„Сърцето на Родопите“: Излезе новият туристически пътеводител за област Смолян от Александър Караджов

Вековни лесове, скрити тракийски светилища, древни пътища и магията от докосването до Родопа оживяват в новото издание на Александър Караджов. Пътеводителят „Сърцето на Родопите“ вече е официално отпечатан и готов да се превърне в любимия и задължителен спътник на всеки български пътешественик през настоящия туристически сезон.

Какво съдържа книгата?

Изданието обхваща информация за туристическите ресурси във всички 10 общини от област Смолян: Смолян, Баните, Борино, Девин, Доспат, Златоград, Мадан, Неделино, Рудозем и Чепеларе.

В него ще откриете над 100 туристически обекта – от емблематични природни феномени до напълно непознати и девствени кътчета, очакващи да бъдат открити. Пътеводителят предлага и концепцията за „туризъм отвъд границите“, давайки ценна информация за туристически обекти в гръцката част на Родопа, както и за най-красивите пясъчни плажове в Северна Гърция.

Джобната книжка обединява полезна информация, контакти, легенди и величествени гледки. Създадена е така, че Ви прави съучастник и основен герой в едно епично родопско пътуване, в което главен откривател сте самият Вие.

Как може да бъде закупена?

Книгата се разпространява изцяло независимо, без оскъпяване от издателства. Можете да подкрепите автора и да поръчате директно от него на цена от 15,29 евро.

Вземете вашето копие сега и планирайте следващото приключение:

· Лично съобщение във Facebook: [www.facebook.com/AlexKaradzhov]

· Viber поръчка (само съобщение): 0877 877 802

· Поръчка през официалния блог: [www.alexanderkaradzhov.blogspot.com]

 

2245 км - обиколка на България по четирите граници

  ДЕН 9 /07.11.2021 г./ – Резово-Кости – 34 км

„Аз знам за тихата пътека,

за камъка крайпътен знам,

за ручея, за мъхена поляна,

за сенките, които водят там.

Крещяща тишина, зелено царство.

Най-бистрата вода, където

с най-вярната любов и нежност

Велека се целува със морето!

С вълшебство ще те омагьоса Странджа,

за да сънуваш нейните гори,

да помниш нейните пътеки тайни,

които водят към Кости!“

Мислите ми ме теглят все към теб, прекрасна моя Планина! Когато планирах този етап от пътуването, дадох всичко от себе си, за да си осигуря достъп в максимална близост до държавната граница с Турция. Два месеца преди планираната дата на колоезденето в този участък изпратих писмо до Главна дирекция „Гранична полиция“, в което описах детайлно кой съм, с какво се занимавам и каква е молбата ми. Два месеца – мълчание. Издирих координати на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Елхово, под чиято охрана попада тази част от границата. Изпратих писмо и до там. Осъществихме комуникация, но в крайна сметка техният отговор бе категоричен, че не може да използвам маршрута, който описвам в писмото си.

Преминах към план Б – планиране на маршрута на разстояние между 1 и 5 километра на север от държавната граница и кльона, използвайки стари горски пътища, като отново се придържам в максимална близост до позволеното по закон отстояние от държавната граница.

Потеглих от Резово към Синеморец. Велека е специална за мен река. Идеята ми бе да се движа по десния ù бряг, срещу течението, до село Бродилово, като по-късно щях да се прехвърля на левия ù бряг в посока към село Кости. Въпреки че кондицията ми бе отлична, планирах едва трийсетина километра колоездене за деня, за да имам време да се насладя на прекрасната природа в тази част на планината. 

