст, разпалено обясняващ нещо. Първоначално си мисля, че си говори сам. Грешал съм. Около малка, кръгла масичка са насядали две жени и двама мъже, които слушат с леко отегчение оратора. „Когато мочем, панталонът ми гори. Те това е пиенье за мене!“. Слушателите в миг се ободряват и прихват да се смеят. Сепват се от преминаването на моя милост, носещ голяма синя раница на гърба си и преметнал през главата си стара тениска, предпазваща от слънчевите лъчи, които стават все по-силни. Поздравявам с най-голямата и приятелска усмивка и продължавам…

Веднага след като подминавам и последната къща в Разбоище, поемам по кърски път вдясно, водещ до Букоровския манастир „Свети Георги“. И ако за всички манастири през този ден съм имал очаквания, то за „Свети Георги“ нямам. Не зная защо. Единственото, което съм прочел в една статия, на която попадам случайно е, че манастирът е уникален в световен мащаб с това, че има пет манастирски църкви. Както по-късно се убеждавам, това твърдение е категорично невярно.

Толкова е красив този край на Родината ни. И толкова автентичен. С обширни равнинни пространства, които ти позволяват да се огледаш надалеч без да е нужно да летиш. С планински възвишения, които те прегръщат от всички страни, но не те задушават. Напротив – подаряват ти усещане за дълго търсено спокойствие и уют. С благословени реки, в чиято вода можеш да се огледаш и да видиш твоето ново Аз, което ще те свърже със света. С дървета, небрежно разпръснати по диплите на Майката Земя, даващи дом на птици и пеперуди. С цветя, билки, камъни и пръст, които ухаят на живот. С оброчни кръстове, разпилени из дебрите на планината, навяващи забравената ни история.

Когато приближавам манастира, виждам мъж, окопаващ овощните дръвчета в двора. Присядам до него и завързваме разговор. Към нас се присъединяват и два симпатични котарака. Отец Драгомир е стопанинът на манастира. Избрал този живот неотдавна, той ми споделя, че тук заспива щастлив вечер и се събужда щастлив сутрин. Дълго разговаряме за неволите в животите си. Поглеждам часовника си и преценил, че темпото ми до този момент е било добро, предлагам да остана 2 часа в светата обител и да поработя. Все пак това е част от автентичните ми приключения, в които винаги търся контакт с местните хора и съм готов да бъда полезен на околните.




Отец Драгомир е мъдър човек. От онези, които те обогатяват след като ги срещнеш. И с които ти се иска да се срещнеш отново. Помагам му в цепенето на дърва. В замяна на това отецът ме кани на обяд. За мен това е чест. Разказва ми за историята на манастира, който е построен върху останките на пет стари църкви. Там, в основите на един от храмовете, бил открит и стар каменен календар, вероятно прабългарски. На изпроводяк му казвам: „В едно съм сигурен, отче, че пак ще се видим!“. 

Той потъва в сумрака на черквата, а аз продължавам да се потя по прашните пътеки в търсенето на природния феномен „Котлите“ – каскада от водопади, за която съм резервиран до момента, в който не се изправям на ръба на горния водопад. Докато достигна до тях, се налага да пълзя през диви драки, които ме изподират. Загубвам любимата си зимна шапка и шишето си за вода, което малко ме обезнадеждава. Но преодолявам загубата бързо. Не познавайки топографията на местността, през цялото време съм си мислел, че ще се озова под Котлите. Реката е пресъхнала или се губи в карста под нозете ми и това не ми дава възможност да проследя посоката й на движение. 




Уви, след половин часова борба с шипки, драки и избуяли треви се озовавам на ръба на почти 40-метрова пропаст. Ахвам. Първият водопад е с височина около 12 метра, като водите му се изливат в огромен каменен казан, или котел, от където идва и името му. Оттам следва втори водопад с височина около 25 метра, който се излива в друг по-малък котел. Реката продължава по пътя си до вливането й в Нишава. Името й е Аракул, но някои я наричат Дракул. Каньоните, образувани от двата главни притока, които ми се налага да пресека, са толкова зловещи, че се съгласявам и с „дракулското“ й название. Съжалявам единствено, че няма вода, защото тогава гледката би била наистина епична.

Изкачвам се до махала Чифлика, а скоро след това достигам и до Беренде. Тук отново цари спокойствие. Местен човек ме упътва към една от крайните къщи в селото, където се намира ключа за Беренде манастир – средновековната църква „Св. Св. Петър и Павел“. Същият този местен на име Румен ми разказва, че църквата е „набор“ на Боянската църква в София, но за съжаление участта й е нерадостна. Забравена, порутена и обвита в трънаци. 

Въпреки неголемите си размери, стенописите в храмчето са на много високо ниво и с изключително висока стойност. Една от теориите е, че са изписани от майстори от Охридската школа. А уникалността на църквата се дължи на това, че в нея е един от малкото цялостно запазени стенописни ансамбли от XIV в.

