ХАРМАНКАЯ - НАЙ - ДРЕВНАТА АСТРОНОМИЧЕСКА ОБСЕРВАТОРИЯ

21.00 часа. В продължение на цял един час бурята се колебаеше дали да изсипе цялата си мощ над мен или да се смили и да продължи по пътя си на изток. Мълниите раздираха небесата, а аз броях секундите от светкавицата до гръмотевицата, за да определя на какво разстояние от мен е потопът. Водният ад ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Сякаш буреносните облаци бяха попаднали в центрофуга. Спокойствието ми се редуваше с много напрегнати моменти. Наблизо падна гръм. Вече обмислях план за евакуация. Старата круша над главата ми трепереше. В тези мигове мой верен приятел бе металната манерчица с гроздова ракийка.

Утеши се, а аз се успокоих. Бурята бе отминала. Влезнах в палатката и се излегнах удобно. Оставих отдушника отворен и "домът" ми се изпълни с въздух, наситен с озон. Размишленията ми бяха свързани с утрешния ден. Неусетно съм заспал дълбоко.

01.45 часа. Събудих ме взривната вълна на вятъра. Ураганът бе жесток. Имах чувството, че ще изтръгне палатката ми заедно с парчето земя под нея. Този ад продължи повече от десет минути. До края на нощта се повтори още два пъти. 

Събудих се свеж в 06.45 часа, а снощи мислех да поспя поне до 9 часа. Небето бе оловно сиво, покрито с гъсти облаци, непозволяващи на слънцето да намери пролука. Измих лицето си с ледената планинска вода и се заех със закуската. Сварих си кускус - едно от любимите ми ястия в планината. Гарнирах го с много сирене и се нахраних царски. Пих и чай от диви билки. Идилия. Събрах багажа си и поех на път.

Исках да видя село Биволяне. Оказа се, че съм спал съвсем близо до него - има-няма 200 метра. Какъв само бе контрастът между селото и мястото, където бях спал. Още в началото на Биволяне ме блъсна миризма на тор, а мръсотията бе потресаваща. Къщите, дворовете, уличката - всичко тънеше в мизерия. Не толкова от невъзможност да се почисти, а по-скоро от нежелание. Явно на хората им бе добре да живеят така.

Обърнах колата и се спуснах по пътя. Спрях колата пред Елмалъ баба теке - свещеното място за алианите. Според местните текето е построено през XVII век. Казват, че няма аналог в България. Разделено е на две отделения - мъжко и женско, всяко с отделен вход. Мъжкото се нарича "Елмалъ баба" и в него има 6 гроба. Женското отделение е наречено на Фатима - дъщерята на пророка Мохамед. Поклонниците вярват, че мястото е лечебно и по време на празници тук нощуват болни и бездетни.

Разгледах текето, но побързах да си тръгна, тъй като пред портите лежеше овца със завързани крака. Очевидно се готвеха да я заколят и да приготвят курбан, защото двама мъже цепеха дърва. Не ми се искаше да ставам свидетел на подобна гледка.

10.00 часа. Едва на няколкостотин метра от Елмалъ баба отново паркирах колата. Дойде време за Харманкая. Толкова дълго бях планирал посещението му. А странното бе, че през изминалата нощ, между поривите на вятъра сънувах, че трябва да се прибирам и отново няма да мога да посетя тракийското светилище. Дали не бе някаква поличба?!?

Този път се облякох добре. Взех си и ветробрана. Очаквах времето да се развали отново. Приятен горски път се виеше сред елова горичка. На места се разкриваха красиви панорами към махалите, накацали по съседните склонове. Двадесет минутно ходене ме изведе на голяма поляна. В ниското под мен се появи Харманкая. Настръхнах. Идеален овал, с оформени концентрични полукръгове...Една от теориите е, че Харманкая е древна астрономическа лаборатория, място, където траките измервали годишния цикъл и установявали лятното и зимното слънцестоене. Обитаването и функционирането на комплекса е датирано от II-ро хилядолетие пр. Хр. 

Само след минута попаднах на огромна шарапана, служила за извършването на огнено - винени обреди. А след още минута - на втората астрономическа площадка, която се оказа доста по-голяма от първата. Изумлението ми бе пълно. Каквото и да ви разкажа сега, няма да има смисъл. Харманкая трябва да се усети.

Казват, че около светилището, което е изградено на много голямо плато, виждащо се от километри, е имало огромен тракийски град, според някои археолози дори по-голям от Перперикон. И до днес личат очертанията на помещенията, улиците и площадите. В близост до култовото място е издълбана гробница, а една от пещерите е допълнително обработена и е изпълнявала функциите на пещера - утроба. Открих дори и трон, изсечен в скалите.

