НЕВИДИМИТЕ ПЪТИЩА НА АТОН

Часът е 4.43 сутринта. Димитровден е, 26-ти октомври, а се усеща така, сякаш е ранна пролет. Въздухът в Урануполи ухае на тамян. Превъзбудените ми сетива долавят илюзорен звън на черковна камбана.

Всяка крачка, която правя, е стъпка към телесното ми погиване. Пътят ме износва бавно, почти незабележимо, както вятърът заглажда камъка. Но има места, където това знание не тежи, а се прояснява. Света гора е такова място. Там времето не бърза, тялото отстъпва, а душата върви напред. Крачките по стръмните пътеки не водят към край, а към оголване — от суетата, от шума, от илюзията за трайност. И колкото повече се уморява плътта, толкова по-ясно се чува тишината, в която човек започва да разбира защо е тръгнал...

Този свят на тишината сега очаква мен. Много път изминах докато стигна дотук. Трябвало е да се измине, трябвало е да бъда по-подготвен, по-зрял. Определени уроци съм научил, други са останали да бъдат донаучени. Пътуването към Атон не започва с пристигането, а много по-рано — още в очакването. Мисълта ми вече се е отделила от всекидневието и е тръгнала напред.

Преминал през всички формалности покрай кандидатстването за поклонническа виза (т.нар Диамонитирио), която ми дава право да вляза в Градината на Пресвета Богородица, очаквам нейното получаване с не по-малко вълнение. В тъмнината на есенната нощ аз съм първият човек, търпеливо стоящ пред Поклонническия офис с надеждата да отвори час по-скоро. Това, че пред мен има редица неизвестни, създава едно различно усещане в стомаха ми – странна смесица от безпокойство, несигурност, страх и напрегнато очакване. Толкова години мечтах това пътуване, че за мен е немислимо да бъда недопуснат поради някоя дребна подробност, пропусната по невнимание.

Получавам бленувания документ и се запътвам към пристанището. Пейзажът край мен се мени – всичко остава назад без да се сбогува. Времето тече бързо, почти неусетно, но аз очаквам съвсем скоро да забави ход. Зная, че щом морето ме поеме, часовникът ще изгуби властта си и минутите ще се разтегнат, както се разтягат сенките привечер. Там, накъдето отивам, времето не се измерва, а се изживява.

На пристана се запознавам с група от седем поклонници, които ме приканят да се присъединя към тях. Кимам с неохота. Зная, че имам нужда да съм сам. Зная, че трябва да съм сам. Корабчето се отделя от сушата и поема прав курс. Срещу мен се възправя каменната, сурова твърд на Атон. Върхът стои неподвижен и търпелив, като молитва, изречена преди векове, но... все още незавършена. В този миг сълзи от благодарност потичат по бузите ми. Покланям се кротко! Морето мълчи, планината мълчи, а и аз самият за пръв път от дълго време нямам нужда от думи…

Взорът ми е втренчен към сушата и манастирите, които подминаваме. Те не се разкриват наведнъж, а се показват пестеливо — куполи, стени, тераси, сякаш прилепнали по скалите като белези на вековно търпение, неподвластни на законите на гравитацията. Няма показност в присъствието им. Стоят така, както стоят нещата, които не търсят свидетели. Всеки манастир е цял свят, затворен в камък и мълчание, а корабчето минава край тях като мисъл, която все още не е готова да спре на манастирския пристан.

Достигаме до арсаната „Света Анна“ - малкото пристанище, което не посреща, а допуска. Корабът се плъзва към кея с онази тържествена скромност, с която човек пристъпва в храм, когато знае, че не е дошъл да вземе, а да остави. Стъпвам на сушата и усещам как земята под нозете ми е различна — не по-твърда, а по-тиха. Тук дори шумът има мярка.