Околността нямаше нищо общо в сравнение с преди десет години, когато минах за последен път по тези места. Сега бе по-диво. Този факт само можеше да ме радва. Планината си вземаше обратно това, което някога човек бе отнел от нея. Движех се бавно и със затаен дъх в този божествен ландшафт. Това е една от последните запазени български джунгли в първичния ù вид. Лиани висят над главата ми и се протягат на стотици метри, увивайки се около дървета-исполини с чудовищно дебели стволове. Зеленината избуява по див и необуздан начин. Вековни дъбаци разказват историята на Странджа на скитници като мен. Гъби растат на всички възможни места. Тук е рай за тях. Слепоочията ми гърмят от приток на адреналин, слухът ми е изострен като на диво животно. Единственото, което чувам, са птичите песни. Невъобразима тишина. Как да искаш да излезеш от този свят на чистота и неподправеност…

След село Бродилово решавам да се отклоня от предварително начертания маршрут и поемам към параклис „Св. Богородица“, закътан всред дъбови гори. Преди около 40 години край него е открита тракийска гробница. Опитвам се да я намеря, но гъстият подлес не ме допуска.

По обратния път имам два варианта – да се върна до Бродилово, където да пресека Велека по мост, или да продължа на запад, като пресека реката на място, което преценя, че е удобно и безопасно. Мисълта за приключение ме тласка към втория вариант. Освен това ще спестя няколко километра връщане.

Откривам място, което на пръв поглед изглежда подходящо за пресичане от човек с велосипед и раница. Вярно, дълбоко е над метър, но поне водата е спокойна и видимостта е добра. Предвид стръмния бряг решавам да съм внимателен и да пренеса оборудването си на два пъти, като първо ще бъде колелото, а след него – раницата и снимачната ми техника. Събличам се до кръста, за да запазя панталона и клина си сухи.

Още при първото спускане към водата се подхлъзвам ненадейно и само секунда по-късно се озовавам в реката, а колелото пада върху мен. Мокър до кости, приемам случилото се с усмивка. Винаги може да е по-зле. Не съм сериозно наранен – само няколко драскотини. Внимателно пресичам реката, пренасям велосипеда си, връщам се и за останалия багаж и мисията е изпълнена.

До Кости ми остават 10 километра. Душата ми пее. Термобельото не позволява на тялото ми да изстива. Красиво е по неповторим начин. Толкова много хубост има в тази планина. И непредсказуемост. За да изживееш всичко, трябва да ù се отдадеш и довериш.

Изцяло!

2245 км - обиколка на България по четирите граници

 ДЕН 39 /04.09.2024 г./ – Куделин-Флорентин – 18 км

Завръщам се до центъра на Куделин. Позволявам си да почина за кратко и да изпия една студена лимонада, докато разменям някоя и друга приказка със селския магазинер. Запален рибар, със съжаление ми споделя, че не е припарвал до реката повече от 4 месеца заради жестокото маловодие. Мъка е да гледаш как тези хора, потомствени рибари, са толкова зависими от промени те в климата и са безсилни пред аномалиите, които се развихрят у нас в последните години. Дъждът поличба се размина. За разочарование на местните, а и на мен. Малко прохлада нямаше да е излишна. 

Хайде, време е да поема на изток. Дунавът ме очаква с цялата си прелест. В първите километри след старта ми от Куделин през главата ми минават различни мисли. Първоначално си казвам, че тази граница ще бъде скучна, монотонна, безинтересна. Само след час и няколко километра, изминати с приятна скорост, си давам ясната сметка, че съм влюбен в този район, в този живот, в тези мигове…

Реката дава друго темпо на живота, различно от това в планината или в забързания град. Тук всичко тече по-бавно и спокойно, запазвайки смисъла си. Хората уважават водната шир, благодарение на която изкарват прехраната си. Усещам, че връзката между човека и природата е по-силна, за разлика от други места, на които съм бил. Чувствам, че ценностите в човешките души са съхранени, а животът се подчинява на цикличността на реката. Преминавам през най-крайните северни улички на Връв и Ново село, умишлено избягвайки централните им части. Искам да усетя атмосферата. Хубави стари къщи, гледащи към Дунава, с големи прозорци и спретнати градини. Всичко излъчва спокойствие. Като това по морето, след края на туристическия сезон, само че тук то е целогодишно.

