КОРМИСОШ. ЧАСТ 3: ПО СЛЕДИТЕ НА ЕЛЕНОВАТА ПЕСЕН

Късен септемврийски следобед е. Денят бе топъл, но слънцето потъна на запад и есенният хлад превзе планинската гръд почти мигновено. Затова обичам толкова много есента. Защото е сезон на контрастите. А и по това време в мен се пробужда неистовото желание за приключения. Не, че някога е затихвало, но сега, с всички тези цветове, с меланхоличните къси дни и с брачния период на елените, които не са толкова предпазливи, в мен напира особен вид жажда.

Както винаги багажът се стяга за нула време. Вече ми е като тик. Зная кое след кое да поставя в раницата. Спалните чували имат своето място, върху тях идва комплектът за хранене, последван от малката аптечка. И в общи линии е това - та, какво повече му трябва на човек в гората?! Малко храна и място, където да пренощува.

Вече е тъмно, когато потегляме в посока Крушов чатал и Каракулас. Студът в ниското не се усеща, но когато пътят започва да се вие над село Давидково, температурите се сриват с цели 7 градуса. Не сме и очаквали друго - височината по билото достига над 1800 м. Тук, дни преди Гергьовден, тази година, попаднахме в неприятна снежна виелица, така че и този път не бих се учудил, ако някакъв все още неприемлив за ниското студ ни скове посред нощ. Вятърът също се засилва. Листата от близката букова гора вече се гонят по асфалта, нападали под дивите пориви на вятъра. Навън определено е неуютно, въпреки че знаем, че утре ни очаква топъл и слънчев ден.

Вече сме в подножието на връх Свобода. Идеята за спане на палатка се изпарява почти мигновено, след като в участък от 1.5 км пътят ни е пресечен от две наистина огромни диви прасета - самотници, търсещи женски. В този сезон поведението на свинете е непредсказуемо и ако човек е разумен, би предпочел да избегне срещата с глигите им. Въпреки че никога досега не съм имал страх от тях, този път, може би в съчетание с неуютното родопско време, вятъра и танцуващите листа, ме хваща страх. Решаваме, че ще спим в колата-кемпер. А и определено ще ни бъде по-топло. За броени минути спалните чували и шалтетата са разпънати, а ние потъваме в сън. Хижа Свобода не работи, самотата е тотална. А небето - уникално. Млечният път тази вечер е приказен...

Когато си на закрито и топло място, дрямката те надвива бързо. Едва отпуснали се обаче, сме събудени от неприятен силен шум, наподобяващ стържене на ламарина. Може би поредното диво прасе се разхожда около хижата, примамено от близкия контейнер. Възможно е остатъци от храна, изхвърлени от последните за сезона туристи да са го привлекли. Радваме се, че избрахме този вариант за спане. Около полунощ вятърът става непоносимо силен.

Сутринта е ясна и студена. Колата ни се намира под сянката на големи смърчове, но на метри от нас виждам лъчите на слънцето, които стоплят душата ми. Мястото е самотно и призрачно. Започвам да си мисля, че сам човек тук може да полудее. Спускаме се на един километър обратно по пътя, за да достигнем до изходната ни точка - разклона за Крушов чатал. Тук винаги е ветровито. Или мъгливо. Въздушните течения от долината на река Юговска се издигат във височина, защото пътят им се препречва от билото, свързващо върховете Гърковица и Свобода, охлаждат се във височина и...белята е готова. Времето тук е лошо и нестабилно. 

Няколко овчарски кучета ни посрещат с лай, но след като се приближават и ни подушват, усещаме, че няма да ни навредят. В близост има дървосекачи, които са тръгнали да търсят конете си рано-рано. Казват, че в 5 часа сутринта нещо ги е подплашило и са избягали кой знае къде. А въпросното "нещо" е ясно какво е...

Слънцето е ниско над хоризонта, но времето започва да се стопля осезаемо. Може би за по-малко от час вече имаме 3-4 градуса повишение на температурата. Крачим бодро към връх Тузлата, където се надяваме, че ще успеем да заснемем някой разсеян благороден елен. Сега е брачният им период и мъжкарите реват в търсене на женски екземпляри. А ревът е толкова силен и страшен, че ако човек не е познавач или стъпва в планината за пръв път, със сигурност ще се стресне сериозно. Изкачваме билото, вятърът отново се засилва, носейки със себе си пронизващите звуци от брачната песен на тези великолепни животни. Определено не са далеч от нас, но са в горите по северното подножие на Тузлата, по дълбокия дол на Дермендере, където се чувстват в безопасност. Нямаме късмет, но се надяваме да успеем да заснемем някой екземпляр до края на деня. 

