ПО ГРАНИЧНОТО БИЛО ДО ЧЕНГЕНЕ ХИСАР И СЪДИЛИЩЕТО

Природата е започнала да си взима обратно всичко онова, което човекът някога си е присвоил от нея. Селата се обезлюдяват, а на мястото на последните призраци, които се лутат безрадостно по селските мегдани, уповавайки се на изгнилите си бастунчета, трайно и постепенно се настаняват диви животни, поникват бурени и пада тежката завеса на забравата. От 1945-та до 1990-та тя се е наричала Желязната завеса. Днес е просто завеса на забравата. 

.....

В района от 164-та до 51-ва гранична пирамида по държавната граница между България и Гърция се намират едни от най-добрите местообитания на кафявата мечка. Факторите са доста, но най-голямо значение има силно пресеченият и трудно достъпен терен. А скалистият ландшафт е предпоставка за наличието на голям брой бърлоги. Мечките там живеят спокоен живот, необезпокоявани от никого. Особено от гръцка страна, където се намират строго охраняваните резервати Фракто и Гората Дримос. Там, за разлика от България, бракониерството е сведено до санитарния минимум. Именно на гръцка територия прекарват зимния си сън повечето животни. Наблюденията ми са, че дори в светлата част на денонощието мечките се оттеглят отвъд браздата, осмелявайки се да навлизат в Родината ни предимно нощем, в търсене на храна.

През зимата на 2017 г, на 28 декември, в рехавия сняг, в участък не по-голям от 2.5 км, забелязах следите на поне три различни мечки - две от тях бяха със средни размери, а третата бе по-скоро възрастен индивид с дължина на задното стъпало 24 см. Тези мечки все още бяха будни и бяха преминали по маршрута ми няколко часа преди мен. 

През тази есен решихме да затвърдим предположенията ми, като се разходихме в района от 70-та до 50-та гранична пирамида. Освен че природата е започнала да си взима обратно всичко онова, което човекът някога си бе присвоил, присъствието на дивеч в района бе подобаващо. Поехме по стари прикриващи пътища, правени преди повече от половин век. В голямата си част те се губеха под пелена от тръни, високопланински треви и млади, все още ниски брезички. Предполагам, че до няколко години стихиите ще ги оглозгат съвсем и от тях ще останат едва забележими пътеки, които ще служат за придвижване единствено на дивите животни тук. Няколко часа след старта ни вече попаднахме на сериозни знаци - огромни стъпки в калта и пресни мечи изпражнения, в които личаха следи от диви ябълки-киселици. 

Районът около Циганско градище е включен в европейската мрежа Натура 2000, защото тук се намира най-богатото находище на родопски крем в цялата планина. Може би именно Желязната завеса е подпомогнала запазването на цялата територия в първичния й вид. След Втората световна война и поставянето на телените ограждения, зад кльона се е намирала ничията земя - място, в което са имали привилегията да се движат малцина граничари от околните застави. Но въпреки всичко на няколко места около Съдилището все още личат издълбаните в корите на старите букове надписи от бегълците от режима, които са се престрашили да изберат за своето бягство именно непристъпните и опасни склонове на Съдилището и Ченгене Хисар. 

Достигнахме до първата панорамна гледка в местността Брахимаговото, от която човек добива представа и за дивите склонове на Гората Дримос в Гърция. Сякаш българската част на градището е по-благодатна и мека, докато гръцката е истински сурова. Зад нас вече бяха останали Циганско градище (1827 м. надм. вис.) и по-малкия му събрат - Малкото Ченгене (1729 м. надм. вис.) В недалечното минало археолози са доказали съществуването на значимо светилище от времето на траките, което е просъществувало в доста продължителен отрязък от време. По време на буря билото е опасно, защото на неголяма дълбочина е засечено орудявяне, което е причина за привличането на мълнии. Именно първото ми посещение в района преди 6-7 години бе възпрепятсвано от жестока майска гръмотевична буря, кояго не ми позволи да достигна до върха, а ме държа в плен в продължение на часове в един импровизиран заслон.

Легендата за Циганското градище е колкото банална, толкова и интересна. Преди стотици години тук дошли цигани, които искали да се изкачат до висините и да застанат редом до Бог. Започнали градеж, били задружни. Кулата им се издигнала високо в небесата, а върхът й се губел между облаците. Постепенно, обаче, между тях се появили разногласия. Непрофесионализмът им също си казал думата и кулата се срутила. Така един стремеж бил попарен, а времето заличило следите от творението им. Днес по върха са разхвърляни хиляди каменни блокове, подобни на морени, за които се казва, че са останали от онези прастари времена. Любопитен факт е, че името означава едно и също нещо на български, гръцки (Гифтокастро) и турски език (Ченгене Хисар).

Съдилището е местност без аналог в Родопите. Тук границата прави една особена чупка на север, при което, в участък от 5 километра е разположен грандиозен скален комплекс от огромни скални исполини - отделни и в групи, с изложение изток-запад. Държавната граница между България и Гърция представлява бездънна пропаст (на места дълбока над 300 м.), която завършва при гръцкото село Димарио. А граничните пирамиди са като накацали по ръба на пропастта и може би биха били единственият ориентир и сигнал за опасност в мъгливо време. Малко информация има за Съдилището. Освен легендата, че провинилите се получавали присъдите си на ръба на най-високите скали и политали насилствено към бездната, изчезвайки без следа.

