БАЛКАН МАХАЛА В СУРОВИТЕ ЗИМНИ ДНИ

Почти отвесните склонове на Ломското дере рядко виждаха слънцето през зимата. А когато това се случеше, беше за съвсем кратко. Иззад Свети Илия се подаваше тънък сноп лъчи, който нарастваше уверено и огряваше вледенената земя. Но много бързо, преди още слънцето да е подминало Чуката, всичко отново потъваше в тъмнина и вечен лед.

Затова и Балкан махала не беше предпочитано за живот място през късите зимни дни, когато ниското слънце не успяваше да огрее дори най-високо разположените каменни къщи. Поради тази причина, паднеше ли първият голям сняг, високопланинската махала потъваше в самота и тишина. Жителите й я напускаха с надеждата да се завърнат отново напролет и да намерят домовете и покъщнината си здрави и цели.

Пътищата и горските пътеки, които водеха до Балкан махала, оставаха забравени под дебела снежна пелена. Единствените обитатели, които се радваха на спокойствието тук, бяха дивите животни. Толкова любимо ми бе да наблюдавам вървилищата им - между двуметровите преспи сняг се виеха безкрайни пъртини, прокарани от тежките животински копита.

Това продължаваше дълго. В суровите зими се случваше човешки крак да не стъпи в Балкан махала повече от 5 месеца. Животът, от гледна точка на хората, преминаваше във фаза на хибернация и времето просто спираше. Но дали бе така наистина...?!

В един от онези нетипично вледеняващи зимни дни в средата на март скитах безцелно по усойните долове около селото. Студеният въздух смразяваше дробовете ми при всеки опит да си поема дъх, докато се катерех запъхтяно в дълбокия сняг. Придържах се встрани от животинските пътеки, защото не исках да притеснявам дивеча с човешката си миризма. Зимата не бе от леките. Мъчно се намираше храна, студовете продължаваха повече от 60 дни и всеки допълнителен стрес би имал пагубен ефект върху по-слабите животни. 

Бях със снегоходки, но дори и с тях, в еднометровия сняг се ходеше трудно. Потъвах, пързалях се, падах. Поддържах доста ниска скорост - по-малко от 2 км/час. Но така е в зимната планина. Лека-полека достигнах селото. Цареше гробна тишина. Къщните прагове бяха покрити с навят сняг. Нито един комин не пушеше. Личеше си, че от месеци тук не бе стъпвал човешки крак. Запъплих нагоре, по поляните над селото, където слънцето току-що бе огряло. Разликата в температурата бе осезаема. Поспрях, затоплих се, разгледах се...

Такова море от планини се бе ширнало пред мен. Бурно - с вълни-хълмове. Разпенени, бели, сини, могъщи вълни. И с ветрове, които ги гонеха. Морето бушуваше. Вълните преливаха една о друга, бутаха се, гърмяха и не затихваха. Навдигаха се все нови и нови...

В следващия миг тишината бе разцепена от камбанен звън. Застинах вцепенен. Камбаната би продължително. Бе 8.37 часа. Едва бях започнал да се стоплям след два часа нечовешки мраз в ниските, сенчести долове...

Селската черква оживя. Душата ми се напълни с особено чувство. Хем на удивление, хем - на преклонение. 

Кой бе този отшелник, саможертвал се в името на Вярата? И кому служеше, след като в радиус от десет километра нямаше жива душа. Навярно изпитваше вътрешната потребност да известява преминаващите за празника в душата си и именно това го крепеше в тежките зимни месеци.

А аз се чувствах като в постапокалиптичен сюжет от филмите. Смазваща тишина, празни къщи, никакви признаци на живот. И…един камбанен звън, предвещаващ неясно бъдеще.

ЛЕГЕНДА ЗА СВЕТА НЕДЕЛЯ - НЕПОБЕДИМАТА КРЕПОСТ

 - Гледай, сине! - каза унесено дедо Исмаил. Все планини и планини и какво небе над тях, никъде няма по-хубава земя от нашата...

Пламъците на огъня играеха в безцветните зеници на стареца и озаряваха замисленото му лице. Отсреща, тайнствен и величествен, тъмнееше могъщият лоб на Света Неделя, а долу, на север, приютено като в майчина пазва, светеше Неделино.

В такива мигове в душата на стария планинец се раждаха ненадминатите му легенди, изпълнени с шепота на вятъра, ромона на изворите и великата народна жалба.

- След като Гаази Сафедин паша осквернил душите на хората при "Турчи мост", тайфата му се смъкнала с шум и веселби в Неделино. Еничарите се пръснали по къщите да търсят храна и пиене, а пашата се настанил на конак у Стойко. Дълго не стихвала веселбата. Поругани християнки поднасяли ракии и мезета на озверелите поганци, които играели кючеци и размахвали окървавени ятагани. Навън бушувала буря, виели кучета. Страшни светкавици осветявали за миг нещастното село и намръщената планина. Хората оплаквали мъртъвците и загубената си вяра...

На сутринта, когато слънцето огряло над притихналата долина, при пашата бързо се вмъкнал стотникът хаджи Сюлейман, разтревожен и бледен. 

