10.11.2018 г.

ЧУДНИЯТ СВЯТ НА ВОДНИТЕ ПЛЪХОВЕ

Да наблюдаваш водни плъхове е истинско предизвикателство. Като повечето дребни гризачи, те са изключително пъргави, непредсказуеми и забавни. А ако искаш да ги снимаш, то трябва да бъдеш по-непредсказуем и бърз от тях.

По природа водният плъх е самотно животно. По-активен е нощем, но ако сте късметлии, може да попаднете на доста активни индивиди по средата на деня, особено рано напролет и късно наесен. Местообитанията им са изключително разнообразни - от малки потоци, реки, езера и язовири до напоителни канали и блата.

Преобладаващо са хищници, като се хранят с всичко, що плува - ракообразни, водни насекоми, риби, дребни птици, жаби, влечуги, паяци, миди и растения. Когато се хранят, държат плячката си с предните крайници и я консумират звучно. Любопитен факт е, че не спадат към семейство плъхове, а към водните полевки.

Крайниците им са доста широки, което им дава по-голяма площ при загребване и съответно ги превръща в бързи и надеждни плувци. 

Женските раждат от едно до седем малки, като пикът на размножаването им е през пролетта и лятото. Бременността трае 34 дни, а всяка женска може да роди до пет пъти в годината.





8.11.2018 г.

ПО ГРАНИЧНОТО БИЛО ДО ЧЕНГЕНЕ ХИСАР И СЪДИЛИЩЕТО

Природата е започнала да си взима обратно всичко онова, което човекът някога си е присвоил от нея. Селата се обезлюдяват, а на мястото на последните призраци, които се лутат безрадостно по селските мегдани, уповавайки се на изгнилите си бастунчета, трайно и постепенно се настаняват диви животни, поникват бурени и пада тежката завеса на забравата. От 1945-та до 1990-та тя се е наричала Желязната завеса. Днес е просто завеса на забравата. 
.....
В района от 164-та до 51-ва гранична пирамида по държавната граница между България и Гърция се намират едни от най-добрите местообитания на кафявата мечка. Факторите са доста, но най-голямо значение има силно пресеченият и трудно достъпен терен. А скалистият ландшафт е предпоставка за наличието на голям брой бърлоги. Мечките там живеят спокоен живот, необезпокоявани от никого. Особено от гръцка страна, където се намират строго охраняваните резервати Фракто и Гората Дримос. Там, за разлика от България, бракониерството е сведено до санитарния минимум. Именно на гръцка територия прекарват зимния си сън повечето животни. Наблюденията ми са, че дори в светлата част на денонощието мечките се оттеглят отвъд браздата, осмелявайки се да навлизат в Родината ни предимно нощем, в търсене на храна.

През зимата на 2017 г, на 28 декември, в рехавия сняг, в участък не по-голям от 2.5 км, забелязах следите на поне три различни мечки - две от тях бяха със средни размери, а третата бе по-скоро възрастен индивид с дължина на задното стъпало 24 см. Тези мечки все още бяха будни и бяха преминали по маршрута ми няколко часа преди мен. 

През тази есен решихме да затвърдим предположенията ми, като се разходихме в района от 70-та до 50-та гранична пирамида. Освен че природата е започнала да си взима обратно всичко онова, което човекът някога си бе присвоил, присъствието на дивеч в района бе подобаващо. Поехме по стари прикриващи пътища, правени преди повече от половин век. В голямата си част те се губеха под пелена от тръни, високопланински треви и млади, все още ниски брезички. Предполагам, че до няколко години стихиите ще ги оглозгат съвсем и от тях ще останат едва забележими пътеки, които ще служат за придвижване единствено на дивите животни тук. Няколко часа след старта ни вече попаднахме на сериозни знаци - огромни стъпки в калта и пресни мечи изпражнения, в които личаха следи от диви ябълки-киселици. 

Районът около Циганско градище е включен в европейската мрежа Натура 2000, защото тук се намира най-богатото находище на родопски крем в цялата планина. Може би именно Желязната завеса е подпомогнала запазването на цялата територия в първичния й вид. След Втората световна война и поставянето на телените ограждения, зад кльона се е намирала ничията земя - място, в което са имали привилегията да се движат малцина граничари от околните застави. Но въпреки всичко на няколко места около Съдилището все още личат издълбаните в корите на старите букове надписи от бегълците от режима, които са се престрашили да изберат за своето бягство именно непристъпните и опасни склонове на Съдилището и Ченгене Хисар. 

Достигнахме до първата панорамна гледка в местността Брахимаговото, от която човек добива представа и за дивите склонове на Гората Дримос в Гърция. Сякаш българската част на градището е по-благодатна и мека, докато гръцката е истински сурова. Зад нас вече бяха останали Циганско градище (1827 м. надм. вис.) и по-малкия му събрат - Малкото Ченгене (1729 м. надм. вис.) В недалечното минало археолози са доказали съществуването на значимо светилище от времето на траките, което е просъществувало в доста продължителен отрязък от време. По време на буря билото е опасно, защото на неголяма дълбочина е засечено орудявяне, което е причина за привличането на мълнии. Именно първото ми посещение в района преди 6-7 години бе възпрепятсвано от жестока майска гръмотевична буря, кояго не ми позволи да достигна до върха, а ме държа в плен в продължение на часове в един импровизиран заслон.