Спускането до нея е стръмно, но кратко. А връщането към Беренде представлява символична Голгота – път, който те пречиства и извисява. Покрай Божия дом попадам на старото гробище на Беренде – огромно, но обрасло в шубраци. Интересно ми е защо се намира толкова далеч от селото. Проправям си път между драките (вече съм свикнал) и попадам на стари гробове от 1880 г. Настръхвам. Част от надгробните камъни са прегърнати от вече порасналите брястове и борове и след известно време от гробището няма да има и следа.















Обратно в селото ме очаква малкият Валери – син на човека, който държи ключа от храма. Заговаряме се. Детето е любопитно и ме разпитва за всичко. Очевидно кръгозорът му завършва някъде до Драгоман и Годеч. По-далеч не е ходил досега за 16-те години житейски път, който е изминал. Момчето си има мечта – да кара колело. Родителите му нямат възможност да му купят, защото приходите им са около 300 лв. месечно, а Валери има още шест братя и сестри. Примолва ме за някой лев. Бил намерил стар велосипед от негов съселянин. Давам му необходимата сума, а той е щастлив. Изпраща ме до колата с думите: „Аз не оставям приятелите си по средата на пътя. Ти си ми приятел. Когато дойдеш някога пак, ще ти върна парите, които ми даде.“

Гласът му отеква далеч зад мен. Отново съм на път. До последно си мисля, че видяното и изминатите километри са достатъчни за днешния ден. Отново се сещам за Маломаловския манастир и нещо ме жегва. Ще отида там и ще нощувам край него. 

Добре, ама по пътя си срещаме хора. Което е най-хубавото от всичко. И може би най-смисленото. Та, тези хора доста често ни променят. Достигам до закътаната махаличка Рекето (кръстена на очарователното поточе, което тече в близост) и, търсейки пътека към Мало Малово, срещам хора, които ми дават идеята да посетя Шумския манастир „Св. Архангел Михаил“ под село Лопушня. 

Мятам раницата на гръб и се спускам към долчинката, където тече „рекето“. На отсрещния й бряг виждам бялата постройка на манастирчето. Залайват ме кучета. От някъде се показва, както по-късно разбирам, отец Иван – достолепен, 60-годишен мъж, с бяла брада, едновременно вдъхваща респект и доброта. Погледът му излъчва човещина. Поздравявам го, а той е изненадан от посещението ми. „Тук рядко идват хора“ – казва отчето - „Минава месец без някой да ме посети. Но именно затова избрах това място. Искам да прекарам последните три години преди да се пенсионирам като отшелник. Храмът е място за усамотение и молитва, а не за търговия.“

Отец Иван ми разказва за историята на това място, за хайдутите, за римските пътища и постепенно достига до най-болната тема – незаинтересоваността на Светия Синод към случващото се в манастирите в страната. Отключва ми църквичката. Вътре ухае на старост. В двора пък, старо 350-годишно дърво служи за камбанария след като порой съборил оригиналната преди години.









Говорим много. Осъзнавам колко свят човек е отец Иван. Може би той също го знае, но към края на разговора ни ми споделя: „Ако утре умра и Бог ми каже сам да отсъдя дали съм бил добър или лош и сам да избера къде да отида – в Рая, или в Ада, няма да се почудя за миг. Ще сляза при казаните. Грешник съм, това е истината…“ Шегува се, че живее в каравана, защото през лятото температурата в нея достигала 42 градуса. Така се подготвял за горещината от казаните в Ада.

Хем ми се иска да продължим да си говорим, хем е време да разпъна палатката си докато е светло, затова си взимам довиждане с отеца. Започнал съм да се отдалечавам от манастирската порта, когато дочувам зад гърба си: „Знаеш ли каква мечта имам? Когато се пенсионирам, искам да си купя едно микробусче и да го превърна в пътуващ църковен магазин. Ще пътувам из страната и ще спирам край църкви и манастири, които имат храмови празници. Дори съм си купил малка камбанка, която ще бие и ще напомня на хората за Вярата.“ Не успявам да изрека нищо. Само кимам в знак на съгласие и се усмихвам…

Думите на отец Иван са естественият завършек на този прекрасен ден. Петото стъпало от моето пречистване и себеосъзнаване. Очите ми се насълзяват, но този път от щастие и вдъхновение. Вдъхновението, което на пръв поглед един обикновен човек може да разпръсква сред себеподобните си. За пореден път се убеждавам, че истинските светци се намират там, в отдалечените места, далеч от хорските погледи, далеч от суетата и изкушенията. Осъзнавам, че между тях и отшелниците няма никаква разлика. 

Осъзнавам, че човешките пътища понякога ни водят до там. До тях. И то, в точния момент, когато душите ни се нуждаят от лъч надежда и светлина, с която да продължим да озаряваме непознатите пътеки пред себе си. Когато физическата ни същност има нужда от сила, упование и кураж, за да продължим да израстваме…

АНТРАКТ

Разпъвам палатката си. Водата на манастирската чешма е студена, но успявам да се изкъпя. Запалвам огън. Оставам сам със себе си и шепота на Вярата. Поредната нощ в подножието на Чепън планина е все така очарователна. Небето тежи от звезди. В гората над манастира дочувам плясъци от крилете на козодой…

СЕВЕРНОТО ПОДНОЖИЕ НА ЧЕПЪН ПЛАНИНА. ПЕТ МАНАСТИРА ЗА ЕДИН ДЕН. ЧАСТ II

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ. ЗАБРАВЕНИТЕ РЕЛСОВИ ПЪТИЩА ВОДЯТ ДО ЗАБРАВЕНИ МАНАСТИРИ

Спал едва 4 часа, ставам и подавам глава от палатката. Луната се готви да потъне зад Големи рид – пак там, където вчера потъна и слънцето. Събирам лагера си и потеглям. Тоалета ще го правя край някой манастир, защото в Беренде така или иначе няма селска чешма.


