13.11.2017 г.

ДРЕВНИ ДРУМИЩА: АНТИЧНИЯТ ПЪТ ОТ БАЧКОВО ДО АСЕНОВА КРЕПОСТ

Значението на прохода по долината на река Чая е оценено още от античните обитатели на нашите земи. В онези далечни времена пътят "гонел" предимно височините, тъй като било по-лесно прокарването му през билото на планината.

По каменния калдъръм през вековете са преминавали тракийски войни, римски легиони, византийски кохорти, кръстоносци и български конници. По същия път, през Балканската война настъпва победоносната българска войска, за да разсее мрака на османското робство в южните предели на планината. 

Старият родопски път е променял трасето си през вековете. Не е възможно да се каже къде точно той напуска билото и лъкатуши край реката, но едно е сигурно - от незапомнени времена вероятно е имало мост над буйните води на реката край Бачково. Търговските кервани заплащали "бач" - търговски налог за преминаването си през мостове и охранявани прходи. Някои изследователи намират връзка между тази персийска дума и името на село Бачково.





















ЗА ЕМОЦИИТЕ И СЪКРОВЕНИТЕ МИГОВЕ В ЖИВОТА НИ…

Едно интервю с приключенеца Вилиан Стефанов


Започнах да интервюирам интересни личности. Изборът ми за първия, подложен на разпит, не бе случаен. Вилиан Стефанов – дългогодишен мой приятел и спътник в редица експедиции и приключения. Познаваме се от повече от 10 години, изпитанията в планината са ни тествали и калили и знам, че Вилиан е човек, на когото мога да се доверя на 100 % и да поверя живота си в ръцете му в случай на опасност. Така е в природата. Може би затова имам и малко приятели, но са все проверени.

Защо реших Вилиан да е първият ли? Преди дни от печат излезе първата му авторска книга „Експедиция Речен път“. Прочетох я на един дъх и видях образа му в съвсем нова светлина. В книгата си авторът загърбва първичната си и дива страна и се впуска в емоционални размисли за битието ни. Може би това бе основната причина да го подтикна да разкаже и други интересни факти от живота си – такъв, какъвто е – от първо лице, без суета и излишно напудряне. 

Преди дни се завърна от Чернобил. Кой е споменът от там, който ще остане в съзнанието ти завинаги? 

Това е едно от местата на Планетата ни, които са белязани с жестока човешка трагедия. И още по-жалкото е, че тя е можело да бъде избегната. Освен незначителното облъчване (смее се), в душата ми се настани тъга. Трайно. Посещението на Чернобил бе моя мечта от доста време и съм щастлив, че я сбъднах, но сякаш нещо ме хвана за гърлото и гледките се появяват в спомените и сънищата ми почти ежедневно, будейки печал.




Какво научи за забранената зона около взривилия се реактор? 

В продължение на няколко дни, освен района на централата, посетих Припят, Чернобил и заличеното село Копачи. Сразиха ме мащабите на трагедията, връхлетяла света на 26.04.1986 г. Човек не може да си представи каква самота тегне над Припят, който в миналото е бил с население над 50 000 жители. Радиоактивната гора превзема бавно, но сигурно все по-голяма площ. А над града-призрак се е настанила тягостна тишина. В Припят е построен лунапарк, който никога не отворил врати. Откриването му е било планирано за 1-ви май, но така и не се състояло. Посетихме болницата, в която все още са складирани радиоактивните дрехи на пожарникарите, които се борили със стихията в нощта на аварията. Радиацията, която излъчват, е убийствена.

Самота и страховита тъмнина – това те дебне от всеки ъгъл на гинекологичното отделение, кино Прометей, завода за масло, полицейския участък и всяко едно полуразрушено здание, стърчащо уродливо над заразената земя.

Не подминахме и огромната база Дъга, която е била секретна и военните са пазели съществуването й в дълбока потайност. Целта й е била да засича почти мигновено балистични ракети, насочени към територията на СССР, за да има време за реакция и ответни мерки. А в село Копачи, което е заличено дни след трагедията, днес живее една-единствена старица, която се е отдала на отшелнически живот.