Приближавайки Флорентин, започвам да изследвам околностите му на картата, за да открия моето място за нощувка, по възможност с чешма или извор в близост. Попадам на „Турската чешма“ в източния край на селото, под гробището. Откривам я лесно, а тя се оказва приятно скрита и усамотена сред стари орехови дървета и ми дава възможност за спокойно къпане. Нещата се подреждат повече от добре. След вечерния тоалет откривам път, който ме извежда на брега на тихия бял Дунав. Решавам без капка колебание, че ще нощувам край реката. Небето е изпепеляващо. Гладката водна шир – завладяваща. Тук-там се мярка по някоя закъсняла дървена лодка със спокоен лодкар, насочващ умело плавателния съд към брега. Тази река е като Библия. Трябва да я прочетеш поне веднъж през живота си. Трябва да я изживееш, ако ли не – не си живял достатъчно пълноценно.

Нощта пада бързо. Уморени щурци припяват в мрака и докосват сетивата ми. Плясъци на риби ме изкарват от моментите на вцепенение, а аз потъвам отново в тях. Безмълвие превзема мислите ми. Тих, великолепен и нежен свят. В този миг си давам сметка, че бих живял не по-малко щастливо на брега на голямата река.

2245 км - обиколка на България по четирите граници

ДЕН 16 /14.11.2022 г./ – Капитан Андреево-Ламбух – 56 км

    Пропаднал път, отнесен от пороите, и отказ на граничен патрул възпрепятстват ентусиазма ми да стартирам от тройната гранична пирамида на границата между България, Гърция и Турция. Казвам си, че не трябва да правя всичко на всяка цена. 

Поемам на запад от Капитан Андреево, движейки се по дигата на река Марица, която се явява речна граница с гръцките ни съседи. Движа се с добро темпо, спокоен, че съм изпълнил това, което се изисква от мен – подал съм поредното заявление в Гранична полиция, с което информирам служителите за маршрута си, попадащ в граничната зона и граничната ивица. 

Карам през млади тополови насаждения. Земята е застлана с дебел килим от златни листа. Във въздуха се носят изпарения и есенни ухания. Марица тече спокойна. Само на няколко километра след старта ми, отново ме спират за проверка на документите – този път граничният патрул е българо-немски. Молят ме да внимавам и да сигнализирам своевременно, ако забележа нещо нередно. 

Влизам в Свиленград и пресичам Града на коприната през вековния каменен мост – шедьовър на Мустафа Паша, съграден от османския архитект Мимар Синан през 1529 г. Съоръжението е с дължина 295 м, а Марица протича под него през 20 свода. 

Пашата похарчил много пари за градежа, който бил строен от български майстори и стотици работници. Мостът станал един от най-красивите в Европа. Когато бил завършен, султанът отишъл да го види. Щом го зърнал, поискал да го купи и предложил на Мустафа паша похарчените четиристотин кесии алтъни. Мустафа паша се смутил, но не искал да огорчи султана и го помолил за едно денонощие размисъл. 

Цяла нощ не мигнал и решил да не продава моста. Обзел го страх, че султанът ще го отнеме против волята му, и се отровил. Когато разбрал тази вест, султанът побеснял от ярост, че със смъртта си пашата му отнема възможността да стане собственик на моста. В яда си, Сюлейман изрекъл жестока клетва – който пръв премине през новопостроения мост, да загуби най-свидното, което има. 

Клетвата достигнала до жителите на града и радостта им посърнала бързо. Построен, за да е полезен, мостът се издигал над Марица пуст и самотен и вещаел зло за този, който мине през него. 

Много дни бащата на Мустафа паша мислел какво да направи, за да върне на хората онова, за което синът му жертвал живота си. В мрачна утрин, решен, че няма какво да губи, старият паша преминал по моста, осъзнавайки, че това е единственият начин да отърве града от тежката прокоба… 

Няколко нутрии се гонят в реката въпреки студа. Заглеждам се в играта им, но късият ноемврийски ден ме потупва по рамото с напомняне, че трябва да карам почти без почивки, ако искам да достигна по светло до село Ламбух. 

