4.12.2018 г.

ФИЛИП ЛХАМСУРЕН: НЯМА ЛЕСНИ ОТГОВОРИ, ИМА ТРУДНИ РЕШЕНИЯ

„Сред безкрайния вятър, когато гледам към простора на земята, 
усещам в тази степ нещо, което идва само, когато човек се е смирил.
Нещо, което съществува само в човешкото сърце.“

Филип Лхамсурен е соло-пътешественик, избродил едни от най-самотните и отдалечени земи на Планетата – степите на Централна Азия, Монголия, Южен Сибир, екваториалните джунгли на Южна Америка, Андите и др. Пътува и търси отговори, скрити под прахоляците, блатата, лишенията и потта. 

Най-пресният повод за този разговор е експедицията „Прегръдката на Амазония“, която завърши успешно съвсем скоро. Говорим си за пътя, мисията, ценностите и извисяването на човешкия дух.



Филип, сравнително скоро се завърна от експедицията „Прегръдката на Амазония“. Какво се крие зад успеха ти и какво всъщност не знаят повечето хора за екваториалната джунгла и за подготовката, която човек трябва да има, за да се впусне в подобно начинание? 


За такъв голям проект като Амазония дълго време съм мечтал, защото тази част от планетата все още предлага много предпоставки за неизвестност. Като се започне с това как може да се добереш до определена точка от маршрута без карта и стигнеш до това, дали ще съумееш да останеш физически здрав без да се разболееш. В такова начинание успехът е тясно свързан с жизненото ми оцеляване в джунглата, но без усърдната работа и предварителната подготовка човек няма никакъв шанс. Изчислена във време, тази експедиция ми отне пет години. Три пъти пътувах до Амазония, като общо единайсет месеца скитах из дъждовната гора. Истината е, че истинските усилия са тук - в града. За да намеря финансиране и сериозна подкрепа за проекта, се налагаше да правя неща, които никога не съм правил. Например, да заставам пред хора от бизнеса, говорейки за нещо, което е коренно различно от техния свят. Това е истинското предизвикателство за мен. Тук е моментът, в който обикновено човек се отказва, но аз не можех да го направя. Бях инвестирал всичко, не говоря само за материалната част, но и в емоционален и духовен план. Стресът, лишението и негативното отношение на някои хора към мен е другата бариера, през която постоянно ми се налага да вървя. Но в крайна сметка самата цел, мечта, е толкова голяма и светла, че някак си тя способства човек да намира сили и умение за постигането й. 

Колкото по отношение на екваториалната джунгла, повечето хора живеят с представи за нея, които не се припокриват с реалността. Масовата култура, и по-специално Холивуд, са наложили модела за една смъртоносна джунгла, където на всяка крачка човек е атакуван от анаконда, ягуар или крокодил. Всъщност, постоянната опасност е самата джунгла, нейната монотонност от безкрайни гори, където дори местните успяват да се загубят. В това се крие най-големият риск за неопитния човек - ориентирането в такава среда. Другата постоянна опасност е напастта от комари и всякакви други пълзящи и летящи, кръвосмучещи и жилещи животинки. Тропическата среда е трудна за живот, но е и изключително богата на всякакви животински видове. Мисля, че това притеснява съвременния човек - загубвайки връзка с дивите й обитатели, той е възприел джунглата като опасна. Но тя е опасна само за чуждия човек, за коренното население тя си остава естествена среда, изобилстваща от начини за прехрана. В сравнение с планините над 7000 метра, където никоя форма на живот не вирее, амазонската джунгла е рай. 



В какво се състои подготовката за подобна продължителна експедиция? Имаш ли специален хранителен режим или всичко е въпрос единствено на физическа и психическа издръжливост?


Стремя се да обединявам различни спортни активности, всички форми на бягане и колоездене, както и плаване с кану и каяк. Нищо по-различно от всеки спортно активен човек. Така поддържам формата си и дисциплината си, което е много важно за мен. За по-специална подготовка си набелязвам малка, но трудна цел, която наричам мини-експедиция. Например, миналата година това бяха прекосяване на пустинята Гоби с велосипед, пешеходен преход по маршрута Ком – Емине в Стара Планина и спускане по река Дунав с кану. Тези формати ми помагат освен да тренирам, и да тествам екипировката в реални условия. Освен това, те са не по-малко вълнуващи и интересни за мен от големите ми експедиции. Колкото до хранителния режим, обикновено преди да замина, умишлено напълнявам, защото лишенията и гладът са някак неизбежни при такива начинания. 