- Паша! - прегърнал краката на Сафедин паша. - Страшни работи са извършили нощес гяурите!

- Говори направо, Сюлеймане! И пред джендема няма да трепнат очите ми! - изревал разяреният Гаази. 

- В пясъка, сред селото, се валят изпотъпкани с краката кауци и чалми, валят се трупове на избити еничари. 

- Кой е направил това? Хванете гяурите и ги набийте на кол!

- Претърсихме селото, но мъже не намерихме, господарю! - казал сломен хаджи Сюлейман.

В това време в одаята влезна чорбаджи Стойко и се усмихна лукаво. 

- За убийците ли питаш, ага? Те са горе в манастира "Света Неделя", води ги Камен, годеникът на Марина, най-големият непрокопсаник на селото. 

Гневни мълнии блеснаха в очите на Гаази Сафедин, той измъкна ятагана си и сурово заповяда:

- Вземи стотнята си, Сюлеймане, и бастисай манастира. Камък върху камък да не остане на стените му. И хората избийте. Кръв, кръв иска кръвта на баща ми Енихан баба!

Станал хаджи Сюлейман и тръгнал да изпълни лютата повеля на пашата. Минали ден, два, три, а от стотнята му нямало никакво известие. Едва на четвъртия ден пристигнал окървавен еничарин и казал на пашата:

- Непревземаема крепост е манастирът, паша! Хаджи Сюлейман и стотнята му се намират в селенията на Аллаха!

- Негодници! - диво изревал Гаази Сафедин. - Пригответе ми коня, свирете тревога!

Зурлите засъскали като подплашени змии, гълчавата стихнала и еничарите бързо се подредили по стотин. Сам Гаази Сафедин повел страшната тайфа към манастира. Цял месец ордата му налитала като черен облак върху бялата каменна ограда на манастира, ала несломима била силата на българите. В решителния час те помитали с камъни и дървета озверелите турци, а планината следяла битката със затаен дъх.

В началото на втория месец глашатай завикал пред желязната порта: 

- Е-хе-хе-хей! Пашата иска да говори с вашия горгорбашия, нека се покаже на стената!

Слънцето заляло със светлина непобедимата твърдина. На източната стена, със златен кръст в ръка, се изправил отец Серафим. Бялата брада на игумена блеснала като планинска преспа.

- Ти ли си вождът на гяурите? - попитал с ледено студен глас пашата.

- Наш вожд е нашата вяра за род и родина! - отговорил високо отецът, като се прекръстил.

- Предайте се и приемете правата вяра, ако искате спасение! - скръцнал със зъби Гаази Сафедин.- Иначе мръвка по мръвка ще ви насечем, на огън живи ще ви опечем...Не виждате ли, че друго спасение за вас няма, защо напразно да проливаме още кръв?

- Ние се бием за род и вяра, паша, и няма да се предадем, не се страхуваме от смъртта! - казал твърдо игуменът.

- За род и вяра! - изправили се по стените българите, настръхнали, страшни. - За нас смърт няма!

- Нямаааа! - поела ехото могъщата планина.

- Какво гледате? Юруш, превземете това змийско гнездо и го разрушете! - закрещял Гаази Сафедин и загризал със зъби позлатената дръжка на ятагана си.

Като гладна глутница вълци завили еничарите, вдигнали стълби и започнали да пълзят по стените, ала пристъпът им се разбил о яката твърдина. Грозно и страшно ечели предсмъртните писъци на пометените от оградата турци. Тогава старият хаджи Бекир паднал в нозете на пашата и помолил:

- Нека Аллах ти даде дълъг живот, но спри пристъпа, Господарю! Такава крепост не се превзема отвън, а отвътре...

- Ти знаеш ли какво говориш? - гневно закрещял пашата. - Кога съм отстъпвал пред враговете на Падишаха?

- Не проливай напразно кръвта на войниците си, а хвърли обръч около манастира. Само гладът и жаждата ще ти помогнат да победиш бавно, но сигурно гяурите.

Гледал как гинат войниците му непобеденият досега в битка паша, замислил се и дал знак. Зурлите засвирли отбой. Непобеденият бил за пръв път победен.

Обсадата се проточила с месеци. Станало студено. Еничарите палили огньове, грабили съседните колиби и махали, гуляли. Манастирът, бял и ням, се изправил срещу тях като вековен страж и мълчал. Дори старият и мъдър хаджи Бекир се чудел как ли издържат толкова много без храна хората. 

През един хубав есенен ден, когато лъчите на слънцето плахо погалили позлатения кръст на храма, на стената се появил човек като сянка, излязла от гроба, навел се и махнал с ръка към турците. Изтръпнали от страх и ужас, под стената се струпали еничари. Тогава човекът-скелет едва чуто промълвил: 

- Всички са мъртви...И аз ще умра, но от нашата кръв ще се родят тези, които ще освободят земята ни!

Казал само това и паднал на стената с отворени очи, сякаш в смъртта си искал да гледа планината. А тя мълчала. Хубава и ненагледна като в приказките. 