Сериозните изпитания започват след село Мезек. Очаква ме продължително изкачване през рида Гората. Планът ми е да заобиколя връх Шейновец от изток, в седлото при Орта бурун. 

Върхът е с особено историческо значение за страната ни, защото на 5-ти октомври, 1912 г. тук се разиграва сражение, което бележи началото на Балканската война. В него загиват 14 войници от 30-ти Шейновски полк, дал името на върха. 

В края на 90-те години на най-високата точка е изградена мощна радио-телевизионна кула с височина 70 м, която прави Шейновец забележим от много точки на Родопите и югоизточна България. 

След Орта бурун и руините на старата застава „Асен Илиев“ маршрутът ми се движи по самата държавна граница в продължение на километри. Край мен се изреждат повече от 30 гранични пирамиди, а камера, пазеща границата ни от имигрантския поток, ме заснема и изпраща информация, че съм в „опасна“ близост до граничната бразда. 

Не след дълго, срещу мен се задава граничен патрул. Отнема им около половин час докато ме проверят, разпитат и разберат, че заявлението ми не е пристигнало при тях и те не са запознати с маршрута ми. Разминавам се без последствия, но патрулът получава команда по радиостанцията да ме ескортира в участъка, който се движи по самата граница. В продължение на 6 км карам пред джипа на граничните полицаи – рядко срещана привилегия. 

На ръба на сумрака пристигам в село Ламбух, доволен от динамиката и развоя на събитията през този прекрасен ден.

2245 км - обиколка на България по четирите граници

 ДЕН 21 /13.06.2023 г./ – Златоград-Сърнино - 67 км

откъс

.....

В ранното утро на 13.06.2023 г. потеглям от Златоград. Доста неизвестни има пред мен, а дилемите не са никак малко. Прохладата на закъснялото лято е ободряваща. Зимата бе мека, топла и безснежна, а сега природата си наваксва с по-ниски температури и почти ежедневни валежи. 

Над село Аламовци преминавам през тежък и продължителен стръмен участък – ерозирала пътека, която се губи в избуялата растителност и превръща ориентирането ми в истинско изпитание. Бутам велосипеда си с усърдието на човек, решен да изпълни мисията си и нищо не е в състояние да сломи високия ми дух. 

Наградата за упоритостта ми не закъснява. Само час по-късно се движа по красив и див горски път до самата държавна граница с Гърция. Тишината е обсебваща. Хора тук не са минавали от месеци. А в годините на Студената война (втората половина на XX в.), границата в местността Мързян, между Аламовци и Чепиници, е била едно от предпочитаните места за бегълци поради гъстата растителност и по-мекия климат, в случай, че се наложи да замръкнат в гората. 

Границата, която разделяла Европа на две части, била наречена „Желязна завеса“. Терминът е символ на усилията на Съветския съюз и другите страни в Източна Европа за предотвратяване на контакта със западните държави и неконтролираните от Източния блок райони. 

Физическото изражение на „Желязната завеса“ представлявало система от гранични съоръжения, разположена в средата на континента, между държавите от двете страни на Европа. Най-известната част от нея е Берлинската стена, която е разделяла Берлин на две части – половината е принадлежала на Федерална република Германия (Западна Германия), а другата половина – на Германската демократична република (Източна Германия).

България е била оградена с електро-сигнализационна ограда от бодлива тел, известна под името „кльон“. Тя е била изграждана на разстояние до 5 км от държавната граница и ролята ù е била да възпрепятства опитите за нелегално напускане на страната. Всеки участък от границата се е охранявал от граничен отряд, който се е помещавал в гранични застави – те били изграждани на разстояние 10-15 км една от друга. 

На оградата е имало проводник, който, при пресичането ù, е изпращал сигнал до съответната застава. Веднага била изпращана т.нар. „тревожна група“, състояща се от въоръжени граничари, офицер и немска овчарка. 