Останки от стария граничен кльон, който е запазен в участък с дължина над 15 км.

Самотник под североизточните склонове на Циганско градище.

Освен мечките и вълците, районът е хабитат и на големи стада сърни и сръндаци - важно и неотменно звено в хранителната верига.

Гледката към гората Дримос е зашеметяваща.

Скалните гиганти на Съдилището - непристъпни канари, обрасли с вековни гори.

Гледка на запад към Голямото и Малкото Ченгене.

Урвата завършва така - с 1000-метрово пропадане към гръцкото село Димарио. От селото до границата се строи път, който ще свърже двете страни чрез ГКПП Елидже.

Оттук на север през скалите се вие пътека, която достига до седловината Елидже. Някога, когато влезем в Шенген, спокойното преминаване ще е факт, а международният туристическият маршрут Хвойна - Ставруполи ще бъде реалност.

Последните две снимки са направени недалеч от село Меливия, хвърляйки по-добра светлина върху Съдилището и Циганско градище, гледани на запад.

ИЗ ДЕБРИТЕ НА КОРМИСОШ

Ден преди най-хубавия пролетен празник Гергьовден сме се запътили към дебрите на Кормисош. Минали са няколко месеца от зимните ни преживелици в тази сурова територия и нещо отново ни тегли натам. Идеята ни този път е да се изкачим до връх Елварника и местността Живите блата в рида Каракулас, и оттам - да се спуснем по долината на едно от най-пълноводните кормисошки дерета - Глогинското до Караасанова махала и дивата долина на река Давидковска Малка Арда.

Времето е прохладно, но този факт не създава никакви притеснения в нас. В ниското, доколкото поняитето "ниско" важи за тази част от Родопите, нищо не предвещава кошмара, който ни очаква над 1650 м. надм. вис.

Въпреки че скоро започва да вали дъжд, ние сме решени да се изкачим до най-високата част на билото, мислейки си, че там също ще вали дъжд. Пъплейки бавно, в един момент с ужас забелязваме...границата на снега. Ден преди Гергьовден е. А само на около 100 м. по-високо дърветата са побелели. Картинката се променя бързо. В следващите няколкостотин метра пътеката, която следваме, вече е покрита с около 10 см сняг. Достигаме до премката и разклона за местността Крушов чатал, където ни посреща зловещ вятър. Мъглата е гъста, а ориентирането - трудно. Тук ветровете са издухали снега, но на места, където не духа, дълбочината му достига до 15 см.

Нямаме подготовка за подобно време. От тук до Елварника има около 2 часа ходене по самото било. Докато стигнем, ще сме премръзнали. Преценяме ситуацията трезво и променяме плановете. Покрай Хасанчова бърчина правим стръмно спускане през обраслия с драки десен приток на Глогинското дере. Намираме се под махала Лесиче, вече в самото дере. В този сезон е наистина пълноводно, а пресиченето му е почти невъзможно. Затова се придържаме към десния му бряг, който е и видимо по-полегат. На места личат дирите на стара пътека, която ползваме за улеснение. Разстоянието от около 2.5 км изминаваме с огромни усилия. Мислим си какво би било ако я нямаше. На мястото, където Глогинското дере се влива в Давидсковска Малка Арда, се е намирала стара воденица. Спираме за почивка край нея.

Разликата в температурата между върха и мястото, на което сме в момента, е 15 градуса. Няма и помен от сняг. Всичко е зелено и потънало във влага. От време на време закапва лек дъждец, но след ада на билото това няма как да ни притесни. Движим се уверено към Караасанова махала, по течението на Давидковска Малка Арда. Нейната долина, подобно на тази на река Боровица, е изключително самотна територия, подложена на жестоко обезлюдяване. Природата настъпва постепенно и в обятията й потъват градини, плевни и цели села. Вдясно от нас, високо на склона виждаме останките от махалите Оброчище и Сейменска - махали-призраци, в които отдавна не живее никой. Единствени обитатели там са мечките от Кормисош, които са се разселили до такава степен, че малкото останали местни хора от съседните махали разказват как няма и ден, в който да не видят мечка, когато са с животните или на дърводобив.

Пред нас пробягва сърна, събуждайки ни от вцепенението, което ни е обзело. 

Много са махалите в тази част на планината. Малко са хората, които са останали да живеят тук. Тези, малкото, казват за себе си: "Ние сме тук, за да доживеем живота си. Достойно. За нас е немислимо да се преместим да живеем другаде. Тук е детството ни, тук са спомените ни, тук са мечтите ни, които Демокрацията уби. Но въпреки това единствено тук ние можем да бъдем себе си..." 

В миналото тук е кипял живот. Сега самотата е доминираща. По пътя ни обратно срещаме баба Фатма*, която носи купичка с храна за да нахрани полусляпото си куче. Само от този жест можеш да разбереш какви хора живеят тук. Макар и малко...

* Името на героинята е променено.