Дядо Исмаил спря разказа, сълзи извираха от безцветните му зеници, запали лулата си, огледа непобедимата крепост и светлините на Неделино и продължи...

- Казват, че Света Неделя превърнала умрелите за род и вяра българи в орли. Когато агаряните влезли в крепостта, в нея нямало нищо. Нито живи, нито мъртви люде. Тогава страшният Гаази дал заповед да разрушат манастира и камък върху камък да не остане от него. Дал заповед и онемял. 

А докато еничарите, с рев и злоба рушели светинята, в небето гордо се реяло ято орли.

ГЮМЮРДЖИНСКИ СНЕЖНИК - НЕУСПЕШНО ДО ВРЪХ ЧЕРЕШАТА

След 2000-та година достъпът до граничната бразда по голяма част от българските граници стана сравнително лесен. Туристи и планинари от всички краища на България се втурнаха да опознават ивицата земя, която десетилетия наред е била заключена и недостъпна - тази между кльона и държавната граница. 

Заслужено, много гранични била добиха популярност заради запазената природа и красивите гледки от високите планински върхове. Гюмюрджинският снежник се нареди в челните позиции за най-предпочитани и екзотични места от страната ни. Със своя първенец - връх Вейката (1463 м.н.в.) и най-южното си разположение в България, Снежникът привлече стотици почитатели на екологичния и некомерсиален туризъм.

Без да звучи самохвално, аз бях сред първите, които имаха удоволствието да се изкачат на този непознат връх, когато в интернет информацията за пограничните български планини все още бе оскъдна. С приятели посрещнахме дори една Нова година на палатки на Вейката. Паметни времена.

Днес, отново търсейки по-различен и непопулярен маршрут за изкачване до местата, от които мога да надзърна към съседна Гърция, поемам по стари граничарски пътища и пътеки, водещи смело на юг. Изходната ми точка е село Кремен (Акча). 

Снегът е с подобаваща дебелина от 40 см. Все пак се намирам в сърцето на Снежника. Тръгвам без снегоходки. Единствено с ентусиазъм, който много скоро ще бъде сломен. Още в местността Друма се натъквам на следите на огромен глиган, които е скитал през отминалата нощ в търсене на храна под снежната пелена. Дирята му ми помага да се придвижвам по-лесно и бързо докато набирам височина. Сравнявам отпечатъка от обувката си с неговата стъпка и застивам в страхопочитание. 

Първоначалните ми планове за деня търпят промяна в движение, като непрестанно се съобразявам със скоростта на придвижване. Набрал височина от около 220 м., снегът рязко увеличава дебелината си, като на места вече има дебелина от 55-60 см. Умората се трупа, а разстоянието, което изминавам, се равнява на около 1.5 - 1.7 км/ч. Няма как. При сухо време бих развил поне 3.5 км/ч по пресечения терен, но сега трябва да се подчиня на законите на зимната планина. 

На места излизам от старите пътища и се движа напряко в гората. Коства ми еднакво усилие, така че в момента е без особено значение откъде преминавам. Целта ми е да достигна до изоставената застава над село Кремен и оттам - да се добера до граничния връх Черешата, а защо не и до западно разположения от него Кремен. С напредването на деня Кремен отпада. Черешата все още стои на дневен ред. Денят е слънчев и ясен, а аз копнея да погледна на юг към морето и южните склонове на Гюмюрджинския снежник, потъващи към полето край Комотини. 

В планината цари удивителна тишина и чистота. Бялото е неосквернено. Високопланинските ветрове са създали вълшебни снежни драперии, които се стелят по безлесните склонове, а сенките се гонят върху тях в безконечната си игра. Така ще е до късна пролет. После снеговете ще се стопят, под тях ще пробият новите треви и вечният кръговрат ще продължи.  

Спирам за сетен път и чувам само пулса си. Умората надделява и започвам ритмично отмерване на сто крачки в снега, след което почивам около половин минута, за да регулирам дишането си. Вече съм на височина, при която снегът не е паднал от дърветата, а  ветровете са го превърнали в тънка ледена обвивка. 

Крехките дървета са се предали пред тежкия сняг и са прегънали безпомощно снага. Пътеката пред мен е почти блокирана. Мъчно си проправям път в този горски лабиринт. Достигам до старата застава, а на поляната пред нея измервам снежна покривка от 80 см. На няколкостотин метра от Черешата съм, но просто нямам сили. Джипиесът ми отчита 4.6 км, които са изминати за 3 часа и 14 минути. 

Спирам край малка чешмичка, презареждам вода и си давам десет минути време за почивка и съзерцание към огромна част от Родопите. Погледът ми стига далеч до белите била на Перелик, Преспа, Свобода, Алада, Устра и Стръмни рид. Велик момент на сливане с безкрая.

Спомням си приказката за киселото грозде и лисицата, самоуспокоявам се, че днес едва ли ще има ясна гледка на юг и потеглям обратно към ниското. Облаци се спускат от запад, температурите падат, а умората в мен тежи. Зимен Гюмюрджински снежник не трябва да се подценява.