Не мога да опиша емоциите си докато бях на върха на платото. За капак - гледката, която се открива в далечина, е неповторима. На югоизток успях да различа Сапдере и Вкаменената гора, а на изток - долината на Бююкдере и селцата Момина сълза, Гургулица и Постник. 

"Древните са били хитри хора. Дали са имали време да се наслаждават на гледките?", мислех си аз и се подсмихвах по пътя си обратно към колата. 

В далечината запуши коминът на Елмалъ баба. Явно вече приготвяха курбан...

КРЕПОСТТА ВИШЕГРАД. СЕЛЦЕТО С ЧУДНО ИМЕ ЛИСИЦИТЕ

Не е леко пътуването из Родопите. Особено ако пътуваш сам. Само тогава обаче душата ти се извисява, а в гърдите ти напира песен. Усещаш свободата. Започваш да задаваш въпроси и да търсиш отговори. Сам за себе си. Чувстваш се жив. На моменти се питаш: "Дали не полудявам?", но в следващия миг вдишваш въздух, който си забравил, че дори съществува. Въздух с дъх на смола, толкова чист, че дробовете ти започват да парят. В следващия миг виждаш гледка, която те кара да настръхнеш. Връщаш се в реалността. Някои я наричат Източни Родопи, а други - просто Рай. Тогава отговаряш сам на себе си: "Не, не полудявам." И продължаваш по пътя си с усмивка...Път, осеян с любов, доброта и красота...

Така се случи и с мен в поредното пътешествие из необятната планина. Още от самото начало имах предчувствието, че всичко ще върви като по мед и масло. Така и стана. Интуицията ми бе безпогрешна. Посетих места, напоени с история. Докоснах се до най-дивите и недостъпни кътчета на исполина, наречен Родопа. Разбрах, че най-важна за птиците е свободата им.

14.00 часа. Бях пътувал почти два часа и половина, когато паркирах колата в края на село Вишеград - доста странно селце, без нито една табела до него, доста цигани и мръсотия. Разположено в непосредствена близост до сметището на Кърджали. Издирвах крепостта Вишеград - един от гордите пазители на древните пътища, минавали в долината на река Арда. В продължение на доста дълъг период я бях игнорирал, все я бях оставял за последния ден, а в последния ден просто нямах сили за повече крепости.

Сега, когато бях пред портите й, съжалих, че не я бях посетил по-рано. Построена е на възможно най-високото място на десния бряг на реката, в местността "Хисар Алтъ", със запомняща се гледка към водите на язовир Студен кладенец, който по това време на годината е пълен до горе. Според археолозите е построена през XII - XIII в., като е използвала стените на антична крепост, издигната преди нея. Останките, които намираме днес, са сравнително добре запазени - височината на една от стените й достига 8 метра. Името й е със славянски произход и означава "висок град". Предполага се, че е била резиденция на областния управител на област Ахридос в миналото.  

Неприятно впечатление ми направиха бетонните основи на електрическите стълбове, които доскоро са били "побити" в средата на крепостта. Как не са могли да ги поставят на няколко метра встрани, а е трябвало да разрушат този ценен археологически паметник. Явно при консервацията и реставрацията на калето през 70-те години са преместили стълбовете. За жалост обаче никой не бе помислил за основите им, които стърчат и напомнят до ден днешен за комунистическото извратено мислене.

15.00 часа. Видях местен човек и спрях край пътя между Глухар и Островица, за да го попитам за съвет кой път да хвана към село Лисиците. Няколко минути по-рано бях видял стар въжен мост над река Върбица, който щеше да ме изведе доста бързо в селото. Човекът направи всичко възможно да ме разубеди обаче:

- Този мост не се използва от 4 години. Изгнил е. Само едни въжета останаха. Ако тръгнеш по него, ще паднеш в язовира и ще се удавиш. Няма да има кой да те чуе и да ти помогне. 

Тези думи ми бяха предостатъчни. Помолих го да ме упъти за друг маршрут. Човекът зашари с пръст на изток по гънките на планината и ме ориентира докъде трябва да стигна и къде мога да оставя колата, за да продължа към Лисиците и Соколино пеша. Обяснението му се оказа много точно. След 20 минути карах по живописно, тясно пътче, водещо към село Летовник. Тревата бе сочна и изумрудено зелена. Край мен се гонеха костенурки. Кипеше живот. Усетих, че именно това ми бе липсвало цяла зима.