Поклонниците около мен оживяват, разменят думи, търсят посоки. Аз се отдръпвам крачка встрани. Не от тях, а от навика си да бързам. Въздухът е наситен с нещо древно и просто: смола, влага, дим от огнище. Нищо не ме подканя, нищо не ме дърпа. И за пръв път това не ме плаши. Хвърлям поглед в зеленината встрани от кея – навсякъде цъфтят диви циклами. От тях ухае така божествено. Придават на мястото някаква особена кротост - тиха, ненатрапчива. Цветовете им не викат, не се налагат, те просто са. Като молитва без думи, произнесена ниско, почти шепнешком.

Пътят нагоре започва без предупреждение. Няма табели за вътрешното. Има само стъпала, камъни, упоритост и дишане. Раницата тежи, но тежестта ѝ е честна. Тя не лъже. С всяка крачка усещам как от мен се отронват мисли, които съм носил години наред, без да знам защо. Някои падат лесно. Други са се впили като тръни. Не ги дърпам насила. Оставям пътя да ги изтрие...

Света гора не говори. Тя отговаря. Отговаря на въпроси, които човек не смее да изрече, и на такива, които още не знае, че носи. Тук не се чувстваш по-добър. Чувстваш се по-малък и в това има необяснима утеха. Предстоят дни на ходене, на мълчание, на срещи без думи. Манастири, килии, пътеки, които се губят и се намират отново. Но още сега знам: най-дългият път вече е зад гърба ми. Този - от шума към тишината.

Пътят нагоре не предлага обещания. Само продължение. Стъпалата се редят едно след друго, без да питат колко още остава. Дишането се подрежда по техния ритъм, мислите се разреждат, а тялото постепенно престава да спори.

След две хиляди стъпала достигам до скита „Света Анна“. Гледките от високо поразяват — морето е далеч в ниското, а светът сякаш е останал зад гърба ми. Тишината е царствена. Аз ли съм се възвисил? Край мен цари спокойствие, от онова, което не се забелязва веднага. Тук-там се мярка по някой монах, вършещ делата си усърдно и съсредоточено, сякаш външното и вътрешното не са разделени.

Пътеката подивява. Няма ритъм. Редуват се гори, храсталаци, сипеи. Вятърът започва да ме брули без посока и милост. Тялото ми гори, а умът замлъква. Достигам до заслона „Панагия“. Спирам за кратко и събирам мислите си.

Времето напредва. Моментът е решаващ. Или оставам да пренощувам тук, или продължавам нагоре — към суровите скални ръбове на Атон. Заслонът и малкото параклисче се поддържат от благ монах. Казва ми, че днес тук ще нощуват много хора. Идеята не ме блазни.

Поглеждам колебливо нагоре, сякаш за да преценя ситуацията. Над главата ми се въздигат скални кули с височина половин километър. Гарвани се борят с ветровете в небосхила. Давам си сметка, че изпитанията напред ще бъдат далеч по-сериозни. В този миг получавам свише мощен приток на сили и енергия. Усещам, че ще бъда допуснат...

Пътеката се стеснява, изостря се. Релефът става все по-суров. Ветровете менят посоката си, ледените пориви ме пронизват като саби. Светлината се пречупва по ръбовете на скалите. Дишам учестено, спирам често. Адреналинът ме блъска в слепоочията. Финалните метри изкачване до върха са трудни, пада мъгла, поривите стават още по-диви.

16.52 ч. Стъпвам на самия връх. Храмът „Преображение“ е потънал в мълчание, само ветровете фучат наоколо, блъскайки се о каменните му стени. Всеки друг звук се губи в празнотата. Движението се превръща в усилие. Въздухът тежи от влага и сол. Спешно трябва да намеря подслон. Гъсти талази млечнобяла мъгла ме обвиват с воала си. Няма връщане назад. Времето се сгромолясва.

Крачките ми се губят в облаците. Камъните под мен са мокри и хлъзгави, склоновете - стръмни и непредсказуеми. Спускам се по малък скален ръб, очите ми режат бялата пелена, докато се опитвам да доловя силуета на неголям авариен заслон, който се намира непосредствено под върха. За ориентир ми служи описанието на монаха от „Панагия“, който усети твърдостта на намерението ми да се изкача до върха.