Та, бих обобщил наученото от посещението си така: трябва да взимаме поука от историята и никога, никога да не повтаряме грешки като тази. Такива, които е можело да бъдат предвидени и избегнати. 

Спомена радиация! Би било интересно да разкажеш няколко думи и за нея. Опасно ли е човек да пребивава в района? 

Гидовете, с които бях, ме увериха, че нивата й са далеч под опасните стойности. А това им твърдение бе подкрепено и от показанията на гайгеровия брояч, който бе неизменен мой спътник през цялото време. Тоест, не бих казал, че нивата на радиация са опасни за здравето на хората. Има места, като Червената гора например, които са силно радиоактивни и преминаването през тях е абсолютно забранено. Но през комерсиалните маршрути може да се преминава спокойно, стига човек да е облечен с дрехи с дълъг ръкав и обувки с по-дебела подметка.




Има ли пропускателен режим в местата, които посети? 

Да, цялата зона се охранява от военни. Влиза се само срещу представяне на паспорт. А на излизане всеки преминава през специална машина, която отчита има ли натрупана радиация по облеклото. Ако има – дрехите се свалят и унищожават. А в градчето Чернобил, което е на 30-тина километра от взривилия се четвърти реактор, има комендантски час. След 22.00 никой няма право да бъде извън домовете си. 

За Припят разбрахме, че е обезлюден напълно. Колко е населението на Чернобил обаче? 

Там живеят около 700 души – основно военни, които следят нивата на радиация постоянно. Те пребивават там в продължение на 50 дни. След това почиват 50 дни. 

Да сменим тази мрачна тема с нещо по-ведро! Ден преди заминаването ти за Украйна, в София се състоя премиерата на първата ти авторска книга. Залата бе препълнена с твои почитатели. Разкажи ни за представянето и за усещанията и емоциите около издаването на „Експедиция: Речен път“. 

По време на експедицията си, в която изминах разстоянието от над 380 км за по-малко от месец, пеша и с каяк по реки и язовири, аз вложих огромно количество емоции. Болка, объркване, страх, страхопочитание, вяра, атеизъм, паника, нирвана, умора, непоколебимост. Всички те се преплитаха от сутрин до мрак в съзнанието ми, спъваха ме, падах, изправях се. На моменти просто исках да се откажа. И точно в тези мигове си казвах: „Хайде, виж какво има зад онзи завой!“ или „Правиш тази експедиция заради самия себе си! Осъзнай се, стегни се и продължи! Животът рядко дава втори шанс!“. И аз продължих. И достигнах до края.

Та, нямаше как всичко, през което преминах, да не се експонира в писанията ми. Книгата е много емоционална и въздействаща – така я определят приятели и познати, които вече я прочетоха. А аз продължавам да се вълнувам като малко дете, защото това, което правя, е едно от малкото неща в този живот, в които аз виждам истински Смисъл.




В тази връзка, видях, че си посветил книгата си на един скъп за теб човек! Разкажи ни малко и за това! 

Да, реших да посветя книгата на брат ми, който почина преди години. Зная, че той бдя над мен през времето на цялата експедиция и ми помогна неведнъж. Усещах го с цялото си същество. И може би това й придава една допълнителна емоция. 

Аз те видях променен в тази книга. Познаваме се от много дълго време, но за пръв път нещо, написано от теб, ме докосва така силно! 

Не си ме познавал добре (смее се)! Да, има промяна и според мен тя се дължи на факта, че продължителното общуване с природата напоследък е изострило сетивата ми до етап, в който всяко докосване до природните красоти ме прави емоционален.




Вече си съавтор и автор на три книги от поредицата „Пътеводител на забравената България“, наскоро организира и красива, но тъжна фотоизложба, носеща името „Застинало безвремие“. Докога мислиш да представяш основно забравата, тъгата, безвремието, самотата?… 

Това са теми, които винаги са ме привличали. Не съм черноглед, нито пък реалист. Ключовите думички, които изброи във въпроса си, ме карат да се чувствам комфортно, колкото и гротескно да звучи. Притегателно за мен е уединението, което ми дават изоставените села и махали, в които времето е спряло, а завръщането в миналото ми носи душевна наслада. Допускам, че в някой от предишните си животи съм живял именно в такава махала или село. Но съм починал прекалено рано и не съм успял да се нарадвам на живота си. Защото понастоящем изпитвам необяснимо силна носталгия по подобни места.