Легендата за Циганското градище е колкото банална, толкова и интересна. Преди стотици години тук дошли цигани, които искали да се изкачат до висините и да застанат редом до Бог. Започнали градеж, били задружни. Кулата им се издигнала високо в небесата, а върхът й се губел между облаците. Постепенно, обаче, между тях се появили разногласия. Непрофесионализмът им също си казал думата и кулата се срутила. Така един стремеж бил попарен, а времето заличило следите от творението им. Днес по върха са разхвърляни хиляди каменни блокове, подобни на морени, за които се казва, че са останали от онези прастари времена. Любопитен факт е, че името означава едно и също нещо на български, гръцки (Гифтокастро) и турски език (Ченгене Хисар).

Съдилището е местност без аналог в Родопите. Тук границата прави една особена чупка на север, при което, в участък от 5 километра е разположен грандиозен скален комплекс от огромни скални исполини - отделни и в групи, с изложение изток-запад. Държавната граница между България и Гърция представлява бездънна пропаст (на места дълбока над 300 м.), която завършва при гръцкото село Димарио. А граничните пирамиди са като накацали по ръба на пропастта и може би биха били единственият ориентир и сигнал за опасност в мъгливо време. Малко информация има за Съдилището. Освен легендата, че провинилите се получавали присъдите си на ръба на най-високите скали и политали насилствено към бездната, изчезвайки без следа.

Останки от стария граничен кльон, който е запазен в участък с дължина над 15 км.

Самотник под североизточните склонове на Циганско градище.



Освен мечките и вълците, районът е хабитат и на големи стада сърни и сръндаци - важно и неотменно звено в хранителната верига.


Гледката към гората Дримос е зашеметяваща.


Скалните гиганти на Съдилището - непристъпни канари, обрасли с вековни гори.

Гледка на запад към Голямото и Малкото Ченгене.

Урвата завършва така - с 1000-метрово пропадане към гръцкото село Димарио. От селото до границата се строи път, който ще свърже двете страни чрез ГКПП Елидже.



Оттук на север през скалите се вие пътека, която достига до седловината Елидже. Някога, когато влезем в Шенген, спокойното преминаване ще е факт, а международният туристическият маршрут Хвойна - Ставруполи ще бъде реалност.











Последните две снимки са направени недалеч от село Меливия, хвърляйки по-добра светлина върху Съдилището и Циганско градище, гледани на запад.


22.10.2018 г.

СВАТБУВАНЕТО НА БЛАГОРОДНИЯ ЕЛЕН В РОДОПИТЕ

Благородният елен е полигамно животно. Сватбуването му в планинските райони започва през първата половина на септември и продължава около един месец. Зрелите елени заемат избраната територия - обикновено някоя открита площ в горските местообитания и по-рядко изредена, дозряваща или зряла гора. Брачният им зов е неподражаем рев, който се чува на стотици метри. Особено активни са сутрин и вечер. Интересна подробност е, че през брачния период мъжкарите почти не се хранят, а само пият вода и се калят. Кошутите се движат между рогачите и избират брачния си партньор. Така всеки мъжкар формира „харема“ си. Често силните елени събират до 8-10, а понякога и значително повече кошути. Големината на брачното стадо зависи от запаса, половото съотношение и наличието на зрели мъжкари. При нормална възрастова структура младите рогачи (до 4-5 години) не се допускат до сватбуване. Те обикалят около сватбовищата, влизат в битки и биват прогонвани с победоносен рев. И това е така, докато самите те не са в състояние да победят стария рогач и овладеят „харема“ му.

След сватбуването мъжкарите се оттеглят в глухи места, започват да се хранят интензивно и бързо се подготвят за зимата. Когато раждат, женските се отделят за известно време от стадото и след това отново се присъединяват. Бременността на кошутите продължава около 8 месеца (240-250 дни) и в края на май и началото на юни те раждат по 1, по-рядко - по 2 теленца, които бързо укрепват и след няколко дни вече могат да следват майките си съвсем уверено.

Есента на 2018 г. бе изключително благодатна за наблюдение на брачните игри, битките и формирането на стадата. Имах възможността да обходя голяма част от сватбовищата по границата между Кормисош и Казъл черпа, които се славят като едни от най-мистичните и спокойни места, най-вече поради отдалечеността си и тоталната липса на хора. До повечето сватбовища се достига след минимум 6-7 часа ходене, което е предпоставка за тяхното запазване през годините. Доста често на елените се налага да се съревновават с кафявата мечка, но неписано правило е, че тези земи принадлежат на благородниците.