Внезапно пред мен се появява контурът на малка сграда. Стъпвам напред, сърцето ми бие ускорено. Най-накрая – четири стени, които ще бъдат моето спасение тази нощ. Спартанските условия вътре не ме плашат – прозорци и врата отдавна няма, температурата не е по-различна от тази навън, но усещането за безопасност ми е достатъчно. Свивам се в ъгъла. Побиват ме тръпки, обличам всички възможни дрехи и не след дълго се мушкам в спалния чувал. За броени минути цялата ми екипировка се овлажнява от талазите морски мъгли, понесени от ниското. Нощта не закъснява. Заспивам около 18 часа.

Спя на пресекулки, буден от мощното фучене на поривите. Вятърът удря стените на заслона с нечовешка сила. Малка мишка се суети около главата ми и ме стряска – спомням си, че снощи оставих няколко бадемови ядки, които са я изкушили. Радвам се, че има с кого да ги споделя. Около 3 часа бурята става още по-плашеща. Надничам навън. Времето е ясно. Няма и помен от снощните облаци. Денят ще е обещаващ, но студът и напрежението остават да тежат. Свивам се в топлия чувал с надеждата да поспя поне още 3-4 часа докато светът отвън се укроти.

Изгревът е епичен. Неописуем. Слънцето проблясва иззад църковните камбани и между скалите, осветявайки мъглата, която все още танцува по каменните остриета наоколо. Стоя и гледам като вцепенен. Виждам Тасос, Самотраки, Лимнос и още няколко острова, които се лутат като самотни платноходи сред мъглите в ниското. Въздухът е прозрачен и студен, а величието на планината ме изпълва със страхопочитание.

Слизането ми по обратния път е мълчаливо. Всичко, което трябваше да бъде изречено, остана горе. Чувствам се по-лек. Спускам се до границата на гората и се изгубвам в тишината ѝ. Движа се бързо, но предпазливо. Теренът е предизвикателен – също като мълчанието, което нося със себе си. При Ставрос правя остър завой наляво и поемам към най-святите части на Монашеската република – Карулия и Катунакия. Пътеките натам са тесни, изронени, на места - почти невидими, сякаш умишлено отказват да бъдат следвани. Склоновете се спускат към морето с плашещ наклон, скалите са остри и безпощадни, а тишината — по-дълбока от всичко, което съм познал дотук.

Тук манастири в познатия смисъл на думата няма. Има килии, пещери, навеси, прилепнали по скалите като последни убежища. Нищо не е излишно. Нищо не е удобно. Карулия не търпи слабост, нито любопитство. Само необходимост.

Говори се, че в тези места живеят и други монаси — невидими. Не защото са безплътни, а защото са изчезнали от света до степен, в която светът вече не ги разпознава. Старци, които не излизат с години. Които не говорят. Които се хранят оскъдно и се молят непрестанно. Някои казват, че ги срещат по пътеките — за миг, с периферното зрение. Други твърдят, че само усещат присъствието им — като внезапна тишина, като спиране на вятъра.

В Карулия молитвата не се чува. Тя тежи. Катунакия е същата, дори още по-дълбока. Там времето не просто е спряло. То е забравено. Казват, че ако човек влезе с шум в сърцето си, пътят сам го връща обратно. Не защото е опасно, а защото не е позволено...

Докато вървя, внимавам да не стъпвам шумно. Не от страх. От уважение. Имам усещането, че съм гост в свят, който не е за гледане, а за мълчаливо присъствие. Тук дори мислите трябва да вървят бавно. В един миг застивам... Не зная дали превъзбудените ми сетива не си играят с мен отново, но долавям безплътното присъствие на монах. Ухание на тамян се разнася насред лавровата гора. Настръхвам. Оглеждам се. Не долавям присъствие, но зная, че някъде се води молитва.