Изкачих се доста високо в планината. Паркирах колата в центъра на Летовник и отново по интуиция потеглих на път. Само с фотоапарат в ръка. Времето бе доста горещо, чак задушно. Дори съблякох полара си и го носех в ръка. Знаех, че трябва да открия стар горски път, който навремето е водел към Лисиците. След като хората в селото намалели обаче, пътят спрял да се използва и започнал да се губи. Днес е трудно да се премине по него дори с джип. 

Започна приятно спускане. Бях нацелил пътя. Нямах съмнение. Знаех, че разстоянието до целта ми е около 5 км. Не бързах за никъде. Наслаждавах се на гледките и попивах всеки миг, всеки аромат по маршрута. Бях се затъжил за Лисиците. Това селце с интересно име ме грабна преди 4 години. Открих го съвсем случайно. В един горещ юнски ден се движех по релсите с огромна  раница. Изневиделица попаднах на въжен мост. Преминах на другия бряг на язовира и влезнах в селото. Хареса ми толкова много, че дори останах да пренощувам там.

Сега вървях по друг маршрут към селото. Движех се по десния бряг на язовира под тунел от зеленина, която ме предпазваше от горещината. Пеперудите изгаряха от любов. По пътя си стреснах две сърнички. Чапли бяха накацали по дърветата. Наблюдаваха ме предпазливо и отлитаха веднага, щом заподозрат опасност. Така и не успях да ги снимам. Местността бе толкова дива и запазена. Явно не минаваха много хора оттук.

Изведнъж горският път свърши като отсечен с нож. Свърши не къде да е, а в язовир Студен кладенец. Наложи се да приложа някое и друго заучено движение в стил Беър Грилз. Спуснах се по високия бряг благодарение на лианите и коренищата. Изправих се пред поток, който успях да прескоча с няколко много бързи скока по камъните.

 Влезнах в село Соколино, а веднага след това - в Лисиците. Седнах да почина и тъкмо мислех да поемам обратно към Летовник, когато небето притъмня и започна да гърми. С оскъдното си облекло реших да изчакам бурята да премине. Чаках почти час. През това време валеше ситен дъждец, но гръмотевиците се чуваха все по-близо. 

17.00 часа. Поех обратно. Бурята избяга на изток. Още ръмеше, но вече нямаше опасност. Скоро отново изгря слънце, но въздухът бе много по-свеж. Дърветата бяха натежали от водни капчици и при преминаването ми в зеления тунел бях обливан от прохлада. Единственият недостатък бе калта, която залепваше по подметките ми и ме караше да се движа като Робокоп. Почти бях стигнал до Летовник, когато заваля отново. Доста силно и неприятно. Валя около 20 минути. По закона на Мърфи спря точно, когато отключих колата.

Поех към село Биволяне, където планирах да нощувам. Отново заваля. Започнах да се притеснявам. Влагата бе сериозна. Доста се чудих къде мога да опъна палатката. И дали изобщо мога. 

Подминах село Равен и завих наляво към Биволяне. Не бях идвал тук досега. Пътят започна приятно спускане в ниското към долината на Сапдере. Дори видях табелка за Вкаменената гора оттук. Последва сериозно изкачване. Стигнах почти до селото, като преди това подминах табелките за Харманкая и Елмалъ баба теке - утрешните ми цели. Попаднах в Рая. Непосредствено преди Биволяне тревата бе толкова сочна и зелена. Бързо си харесах полянка за опъване на палатката. В близост имаше чешма. Избрах си стара круша, която щеше да ми служи за защита от дъжд, в случай, че завали отново. Събрах дърва - няколко стари черешови клона, доста изгнили, но щяха да свършат работа, и няколко драки за разпалка.

Всичко вървеше по план. Все още бе светло, а палатката бе готова. Оставаше огънят. За мое огромно учудване обаче го запалих само за няколко минути. Невидима сила бдеше над мен и се грижеше да не остана гладен. Защото щях да си приготвя вкусни наденички на жар. Излегнах се блажено край огъня. Въпреки че тревата бе мокра. Мислех си за отминалия ден. Мислех и за бъдещето. Противно на предишните дни обаче в мен се бе настанило сладко спокойствие. Нещо, което не бях чувствал доста дълго време. 

Нощта падна бързо. С нея дойде и тишината. Само приближаващите светкавици нарушиха блаженството ми и ме накараха да прекъсна вечерята си в очакване на страховита буря.