Утрото е свежо, небето – ясно. Прогнозата за днес е, че има вероятност да превали, но това не ме плаши. Дълго време се бях подготвял за това пътуване към себе си. Многократно начертавах и преначертавах маршрута си. Четох книги и статии, разгадавах старите карти. Именно гъстотата на манастирите в този край на България бе основната причина, която ме бе довела тук. Особено сега, дни преди Великден, имах нужда от подобна пречистваща разходка.

Спускам се по забравен горски път, водещ до съседното село Беренде извор и жп линията Калотина – Станянци. Вече повече от 15 години пътнически превози по нея не се извършват. Обслужва единствено открития рудник за лигнитни въглища край село Станянци, при което по нея преминава влак не повече от 2 пъти дневно.




Достигам до релсовия път, който следва голяма част от меандрите на река Нишава. Красотата, която ме обгръща от всички страни, е убийствена. Скалните форми са умопомрачителни. Движа се с добро темпо, а цялото ми същество е завладяно от мисълта за манастирите, които ми предстои да посетя. Не след дълго вляво от себе си дочувам кучешки лай. Успявам да различа повече от две кучета, което ме навежда на мисълта, че идват от Чепърлянската света обител. След още няколко метра, които изминавам, стряскам сърна и сръндак, легнали съвсем близо до релсите. Още едно доказателство, че мястото е изключително спокойно. 

Напускам жп линията и обрасъл път ме отвежда до манастирската порта на манастир „Света Параскева“. Той е възстановен през 1920 г., след като в съня на местен човек от близкото село Липинци се явява Света Петка и му посочва мястото, където да започнат градежа. Там, в местността Църквището, от незапомнени времена е съществувало ранно християнско оброчище, в чиито основи са открити византийски надгробни камъни, датирани от VI в.

Влизам и сякаш попадам в Рая. Чувствам се така, като че ли съм направил първата плаха стъпка към пречистването на душата си. Преминавам покрай стопанските постройки – неизменна част от всеки манастир, вляво от мен остават манастирската черквица, кладенецът, няколко оброчни кръста и камбанарията и се изправям пред дома на свещеника. Не го виждам, но дочувам стъпки недалеч. Вероятно неговите.









Посядам на камък под старата камбана и се отпускам, гален от топлината на слънчевите лъчи. Все пак съм събирал студ цяла нощ, а допреди по-малко от половин час носех и зимна шапка. Сега съм огрян божествено. След минути чувам глас зад гърба си. Стопанинът на манастира се приближава, загърнат с хавлия. Вероятно е правил сутрешния си тоалет, а ранната ми поява сякаш го е подразнила. Оказва се много набожен човек. Укорява ме многократно за нещата, за които го питам. Не се задържам много. Обстановката е повече от приятна, но леко нападателният му тон по отношение на моето невежество в сферата на религията взема превес и ме кара да продължа по пътя си. 

Времето се затопля осезателно. Сутрешният повей в каньона на река Нишава вече е утихнал. Слънцето се издига високо и ръси щедро от благодатната си топлина навред. Достигам до Разбоишкия манастир „Въведение Богородично“. Портичката му е затворена. Тихо е. И тъжно. Оглеждам околността. Подвиквам с надежда, че все пак тук има стопанин, който се е улисал в ежедневната си работа. Грешал съм. Няма никого. 

Отключено е. Самотата е пропълзяла навсякъде, а атмосферата ме връща в първата половина на XX век. Кирпичените постройки тънат в разруха. Вече я няма белотата на прясно варосаните стени. На един от чардаците виждам портрет на Васил Левски. Той и съратникът му Матей Преображенски отсядали тук неведнъж в миналото. Точният период на съграждане на манастира не е ясен, но скалните пещери в района били обитавани от монаси-отшелници още през XII - XVI век. Още тогава църквата остава извън пределите на обителта, съградена в скална ниша на отсрещния бряг на река Нишава. На една от фасадите й има добре запазени стенописи от XVI в., изобразяващи сцени от Страшния съд.















Три пъти манастирът е бил разрушаван, а всички монаси били изклани при последното нападение. От 1902 до 1947 г. обителта е необитаема и пуста. Тогава се заселват три монахини, които, заедно с помощта на местните хора възстановяват голяма част от стопанските и жилищни постройки. През 2007 г. умира последната монахиня, полагала грижи за обителта до последния си дъх.

Имам време да се разходя навсякъде. Единствено в църквичката не успявам да вляза, но видяното ме кара да настръхна и да направя втората крачка към себеосъзнаването и пречистването на душата си…