Какво ти предстои в близко бъдеще? 

В момента на дневен ред е подготовката ми за околосветското пътешествие, което планирам да започна в средата на 2018 г. Идеята ми е да пътешествам в продължение на няколко години, като искам да посетя над 40 държави от четири континента. Предстоят ми, надявам се, незабравими мигове, преодолими препятствия и нови познанства.



Накрая, бих искал да те попитам какво носиш в сърцето си, когато тръгнеш на път? 

Винаги потеглям на път със сърце, изпълнено с ентусиазъм, отворено за доброто и открито към Човеците. По време на пътуванията си отделям все повече време за съзерцание, защото се научих, че един единствен миг, колкото и незначителен да изглежда на пръв поглед, никога няма да се повтори по същия начин, по който съм го видял и преживял тогава! Трупам и емоции. Старая се, разбира се, да бъдат позитивни, макар че не винаги това зависи само от нас. Спомени, емоции, преживявания – това са нещата, които се наслагват в съзнанието и сърцето ми и ме държат жив и в добра кондиция!

9.10.2017 г.

ОТ МОМЧИЛОВЦИ ДО БАЧКОВО ПРЕЗ РАДЮВА ПЛАНИНА И ДОБРОСТАН - ЕДИН ЕПИЧЕН 70-КИЛОМЕТРОВ ПРЕХОД. ЧАСТ ТРЕТА

Четвъртък. За повечето хора сигурно този ден щеше да бъде като всички останали. Щяха да станат, да пият кафе, да се облекат и да отидат на работа. Работният ден щеше да приключи, щяха да минат през някой супермаркет, който е обявил промоция на пилешки пържоли и ориз и да се приберат. Щяха да си пуснат телевизора, да вечерят, да позволят полузаспалите им мозъци да бъдат облъчени от лъжи, докато дремят на дивана и накрая да заспят. А през това време, някъде в гората, някоя мечка щеше търси храна, защото времето за зимен сън вече бе съвсем близо и биологичният й часовник тиктакаше.

Бях спал доста добре. Събудих се бодър и отпочинал. Болките и мускулната треска в краката ми си бяха заминали и определено се чувствах готов за нови приключения. Закусих и си позволих екстрата да не тръгвам веднага, а да си дам време, в което да се полюбувам на пейзажа около себе си. За добростанската църква бях чувал доста интересни и любопитни факти, като този, че някога била превърната от църква в джамия и обратно, след като гръм поразил минарето й. Не успях да я разгледам отвътре, тъй като бе добре заключена. Но това бе един чудесен повод да дойда тук отново някой ден.





Всичко около Добростан е карст. Където погледнеш, виждаш понори, валози, въртопи и карстови кладенци. Колко ли непроучени пещери имаше под нозете ми?! Растителността е оскъдна, което пък, от своя страна, задоволява потребността на човешкото око да съзерцава красотата край себе си. Поех с бавно темпо нагоре по склона в посоката, от която дойдох снощи. Интересно, поне за мен бе да разбера, че няколко върха около селото носят имена на светии - Свети Архангел, Свети Христ, Свети Кирик, Свети Спас.Днес бе специален ден за мен, защото планирах да се изкача до връх Червената стена в едноименния биосферен резерват. Достигнах до параклиса "Свети Илия", разположен като пазител западно от селото. Вътре открих отпечатан интересен тропар (кратък песенен коментар към богослужебни текстове), който гласеше:

"С ревността на Илия - подражател на истинските нрави,
на Кръстителя последовател,
Отче Антоние, който си бил жител на пустинята 
и си утвърдил вселената в Твоите молитви.
Затова моли Христа Бога 
да се спасят нашите души."