Какво се случва с човешкия организъм в джунглата? Какво количество вода трябва да консумира човек, за да компенсира загубата от изпотяването? 


Хубав въпрос, ако мога да кажа така: в джунглата водата е и храна. Без нея там никой не би могъл да направи и крачка. В тази естествена сауна губех водата в организма чрез постоянното си потене и заедно с нея - и всичките си соли и минерали. Това ми причиняваше много болезнени схващания на мускулите, крампи, които буквално ме поваляха на земята или насред някое блато. Липсата на вода също ме довеждаше няколко пъти до пълно изключване на съзнанието. Просто припадах за кратко, бях омалял и дезориентиран. Тези случки често събуждаха у мен и съмнения дали не съм заразен от треска или малария, тъй като симптомите на тези болести са подобни. Дневната ми консумация на вода не е била по-малко от 10 литра, като добавя и нощната жажда, докато спя в хамака си…цифрите стават съизмерими с тези на някой кон. Нещата изглеждат така - на всеки 5 минути пиех вода през една тръбичка, закачена за резервоара ми с вода. Носех 10-12 литра в раницата на гърба си, а това са 10-12 килограма! Това бе основното ми гориво – водата. 

А как в джунглата се набавя вода, за която си сигурен, че е годна за пиене? 

Напълно сигурни източници на вода в джунглата не съществуват. Водата се пречиства със специален керамичен филтър, с който мога да изпомпвам дори от най-застоялото блато. Друг източник на питейна вода са лианите, но това отнема много сили и време.


Спомням си, че по време на „Прегръдката на Амазония“ ти неколкократно публикува снимки на обезлесени участъци от джунглата с коментар под тях, че всичко това е пагубно за бъдещето на нейните обитатели. Наистина ли хората навлизат и там с чудовищни темпове? Има ли съхранени и все още недокоснати места, на които не е стъпвал човешки крак? Съществуват ли мистичните племена от филмите или урбанизацията и техническия прогрес изместват хармонията и безвремието в джунглата? 


Вижте, откакто Амазония е открита, тя страда от експлотация на природни ресурси и изтребване на коренното си население. Просто тези процеси в последните години са се ускорили, а мащабите са гигантски. По време на експедицията аз бях пряк свидетел на случващото се сега, защото 40% от маршрута, по който се движех, попадна в тези опустошени райони. Предварителните ми проучвания и по-специално сателитните снимки, с които разполагах, бяха от преди 4-5 години, за това време цели гори и реки бяха изменени. Това се случва на много места в Амазония, от всички краища я разкъсват и с политиката на новия президент на Бразилия – Болсонаро - има реална опасност в съвсем близко бъдеще да пробият до сърцето на Амазония. Ако някой иска да направи това, което направих аз, трябва да побърза. Защото много скоро Амазония ще бъде разполовена - това е начинът за по-бързо усвояване на ресурсите й. 

Колкото до изолираните племена, извън контактните – както ги наричаме, все още съществуват с техния живот, непроменен от каменната ера. Те са скрити някъде там в най-непроходимите части на джунглата. Обикновено това са планинските райони, където достъпът със съвременна техника е все още невъзможен. За съжаление, тази естествена защита е въпрос на време да падне и това е една трагедия, която не бива да позволим да се случи. 


През 2015 г. ти осъществи още една грандиозна соло експедиция – прекосяването на Южна Америка в най-широката й част. Тогава срещна доста перипетии, а мисията ти бе изпълнена наполовина, завършвайки на колумбийско-бразилската граница. Какво всъщност се случи тогава и какво те накара да спреш неочаквано? 


Това, което ме спря, е убеждението, че няма да остана жив, ако продължа. Човек трябва да умее да разчита знаците по пътя си и особено в моя тогавашен случай, да знае до къде се простират възможностите му. В онзи момент аз бях направил вече невъзможното за мен, не биваше повече да предизвиквам съдбата си. След като качих връх Каямбе и се спуснах с индианско кану в джунглата, предупрежденията към мен зачестиха. Почти всеки ден бях на косъм от трагедия и това бе, защото се сблъсквах постоянно с нови неща за мен. Неща, които човек няма как да научи, ако не рискува. Знам, че понякога съм наивен. И решавам да скачам и после мисля как ще се получат нещата. Това е така, защото вярвам в моя усет, инстинкт и освен това изпитвам вътрешна нужда да се захващам с такива идеи. Днес, с погледа на отминалото време, виждам целия смисъл от събитията през 2015 г. - това, че можеха да ме застрелят насред реката, че бях ограбен и останах без лодка, е безценен урок. Без него нямаше да мога да успея във втората експедиция, без тези събития нямаше и да срещна Румен Койнов, с когото завършихме „Прегръдката на Амазония“. 