Достигам до скалния ръб над Катунакия. Минути на слабост. Стоя неподвижно и гледам надолу. Пространството под мен е дълбоко, сурово, безмълвно. Не просто пропаст, а отделяне. Чудя се готов ли съм за подобна среща. Не с място. Със себе си. Тук няма къде да се скриеш. Нито зад думи, нито зад умора. Ако слезеш — слизаш цял. Ако се върнеш — връщаш се също цял. В Катунакия не се влиза от любопитство. Влиза се, когато вече нямаш какво да докажеш. Когато си готов да не бъдеш видян.

Вътре в мен се води борба. Не шумна. Тиха и упорита. Гласът, който казва „Слизай!“, не е по-силен от този, който прошепва „Още не!“. И двата са мои. И двата са верни. Стоя дълго. Толкова дълго, че времето престава да има значение. И тогава разбирам... Не всяка врата е за този ден. Не всяко мълчание е готово да бъде понесено. Осъзнавам го. Не с разочарование. С яснота. Обръщам се бавно. Без съжаление. Катунакия остава зад мен — не като отказ, а като обещание...

Планината зад гърба ми продължава да е така сурова, мълчалива и неизменна. Нищо не е загубено, нищо не е пропуснато. Тишината ѝ ме е научила на едно нещо: понякога най-голямото откритие е да признаеш, че все още не си готов.

В ниското завалява дъжд...

БАЛКАН МАХАЛА В СУРОВИТЕ ЗИМНИ ДНИ

Почти отвесните склонове на Ломското дере рядко виждаха слънцето през зимата. А когато това се случеше, беше за съвсем кратко. Иззад Свети Илия се подаваше тънък сноп лъчи, който нарастваше уверено и огряваше вледенената земя. Но много бързо, преди още слънцето да е подминало Чуката, всичко отново потъваше в тъмнина и вечен лед.

Затова и Балкан махала не беше предпочитано за живот място през късите зимни дни, когато ниското слънце не успяваше да огрее дори най-високо разположените каменни къщи. Поради тази причина, паднеше ли първият голям сняг, високопланинската махала потъваше в самота и тишина. Жителите й я напускаха с надеждата да се завърнат отново напролет и да намерят домовете и покъщнината си здрави и цели.

Пътищата и горските пътеки, които водеха до Балкан махала, оставаха забравени под дебела снежна пелена. Единствените обитатели, които се радваха на спокойствието тук, бяха дивите животни. Толкова любимо ми бе да наблюдавам вървилищата им - между двуметровите преспи сняг се виеха безкрайни пъртини, прокарани от тежките животински копита.

Това продължаваше дълго. В суровите зими се случваше човешки крак да не стъпи в Балкан махала повече от 5 месеца. Животът, от гледна точка на хората, преминаваше във фаза на хибернация и времето просто спираше. Но дали бе така наистина...?!

В един от онези нетипично вледеняващи зимни дни в средата на март скитах безцелно по усойните долове около селото. Студеният въздух смразяваше дробовете ми при всеки опит да си поема дъх, докато се катерех запъхтяно в дълбокия сняг. Придържах се встрани от животинските пътеки, защото не исках да притеснявам дивеча с човешката си миризма. Зимата не бе от леките. Мъчно се намираше храна, студовете продължаваха повече от 60 дни и всеки допълнителен стрес би имал пагубен ефект върху по-слабите животни. 

Бях със снегоходки, но дори и с тях, в еднометровия сняг се ходеше трудно. Потъвах, пързалях се, падах. Поддържах доста ниска скорост - по-малко от 2 км/час. Но така е в зимната планина. Лека-полека достигнах селото. Цареше гробна тишина. Къщните прагове бяха покрити с навят сняг. Нито един комин не пушеше. Личеше си, че от месеци тук не бе стъпвал човешки крак. Запъплих нагоре, по поляните над селото, където слънцето току-що бе огряло. Разликата в температурата бе осезаема. Поспрях, затоплих се, разгледах се...

Такова море от планини се бе ширнало пред мен. Бурно - с вълни-хълмове. Разпенени, бели, сини, могъщи вълни. И с ветрове, които ги гонеха. Морето бушуваше. Вълните преливаха една о друга, бутаха се, гърмяха и не затихваха. Навдигаха се все нови и нови...