Времето се оправяше и хладното октомврийско утро постепенно отстъпваше на по-топлия есенен ден. Вървях през изсъхналите треви и мозъкът ми отказваше да приеме, че се намирам в Родопите. Пейзажът ми напомняше изключително силно за Западните покрайнини на България, някъде около Трън, Кюстендил или Драгоман. Когато, час по-късно навлезнах в черборовата гора, вече се почувствах в "свои води". Движех се през килим от зелена трева, нямащ нищо общо с изсъхналата растителност, по която газех до преди малко. Приятният наклон ме изведе до голяма поляна, в края на която имаше табела "Пропаст". Някъде до табелата забелязах движение. Оказа се едра кошута. Не очаквах да видя подобно плахо и предпазливо животно точно тук, което, само с три подскока потъна в гората. 

Достигнах до ръба и ахнах. Очите ми се бяха затъжили за подобна красота. Все още не можех да повярвам, че съм тук. Едноименният резерват е най-големият биосферен резерват в Родопите и един от четирите български резервата под егидата ЮНЕСКО. Тук оставям снимките да говорят.










Неусетно бе дошло пладне. На върха беше доста ветровито и хладно, но реших да обядвам тук, вперил поглед в безкрая. Прекарах около час горе, след което трябаше да предприема финалния преход за тази експедиция. Сред тези отвесни скали и сипеи трябваше да открия пътека, и то безопасна, която да ме изведе в Бачково. Мислех си, че ще е по-лесна задача. Но откриването й ми костваше много. 

Спуснах се обратно от върха, търсейки подход вдясно. Попаднах на пътека по едно съседно ребро. Ориентацията ми бе добра, бях огледал терена от високо и вяхрвах, че това ще бъде правилният път, който, след 1.5 - 2 часа ще ме доведе до финала. Изминах около километър по пътеката, но досадната ситуация от вчерашния ден се повтори - пътеката преминаваше в животинска и не се знаеше къде ще завърши. Обезкуражен се върнах обратно. Лутах се доста, търсейки варианти вляво и вдясно. При всеки от тях удрях на камък. Бях изминал около три излишни и непланирани километра, когато попаднах на обширна поляна. Отчаянието бе започнало да взема връх. Не, че нямаше да се оправя. Имах варианти - да се върна до Югово, да се спусна обратно до Добростан. Но до последно упорствах в търсенето на "моята" пътека. И не спирах да си повтарям, че усилията ни винаги биват възнаградени.

На въпросната поляна имаше разхвърляни доста скални отломки - къде по-големи, къде - не толкова. Безспорно допринасяха за красотата на пейзажа. Изведнъж се озовах в нещо като кръг. Всички камъни бяха преобърнати от мечка, която бе търсила мравки под тях. Това се бе случило вероятно преди 3 или 4 вечери. Един-единствен камък стоеше така, както е стоял винаги. На грапавия му гръб имаше полуизбеляла туристическа маркировка, оказваща моята посока на движение. Уважавам мечките. Когато търсят мравки под камъните, винаги работят избирателно. Тези внушителни животни никога не преобръщат камъни с туристическа маркировка, която и без това е така оскъдна по местата, през които преминавам обикновено. 







Колкото и странно да звучи, почти съм сигурен, че нямаше да успея да открия пътеката, ако не бях забелязал маркировката. Тоест, никога нямаше да допусна, че началото й е точно там. Когато поех по нея, попаднах в Рая. За пореден път през тези дни. Цели стада със сърни се разбягваха, щом ме чуеха. Природата бе неописуемо дива, жива и свежа. Спускането към Бачково бе с огромна денивелация. Гледките обаче компенсираха всичко това. Коленете ми пращяхя, а сърцето ми биеше в луд ритъм от пейзажите, които се показваха между боровете - гигантски скални стени, отвеси, каменопади и форми, които не признаваха законите на гравитацията - всичко това бе напълно достатъчно да опишеш резерват "Червената стена" на някого, който никога не е идвал тук преди.

За разстояние от около 4 км. бях свалил 1 100 м. надморска височина. Вече навлизах в цивилизацията. Почувствах се по-спокоен. Обърнах се назад, сякаш за да си взема довиждане с Червената стена. За пореден път Господ ме бе опазил от стихиите в тази непредсказуема планина. В този миг си спомних за едно определение на Иван Вазов за Родопите, който ги нарича "този гигантски зид". Е, вече бях почти уверен, че когато Вазов е писал, е седял някъде в полите на Червената стена.