Продължаваме на изток към местността Живите блата, но се придържаме от южната страна на склона, за да си спестим бруленето на вятъра. Изведнъж, на около 200 метра от нас забелязваме голямо черно петно, което се движи. Фокусираме зрението си и обектива на фотоапарата. Огромен глиган тича по склона с бясна сила. Изминава около 100 метра от горе надолу, след което спира рязко, изчаква няколко секунди и тръгва да тича в обратна посока. Неуморен е. Следим го докато потъва в драките. Поведението му е странно. Няма как да ни е усетил, защото ветровете духат в противоположна нему посока. По-вероятно е "галопът" му да се дължи на завишените нива на хормоните в кръвта му или на някакви непознати за нас животински инстинкти.

Вече е пладне, а мъжкарите елени продължават да реват с пълна сила. Намираме се на североизточния склон на Тузлата, поседнали за обяд в неголяма естествена форма, наподобяваща малък овраг. Пази ни от вятъра. В долния му край се намира малко изворче, от което със сигурност идват да пият вода много животни. Всъщност, Тузлата и съседните Крива чука и Елварника са доста богати на вода върхове. Виждаме няколко стари чешми, които текат изключително силно за безводно лято като това.

В подножието на Тузлата се разклоняват няколко пътя - за Дермендере, за Крива чука, за Елварника и Акватепе, както и пътеки за Глогино и Босилково. Районът е гол. Растителността е оскъдна. За сметка на гледката, която е неописуемо щедра към човешкото око. На едно място успявам да преброя 11 била на юг. А на север, североизток и изток се виждат най-дивите части на Кормисош - от Родопското конче през Акватепе до Сини връх и Инкая, от Низамов връх през Хамбардере до Чучева каба и от Чиляка през Безводно, та чак до Мурга. Истинска приказка.

Поемаме по приятния горски път към Елварника, достигайки след около час до Живите блата. Еленовият рев продължава да бъде наш спътник, но така и не успяваме да хванем в кадър тези достолепни горски обитатели. Тук се срещаме с двама ентусиасти, които преминават през българския участък от европейския туристически машрут Е8 Рила - Родопи. Тръгнали са преди 8 дни от Боровец и днес се засичаме с тях между Тузлата и Елварника. Обменяме по някоя приказка и всеки продължава по пътя си. Ние разпъваме маскировъчното укритие, в което прекарваме следващите няколко часа в очакване на дивеч. Уви, този път късметът не е на наша страна, с изключение на една едра сърна, която изскача в гората пред нас внезапно и ни издебва неподготвени.

Това е той, Великият Кормисош. Мястото, което ще те изненадва винаги. С всеки следващ преход из дебрите на Кормисош осъзнавам колко малко знаем и колко сме незначителни ние, хората...

КОРМИСОШ - ЗЕМЯ НА ИСПОЛИНИ

Кормисош е изключително дива и необятна територия. Докато човек не изпита ужаса от загубване посред нощ, докато не чуе шума от пращящите под тежките мечи лапи клони, докато не погледне от върха на половин километровата бездна под нозете си и докато не се почувства заклещен между живота и смъртта, не може да каже, че познава тези сурови места. Тук няма закони. Има само едно простичко правило: "Не навлизай в Кормисош, ако наистина не е наложително!"

Всяка история има своето продължение. Една седмица по-рано, в мразовитото зимно утро, се събудихме над село Паничково и докато закусвахме и подготвяхме раниците си за преход до село Мурга, югозападно от нас забелязахме интересен гол връх. 

След няколко засичания на азимута, обстойно разглеждане на топографската карта и куп справки в интернет разбирам, че това е връх Тузлата, разположен в сърцето на Кормисош, между Давидково и Лъки.

Е, вече е минала седмица. Ранно утро е. Предвещаващо ужасно добър ден. Далеч на югоизток слънцето изплува иззад Мъгленик и лъчите му започват да пълзят на запад, измествайки сянката в дълбоките кормисошки долини. Земята се събужда за живот. Намирам се на 10 км над Давидково, на разклона за Крушов чатал. Поемам на север, бавно набирайки височина.

Играта не сенките в ниското е завладяваща. Като на длан виждам огромна част от източнородопските била - всяко от тях оцветено в различен нюанс на синьото. Това е тя - съвършената палитра на Природата, в която никога няма повторение.