В следващия миг тишината бе разцепена от камбанен звън. Застинах вцепенен. Камбаната би продължително. Бе 8.37 часа. Едва бях започнал да се стоплям след два часа нечовешки мраз в ниските, сенчести долове...

Селската черква оживя. Душата ми се напълни с особено чувство. Хем на удивление, хем - на преклонение. 

Кой бе този отшелник, саможертвал се в името на Вярата? И кому служеше, след като в радиус от десет километра нямаше жива душа. Навярно изпитваше вътрешната потребност да известява преминаващите за празника в душата си и именно това го крепеше в тежките зимни месеци.

А аз се чувствах като в постапокалиптичен сюжет от филмите. Смазваща тишина, празни къщи, никакви признаци на живот. И…един камбанен звън, предвещаващ неясно бъдеще.

ЛЕГЕНДА ЗА СВЕТА НЕДЕЛЯ - НЕПОБЕДИМАТА КРЕПОСТ

 - Гледай, сине! - каза унесено дедо Исмаил. Все планини и планини и какво небе над тях, никъде няма по-хубава земя от нашата...

Пламъците на огъня играеха в безцветните зеници на стареца и озаряваха замисленото му лице. Отсреща, тайнствен и величествен, тъмнееше могъщият лоб на Света Неделя, а долу, на север, приютено като в майчина пазва, светеше Неделино.

В такива мигове в душата на стария планинец се раждаха ненадминатите му легенди, изпълнени с шепота на вятъра, ромона на изворите и великата народна жалба.

- След като Гаази Сафедин паша осквернил душите на хората при "Турчи мост", тайфата му се смъкнала с шум и веселби в Неделино. Еничарите се пръснали по къщите да търсят храна и пиене, а пашата се настанил на конак у Стойко. Дълго не стихвала веселбата. Поругани християнки поднасяли ракии и мезета на озверелите поганци, които играели кючеци и размахвали окървавени ятагани. Навън бушувала буря, виели кучета. Страшни светкавици осветявали за миг нещастното село и намръщената планина. Хората оплаквали мъртъвците и загубената си вяра...

На сутринта, когато слънцето огряло над притихналата долина, при пашата бързо се вмъкнал стотникът хаджи Сюлейман, разтревожен и бледен. 

- Паша! - прегърнал краката на Сафедин паша. - Страшни работи са извършили нощес гяурите!

- Говори направо, Сюлеймане! И пред джендема няма да трепнат очите ми! - изревал разяреният Гаази. 

- В пясъка, сред селото, се валят изпотъпкани с краката кауци и чалми, валят се трупове на избити еничари. 

- Кой е направил това? Хванете гяурите и ги набийте на кол!

- Претърсихме селото, но мъже не намерихме, господарю! - казал сломен хаджи Сюлейман.

В това време в одаята влезна чорбаджи Стойко и се усмихна лукаво. 

- За убийците ли питаш, ага? Те са горе в манастира "Света Неделя", води ги Камен, годеникът на Марина, най-големият непрокопсаник на селото. 

Гневни мълнии блеснаха в очите на Гаази Сафедин, той измъкна ятагана си и сурово заповяда:

- Вземи стотнята си, Сюлеймане, и бастисай манастира. Камък върху камък да не остане на стените му. И хората избийте. Кръв, кръв иска кръвта на баща ми Енихан баба!

Станал хаджи Сюлейман и тръгнал да изпълни лютата повеля на пашата. Минали ден, два, три, а от стотнята му нямало никакво известие. Едва на четвъртия ден пристигнал окървавен еничарин и казал на пашата:

- Непревземаема крепост е манастирът, паша! Хаджи Сюлейман и стотнята му се намират в селенията на Аллаха!

- Негодници! - диво изревал Гаази Сафедин. - Пригответе ми коня, свирете тревога!