Да пътуваш сам – мисия, философия или просто въпрос на възприятие? 


Пътувам сам, защото мога. Такова е моето възприятие за света. Така се свързвам най-добре с елементите на природата и произтичащите събития в тази връзка. От дете съм такъв, просто с времето разбрах, че това именно съм си аз. Може да се погледне на това и като на моя лична мисия и философия. Просто когато пътувам сам, навлизам по-дълбоко в нещата, сливам се със средата, тази симбиоза ме мотивира да правя соло експедиции. 

Би ли ни разказал малко повече за твоето „завръщане към корените“ и пътуването ти до Монголия? Очевидно е, че ти си гражданин на света, но все пак, дълбоко в душата си, като какъв се определяш повече – българин, монголец или някъде по средата? 


Юридически погледнато аз съм български гражданин, но никога не съм имал усещането за нещо повече от този факт. Причината за това е, че от дете съм закърмен с източната философия и култура, вкъщи се говореше на четири езика – монголски, китайски, български и руски. След като навърших десет години, живяхме с майка ми в Улан Батор, после - в Москва и накрая - в Пекин. Дължа моето културно наследство на монголските си корени, познавам историята на рода си от 16 век насам. Това може да звучи шокиращо, но в Монголия да познаваш родословното си дърво все още не е някаква рядкост. Гордея се с корените си и за мен те са неизменен източник на вяра. Моята майка много старателно се погрижи никога да не забравя номадския си ген. Сега виждам още една приемственост с моите хора и аз продължавам като тях да кръстосвам из света. По презумпция, монголският номад винаги е бил гражданин на света. А колкото до България, тя е родината на моята дъщеря, на жената, която обичам и на много мои приятели. А това не е хич малко. 



Това пътуване помогна ли ти да израснеш, Филип? 


Всяко такова пътуване е знаково, всеки ден в такива условия е наситен с преживявания, рискът и опасността ми помагат да бъда все по-осъзнат. За мен експедициите са 80% вътре в нас, чрез тях аз изследвам Човека. Без уроците, които получавам на терен, не бих имал възможността да израствам. 

Книгата ти “Забравените пътища. От Родопите до Памир“ е шедьовър, който трябва да се чете на децата в училище с цел мотивация. Трудно ли беше да пресъздадеш пътуването си в целия му колорит, с всички трудности, предизвикателства и мигове на щастие и да го преживееш отново върху белия лист? 


Чисто технически, аз документирам мислите и преживяванията си през периода на цялата експедиция и така съм сигурен, че не пропускам нищо от тези неподправени моменти и емоции. За мен е важно да предавам истинския климат на човек в условията на една експедиция. Не мога да си представя да пиша по спомен в уютна стая за неща, които са ми се случи там, в онези условия. Да пиша на път в тефтерите си е част от общуването ми със самия мен, думите ми се пълнят със смисъл само защото съм истински вдъхновен, истински самотен, уплашен, ядосан или щастлив. Всички тези емоции са допълнителна доза стрес, но вечер в хамака, когато ги нанеса на страниците, се освобождавам за предстоящия ден. Това е моята психология и за нея се иска творческа дисциплина. Сега предстои да пренеса приключенията ми от 12 непромокаеми тефтера в книгата „Прегръдката на Амазония“. 



Чувстваш ли самота вечер, когато седнеш край лагерния огън, изпълнил планираното за деня? За какво си мислиш? 


Обикновено човек чувства самота, когато нещо му липсва. Насред джунглата, клекнал до огъня, аз изживявах мечтата си и трудно можех да се почувствам в такъв момент самотен. По-скоро бях изморен и щастлив от простичкия факт, че съм запалил огън и ще имам какво да ям. Просто бивакът е кулминацията след тежкия ден, където мога да си позволя да се отпусна. 

Описваш забравените пътища така: „А ние така бързаме, че нямаме време да разговаряме. Резултатът от това е безкрайна празнота и съжаление, което години по-късно ни оставя да се чудим къде е отишло всичко.“ Има ли нещо, за което съжаляваш, че не си направил в живота си, или някоя възможност, която си пропуснал?


Не обичам да съжалявам, не вярвам в това. Някои неща просто се случват или не се случват. Не искам да си развалям дните с мисли - дали ако се беше случило така…или иначе... Това е реална загуба на време, а аз не искам да го пилея. Този ресурс е ограничен на земята. 