Потънал в опиянение от гледките, се движа бавно през стара елова гора. Краят на декември е, а аз съм по тениска. Въпреки че сутринта духаше хладен вятър, с издигането на слънцето във височина нещата се промениха значително. Движа се и вдигам шум. Не за друго, а заради гъстата популация на мечки в района. Намирам се в най-дивите дебри на Родопите. Мисля си, че ако с мен се случи нещо, сигурно ще мине поне месец докато някой ме открие, при това случайно.

Излизам от гората и започвам да пъпля по голото било. Забелязвам, че навсякъде около мен има изпражнения от елени. Оказва се, че се движа в тяхната територия. Тузлата представлява най-голямото сборище на благородни елени в целите Родопи. Всяко храстче е изядено, всяка тревичка - изпасена. Казват, че през брачния период на благородниците изкачването на върха крие истински риск. Мъжкарите са изключително агресивни и биха възприели всеки предмет, който се движи, за непосредствена заплаха или конкуренция. И съвсем естествено би последвало нападение от страна на някой едър елен.

Чувствам се превъзходно. Неописуемо. Жадувал съм за нещо подобно дълго време. А днес сякаш всички условия са в моя полза - температурата на въздуха е оптимална, видимостта е идеална, няма валежи, а и вятърът утихва все повече.

И ако досега гледката, на която успявам да се насладя, е била основно на юг и югоизток, то, в момента, в който стъпвам на върха, занемявам...Север, запад, изток и юг...Накъдето и да погледна ми се завива свят от красота. Това са Родопите. Изпепеляващи. Благодаря на Бог за това, което виждам и се моля да не умра от върховата емоция, която преживявам.

Отправям се към съседния връх Крива чука. Подсичам връх Елварника и местността Живите блата, които ще посетя непременно в някое от следващите ми пътешествия в района, и по западния склон на рида Каракулас се спускам продължително, докато достигам до пътя, свързващ Белица и Планинско. Спирам за кратка почивка и присядам край пътя. 

Откривам още един чар на зимата - гледката. Голите дървета увеличават видимостта драстично. И ако през лятото и пролетта понякога е трябвало да влагам голяма доза въображение, за да си представя как завършва някой склон в далечината, или пък да преценя дали някоя пътека ще ме изведе на предполагаемото място, то сега е далеч по-лесно. С един поглед разкривам цялата тайна на долината на Хамбар дере. Долу, в ниското са махалите Хамбар, Стамболовци и Черневци - грижливо обезлюдени от подчинените на Тодор Живков, за да не пречат местните хора на лова на партийните величия по онова време.

Само след няколко завоя се отклонявам вдясно, поемайки по стария римски път, днес превърнал се в пътека, водещ към Родопското конче и Акватепе. И ако досега съм се движил през диви места, то сега дивотията става нечовешка. Налага се да си тананикам и да вдигам шум умишлено, защото мечите дири са на всяка крачка. Не след дълго попадам и на изпражнения.

Пътеката се изкачва плавно, набирайки височина. Излизам от гората и стъпвам на Родопското конче. Почти толкова велико е колкото пиринския си събрат. Вляво от мен урвата е дълбока почти половин километър и завършва дълбоко в долината на река Белишка. Вдясно пък е долината на Хамбар дере - една от най-самотните родопски територии. 

На места личи изключително запазената каменна настилка на римския път, използван векове наред.

Движа се бързо, а пулсът ми е учестен. Всяко шумолене ме кара да спра, да се сниша и да заема отбранителна позиция. Не, че би ми била полезна в случай, че срещу мен се изправи някоя 200-килограмова кафява мечка. Няма да имам шанс. Край пътеката има лежанки на диви животни - кози и мечки, а на няколко места откривам следи от изровени мравуняци. През есента тук е имало голямо пиршество.

В един момент ме стряска тропот от свличащи се към Хамбар дере скални отломки. Спирам и се заслушвам. Стадо диви кози. Усетили са ме. Виждам ги как подскачат от скала на скала, но успявам да хвана в кадър само две от тях. След серия подскоци, едната от тях се изляга спокойна в лежанката си и ме наблюдава от там.

Не след дълго достигам до Аква тепе. На голямата поляна има стара ловна хижа, а над нея извисява челото си едноименният връх. Обрасъл в борове. Обвит в загадки и мистерии. Наричат го още Белички връх. 

Красиво е. И спиращо дъха. И вечно. Това е Кормисош - онази дива и необятна територия, в която се крият невиждани прелести. И тайни. Като тези за Поп Богомил и Баян Мага. Земи, из които все пак е добре да бродим само ако е необходимо...