До кльона, от страната към граничната бразда, е имало разорана ивица земя. Тя се е наричала контролно-следова полоса (КСП). Предназначението ù е било да „запечатва“ следите на евентуалните нарушители на границата и да проследи посоката им на бягство. Групата е трябвало да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата, и да задържи нарушителите. 

Задържането на нарушителите се е извършвало от граничарите на наборна военна служба. Спазвала се е максимата: „Нарушителят се задържа или унищожава“. За задържан нарушител граничарят е получавал домашна отпуска от 7 дни. По друг начин са стояли нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата“. Редниците били повишавани в ефрейтори. Награждавани са с домашен отпуск до 27 дни. Говорело се, че граничар, който е „неутрализирал“ за пръв път нарушител на държавната граница, е бил изследван в Неврологичното отделение на Медицинския институт на МВР как се е отразило убийството на психиката му. 

Граничари, „неутрализирали“ повече от 10 нарушители, е можело да бъдат повишени в звание сержант и дори да получат високо бойно отличие – орден „Червено знаме“. За безнаказано нарушаване на границата санкциите били жестоки. Наказанията са започвали от командира на заставата. В определени случаи той е понижаван в звание. Можело е и да бъде разжалван. Найпотърпевш е бил граничарят, допуснал нарушението.

Ако е имал нашивки, те били късани за назидание пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи се стигало до съд и присъда за „провинилия се“ граничар. 

Почивам за кратко край останките от застава „Мързян“, кръстена на едноименното миньорско селище, което не съществува отдавна. Подсилвам се с лека храна и правя шеметно и безразсъдно спускане към Чепинци, в края на което спирачките на велосипеда ми пушат. 

Карам излишни шест километра в горещината, защото картата ми ме подвежда. И това не сломява духа ми, въпреки че губя почти час. В тези дни всяка минута е от важност за мен. Над село Мочуре се задават облаци, вещаещи дъжд, но аз съм решен да достигна до махала Гудевица и да пренощувам в малката наследствена къщурка на баба ми. Пазя любими спомени оттам. Иска ми се да вдъхна нов живот на искрицата любов, която се бе разпалила в мен преди около 30 години. 

Уви, колкото и силно да въртя педалите, днес няма да е на моето. Тежък, кален участък ме забавя фатално. Губя инерция, силите ме напускат. Пада мрак, а едри капки дъжд започват да се изливат от небесата. Предстои порой. Дали Господ ме обича или просто съм късметлия, но в този фатален миг забелязвам малка дървена колиба недалеч от пътя, която ме приютява. Въпреки че съм решен да карам и в тъмно, дъждът е с един ход пред мен и предрешава края на днешния ден. 

В следващите два часа небесата се продънват – излива се страховит порой, а най-ценното е, че аз съм изцяло сух. Колибата не разполага с екстри, но за мен в момента тя струва повече и от най-луксозния хотел. Като най-разумния ход за деня определям решението си да нощувам тук. Споделям тясното жилищно пространство с неголяма горска мишка, която съвестно изяжда остатъците от вечерята ми. В знак на добросъседство получава от мен няколко орехови ядки, които ù се услаждат.

Оказва се, че не разполагам с питейна вода. Закономерностите на природата са ме научили да не губя време и да се възползвам от всяка ситуация. Моментално се залавям за работа и намирам светкавично решение. Разполагам с канче, кутия за храна и найлонов чувал, в който ще държа резервните си дрехи, ако раницата ми подгизне. 

Намятам дъждобрана и излизам навън. Разпределям съдовете на поляната пред къщурката. Постилам чувала, като в центъра му поставям камък, а краищата му оставям да лежат свободно върху избуялата трева. След 30 минути правя проверка и внезапно изпитвам чувство на гордост – събрал съм почти половин литър вода. След още час повтарям процедурата и вече разполагам с повече от литър дестилирана, леденостудена и изключително пивка вода. Без нея бях изгубен. Преживял жестоко обезводняване през деня, имах нужда да наваксам с течностите, а дъждът се оказа неочаквана благодат за мен. Благодаря на Господ, сгушвам се в спалния си чувал и заспивам под съпровода на продължаващия дъжд.  