Имало ли е трудни моменти от твоите пътувания, в които си изпитвал погубващо силни емоции, било то от страх, радост или тъга? Емоции, които са ти попречили да вземеш правилното решение за определена ситуация? 


Разбира се, това е неизбежно понякога. Колкото и да съм се научил да контролирам стреса в такива ситуации, понякога избирам просто да се откажа. Винаги е по-добре да върнеш назад, отколкото да действаш в неподходящия момент. Обикновено страхът и интуицията са най-добрите ми съюзници. Когато става въпрос за живота, емоциите нямат място в сметките. Знам, че отстрани моите действия не изглеждат точно така, но пак повтарям - човек трябва да познава предела на собствените си възможности и да не злоупотребява с тях. 




Имаш обширен поглед върху случващото се на Земята. Оптимист ли си за бъдещето на Планетата ни? Дали ние, хората, ще успеем да се самосъхраним? 


Климатичните катастрофи са вече безпорен факт, унищожението на планетата ще продължи и за в бъдеще. Вярвам, че нещата могат да се оправят, но предполагам обаче, че първо трябва да се развалят. 

Какво предстои пред теб? 


Малко по-спокоен живот, работа по новата книга, изложби, лекции, филм за експедицията. Това е достатъчно за сега. 

Фото кредит: Румен Койнов, Филип Лхамсурен / http://www.abandonedroads.com/

10.11.2018 г.

ЧУДНИЯТ СВЯТ НА ВОДНИТЕ ПЛЪХОВЕ

Да наблюдаваш водни плъхове е истинско предизвикателство. Като повечето дребни гризачи, те са изключително пъргави, непредсказуеми и забавни. А ако искаш да ги снимаш, то трябва да бъдеш по-непредсказуем и бърз от тях.

По природа водният плъх е самотно животно. По-активен е нощем, но ако сте късметлии, може да попаднете на доста активни индивиди по средата на деня, особено рано напролет и късно наесен. Местообитанията им са изключително разнообразни - от малки потоци, реки, езера и язовири до напоителни канали и блата.

Преобладаващо са хищници, като се хранят с всичко, що плува - ракообразни, водни насекоми, риби, дребни птици, жаби, влечуги, паяци, миди и растения. Когато се хранят, държат плячката си с предните крайници и я консумират звучно. Любопитен факт е, че не спадат към семейство плъхове, а към водните полевки.

Крайниците им са доста широки, което им дава по-голяма площ при загребване и съответно ги превръща в бързи и надеждни плувци. 

Женските раждат от едно до седем малки, като пикът на размножаването им е през пролетта и лятото. Бременността трае 34 дни, а всяка женска може да роди до пет пъти в годината.





8.11.2018 г.

ПО ГРАНИЧНОТО БИЛО ДО ЧЕНГЕНЕ ХИСАР И СЪДИЛИЩЕТО

Природата е започнала да си взима обратно всичко онова, което човекът някога си е присвоил от нея. Селата се обезлюдяват, а на мястото на последните призраци, които се лутат безрадостно по селските мегдани, уповавайки се на изгнилите си бастунчета, трайно и постепенно се настаняват диви животни, поникват бурени и пада тежката завеса на забравата. От 1945-та до 1990-та тя се е наричала Желязната завеса. Днес е просто завеса на забравата. 
.....
В района от 164-та до 51-ва гранична пирамида по държавната граница между България и Гърция се намират едни от най-добрите местообитания на кафявата мечка. Факторите са доста, но най-голямо значение има силно пресеченият и трудно достъпен терен. А скалистият ландшафт е предпоставка за наличието на голям брой бърлоги. Мечките там живеят спокоен живот, необезпокоявани от никого. Особено от гръцка страна, където се намират строго охраняваните резервати Фракто и Гората Дримос. Там, за разлика от България, бракониерството е сведено до санитарния минимум. Именно на гръцка територия прекарват зимния си сън повечето животни. Наблюденията ми са, че дори в светлата част на денонощието мечките се оттеглят отвъд браздата, осмелявайки се да навлизат в Родината ни предимно нощем, в търсене на храна.

През зимата на 2017 г, на 28 декември, в рехавия сняг, в участък не по-голям от 2.5 км, забелязах следите на поне три различни мечки - две от тях бяха със средни размери, а третата бе по-скоро възрастен индивид с дължина на задното стъпало 24 см. Тези мечки все още бяха будни и бяха преминали по маршрута ми няколко часа преди мен. 