Зурлите засъскали като подплашени змии, гълчавата стихнала и еничарите бързо се подредили по стотин. Сам Гаази Сафедин повел страшната тайфа към манастира. Цял месец ордата му налитала като черен облак върху бялата каменна ограда на манастира, ала несломима била силата на българите. В решителния час те помитали с камъни и дървета озверелите турци, а планината следяла битката със затаен дъх.

В началото на втория месец глашатай завикал пред желязната порта: 

- Е-хе-хе-хей! Пашата иска да говори с вашия горгорбашия, нека се покаже на стената!

Слънцето заляло със светлина непобедимата твърдина. На източната стена, със златен кръст в ръка, се изправил отец Серафим. Бялата брада на игумена блеснала като планинска преспа.

- Ти ли си вождът на гяурите? - попитал с ледено студен глас пашата.

- Наш вожд е нашата вяра за род и родина! - отговорил високо отецът, като се прекръстил.

- Предайте се и приемете правата вяра, ако искате спасение! - скръцнал със зъби Гаази Сафедин.- Иначе мръвка по мръвка ще ви насечем, на огън живи ще ви опечем...Не виждате ли, че друго спасение за вас няма, защо напразно да проливаме още кръв?

- Ние се бием за род и вяра, паша, и няма да се предадем, не се страхуваме от смъртта! - казал твърдо игуменът.

- За род и вяра! - изправили се по стените българите, настръхнали, страшни. - За нас смърт няма!

- Нямаааа! - поела ехото могъщата планина.

- Какво гледате? Юруш, превземете това змийско гнездо и го разрушете! - закрещял Гаази Сафедин и загризал със зъби позлатената дръжка на ятагана си.

Като гладна глутница вълци завили еничарите, вдигнали стълби и започнали да пълзят по стените, ала пристъпът им се разбил о яката твърдина. Грозно и страшно ечели предсмъртните писъци на пометените от оградата турци. Тогава старият хаджи Бекир паднал в нозете на пашата и помолил:

- Нека Аллах ти даде дълъг живот, но спри пристъпа, Господарю! Такава крепост не се превзема отвън, а отвътре...

- Ти знаеш ли какво говориш? - гневно закрещял пашата. - Кога съм отстъпвал пред враговете на Падишаха?

- Не проливай напразно кръвта на войниците си, а хвърли обръч около манастира. Само гладът и жаждата ще ти помогнат да победиш бавно, но сигурно гяурите.

Гледал как гинат войниците му непобеденият досега в битка паша, замислил се и дал знак. Зурлите засвирли отбой. Непобеденият бил за пръв път победен.

Обсадата се проточила с месеци. Станало студено. Еничарите палили огньове, грабили съседните колиби и махали, гуляли. Манастирът, бял и ням, се изправил срещу тях като вековен страж и мълчал. Дори старият и мъдър хаджи Бекир се чудел как ли издържат толкова много без храна хората. 

През един хубав есенен ден, когато лъчите на слънцето плахо погалили позлатения кръст на храма, на стената се появил човек като сянка, излязла от гроба, навел се и махнал с ръка към турците. Изтръпнали от страх и ужас, под стената се струпали еничари. Тогава човекът-скелет едва чуто промълвил: 

- Всички са мъртви...И аз ще умра, но от нашата кръв ще се родят тези, които ще освободят земята ни!

Казал само това и паднал на стената с отворени очи, сякаш в смъртта си искал да гледа планината. А тя мълчала. Хубава и ненагледна като в приказките. 

Дядо Исмаил спря разказа, сълзи извираха от безцветните му зеници, запали лулата си, огледа непобедимата крепост и светлините на Неделино и продължи...

- Казват, че Света Неделя превърнала умрелите за род и вяра българи в орли. Когато агаряните влезли в крепостта, в нея нямало нищо. Нито живи, нито мъртви люде. Тогава страшният Гаази дал заповед да разрушат манастира и камък върху камък да не остане от него. Дал заповед и онемял. 

А докато еничарите, с рев и злоба рушели светинята, в небето гордо се реяло ято орли.