2245 км - обиколка на България по четирите граници

ДЕН 14 /19.05.2022 г./ – Лалково-Сладун – 84 км

откъс

Този ден може да бъде разказан по много начини. И със сигурност ще остане като един от най-колоритните за цялото колоездене по границата с Турция, наситен с емоции, срещи, случки, преживявания. 

Часът е 6.15. Премръзнала кукувица ме напътства. Въздухът е вледеняващ. Обличам якето, което нося именно за подобни ситуации. Съжалявам, че нямам и зимна шапка. Ефирни мъгли се въздигат над влажните Дервентски гори и ме оплитат в пленяващата си паяжина. Полудиви коне пасат на воля. Сръндак си проправя път между натежалите от дъждовни капки храсталаци. Идилията е неземна. Още от сутринта съм наясно със себе си, че днес ще боли, ще има кал, пот и сълзи. И знам, че връщане назад няма. Трябва да наваксам забавянията от вчера и първия ден. В подобни моменти съм благодарен за волята, която съм развил. 

Целта ми е Раздел. Стигам бързо, защото само с интензивно въртене на педалите съм в състояние да се стопля. Оттук насетне се вкарвам в завидно приключение. Питам местен човек, работещ в градинката си, за горски път към село Мелница. Първото препятствие пред мен е пресичането на селската река, придошла от вчерашния дъжд. Събувам се, правя крачка. Водата е ледена. Преминавам мъчно, стенейки от болка. Докато се обувам, забелязвам, че 30 метра надолу по течението има мост, който съм можел да използвам. Проклинам се. Патил съм си и друг път от подобни прибързани действия. 

Придържам се към указанията на местния човек и откривам пътя отвъд реката, но накисвам в роса до кръста още след първите няколко крачки. Вледеняващо е. Но нямам друг избор. След около 2 км високата трева свършва, но попадам в жестока кал – почва, близка по състав до чернозема, която ме връща в спомените ми за Карадере. 

Същински кошмар. Гумите полепват без възможност за почистване. В един момент дори не мога да бутам колелото си. Налага се да го нося. Като изключим тази неволя, имам чувството, че съм попаднал в приказка – обширни поля, оградени с дъбови гори, окъпани от благодатния дъжд; цял хор птици, които пеят от всички възможни посоки; цъфтящи макове; ухание на живот. Удивителна рапсодия. 

С много мъка се добирам до асфалт. Спирам, за да изчистя обувките си и гумите на велосипеда и в този миг чувам силен вик: „Стой! Стой!“ Четирима жандармеристи тичат към мен. Аз изпадам в тих ужас и не зная как да реагирам. Извиквам към тях: „Българин съм!“, при което ентусиазмът им секва. Извиняват ми се, обясняват ми как слънцето ги е заслепило и съм им заприличал на мигрант, излизайки от полето кален и брадясал. Разделяме се с усмивки. 

В Мелница спирам за кратка почивка. Местният кръчмар ме насърчава да мина през пътищата, за които го питам. Уверява ме, че са проходими и няма да имам проблем. Спускам се смело към карстовата долина на река Воденичката и пещерата Дрънчи дупка, като преди това съм прекарал повече от половин час в почистване и профилактика на велосипеда си. Заслужава го след тежката битка с калта. 

Да, ама не. Има дни, в които цялата негативна енергия се изсипва от небето. Едвам пъпля по обраслия път, който трябва да ме изведе в Срем. Отклонението на север до село Срем е единствената ми възможност за пресичането на река Тунджа по мост в момента. Снощните дъждове са направили това начинание невъзможно. Коритото е пълно с вода, а течението не е за подценяване. Първоначалната ми идея да открия по-плитко място и да пресека реката в местността Даркая (Тесните скали) няма как да се осъществи безопасно точно в този ден. 