През тази есен решихме да затвърдим предположенията ми, като се разходихме в района от 70-та до 50-та гранична пирамида. Освен че природата е започнала да си взима обратно всичко онова, което човекът някога си бе присвоил, присъствието на дивеч в района бе подобаващо. Поехме по стари прикриващи пътища, правени преди повече от половин век. В голямата си част те се губеха под пелена от тръни, високопланински треви и млади, все още ниски брезички. Предполагам, че до няколко години стихиите ще ги оглозгат съвсем и от тях ще останат едва забележими пътеки, които ще служат за придвижване единствено на дивите животни тук. Няколко часа след старта ни вече попаднахме на сериозни знаци - огромни стъпки в калта и пресни мечи изпражнения, в които личаха следи от диви ябълки-киселици. 

Районът около Циганско градище е включен в европейската мрежа Натура 2000, защото тук се намира най-богатото находище на родопски крем в цялата планина. Може би именно Желязната завеса е подпомогнала запазването на цялата територия в първичния й вид. След Втората световна война и поставянето на телените ограждения, зад кльона се е намирала ничията земя - място, в което са имали привилегията да се движат малцина граничари от околните застави. Но въпреки всичко на няколко места около Съдилището все още личат издълбаните в корите на старите букове надписи от бегълците от режима, които са се престрашили да изберат за своето бягство именно непристъпните и опасни склонове на Съдилището и Ченгене Хисар. 

Достигнахме до първата панорамна гледка в местността Брахимаговото, от която човек добива представа и за дивите склонове на Гората Дримос в Гърция. Сякаш българската част на градището е по-благодатна и мека, докато гръцката е истински сурова. Зад нас вече бяха останали Циганско градище (1827 м. надм. вис.) и по-малкия му събрат - Малкото Ченгене (1729 м. надм. вис.) В недалечното минало археолози са доказали съществуването на значимо светилище от времето на траките, което е просъществувало в доста продължителен отрязък от време. По време на буря билото е опасно, защото на неголяма дълбочина е засечено орудявяне, което е причина за привличането на мълнии. Именно първото ми посещение в района преди 6-7 години бе възпрепятсвано от жестока майска гръмотевична буря, кояго не ми позволи да достигна до върха, а ме държа в плен в продължение на часове в един импровизиран заслон.

Легендата за Циганското градище е колкото банална, толкова и интересна. Преди стотици години тук дошли цигани, които искали да се изкачат до висините и да застанат редом до Бог. Започнали градеж, били задружни. Кулата им се издигнала високо в небесата, а върхът й се губел между облаците. Постепенно, обаче, между тях се появили разногласия. Непрофесионализмът им също си казал думата и кулата се срутила. Така един стремеж бил попарен, а времето заличило следите от творението им. Днес по върха са разхвърляни хиляди каменни блокове, подобни на морени, за които се казва, че са останали от онези прастари времена. Любопитен факт е, че името означава едно и също нещо на български, гръцки (Гифтокастро) и турски език (Ченгене Хисар).

Съдилището е местност без аналог в Родопите. Тук границата прави една особена чупка на север, при което, в участък от 5 километра е разположен грандиозен скален комплекс от огромни скални исполини - отделни и в групи, с изложение изток-запад. Държавната граница между България и Гърция представлява бездънна пропаст (на места дълбока над 300 м.), която завършва при гръцкото село Димарио. А граничните пирамиди са като накацали по ръба на пропастта и може би биха били единственият ориентир и сигнал за опасност в мъгливо време. Малко информация има за Съдилището. Освен легендата, че провинилите се получавали присъдите си на ръба на най-високите скали и политали насилствено към бездната, изчезвайки без следа.

Останки от стария граничен кльон, който е запазен в участък с дължина над 15 км.

Самотник под североизточните склонове на Циганско градище.



Освен мечките и вълците, районът е хабитат и на големи стада сърни и сръндаци - важно и неотменно звено в хранителната верига.


Гледката към гората Дримос е зашеметяваща.


Скалните гиганти на Съдилището - непристъпни канари, обрасли с вековни гори.

Гледка на запад към Голямото и Малкото Ченгене.

Урвата завършва така - с 1000-метрово пропадане към гръцкото село Димарио. От селото до границата се строи път, който ще свърже двете страни чрез ГКПП Елидже.



Оттук на север през скалите се вие пътека, която достига до седловината Елидже. Някога, когато влезем в Шенген, спокойното преминаване ще е факт, а международният туристическият маршрут Хвойна - Ставруполи ще бъде реалност.











Последните две снимки са направени недалеч от село Меливия, хвърляйки по-добра светлина върху Съдилището и Циганско градище, гледани на запад.