И колкото повече времето ме притиска, пътят пред мен се превръща в тунел от растителност. Невъзможно е да продължа. Полудявам от ярост. Имам чувството, че прокоба тегне над Срем. При първоначалното планиране на тази част от маршрута мислех, че ще успея да пресека Тунджа във втория ден от колоезденето си и в главата ми реката се бе „закотвила“ като условна разделителна линия и психологическа бариера между двете части от тази 233-километрова отсечка. И това, че пресичането ù се отлагаше напред във времето, започваше да ме измъчва все повече. 

В пристъп на лудост и гняв навъртам излишни 10 км, за да коригирам маршрута си. Едва не настъпвам тлъста женска пепелянка, която се е маскирала изкусно насред полята...

2245 км - обиколка на България по четирите граници

 ДЕН 31 /10.07.2023 г./ – Църварица - Трите буки – 43 км 

откъс

Измръзнал съм. Не ми се излиза от спалния чувал и палатката. Температурата навън е не повече от 10 градуса. Не успявам да се стопля в продължение на цял час. Напускам Църварица. Инверсионни мъгли се стелят над реката. Писъци на млад ястреб ме напътстват. Селото спи. 

Очарован съм от населените места по тези земи – пусти, призрачни и самотни, но пазещи една незабравима гордост села. Сякаш славните години от тяхното минало никога няма да бъдат забравени. Повечето села в Кюстендилско са се състояли и се състоят от много на брой отдалечени една от друга махали. В миналото в тях е кипял живот. Имало е училище, здравна служба, полицейски участък, горско управление, магазин, читалище с киносалон и всичко необходимо за един нормален селски живот – скромен, но изпълнен със смисъл и щастие. 

Застивам. Две сърни тичат по поляната под пътя, вляво от мен, наддавайки страховити писъци. За пръв път чувам нещо подобно. Навярно нещо в гората ги бе подгонило или изплашило. Правят няколко кръга през росните треви, вероятно за да разсеят миризмата си и да заблудят противника, след което потъват в дебрите на букака. 

Напредвам във височина по самотен горски път, който се явява нещо като планински проход между селата Църварица и Ветрен. Мисля си, че най-голямото богатство по време на цялото ми пътуване, което със сигурност ще остане в спомените ми, са срещите с човеците по пътя.  

Днес не търся сенките, а оскъдните слънчеви участъци. Наближава 7.30 ч., а все още ме тресе от студ. Срещу мен се задава пикап, чийто шофьор спира до мен и ме поздравява. Оказва се селският магазинер, който освен малкото магазинче в селото, върти и мобилна търговия с хранителни стоки, обикаляйки всички съседни селца и махали. Попълвам запасите си с малко ядки и нещо сладко за напред. По тези места е рядкост да откриеш работещ магазин, затова трябва да се възползвам от всеки удобен случай. Освен това магазинерът е изключително позитивен и приятен човек, а аз обичам да подкрепям инициативността и усърдието на подобни хора. Наясно съм, че моите десет лева няма да допринесат кой знае колко за бизнеса му, но все пак ще бъдат знак за него, че пътят, по който се движим и той, и аз, всъщност е един общ път, който нерядко среща човеци с чисти намерения.

Превалям билото. Спирам за кратка почивка, а на картата забелязвам, че се намирам в покрайнините на Пръдльовска махала. Избухвам в смях и опитвам да разсея мислите си от предстоящите трудни километри. Тук се отклонявам на юг до държавната граница. Пътят по нея се оказва много тежък – обрасъл с високи треви и бурени. Личи си, че се използва изключително рядко. Крепи ме една мисъл – връщане назад няма. Колкото и лошо да е, трябва да приема обстоятелствата и да се справя с перипетиите. Нали именно така израстваме!? 

Основателно в мен започва да се заражда притеснение дали оставащите запаси вода ще ми стигнат. Изгледи за чешма или извор в близките 10 километра няма. Изкачвам Шерби връх и Щип, теренът става все потегав. Ям горски ягоди на корем, за да успея да компенсирам поне частично загубата на течности. Гледам да икономисвам водата си, затова въвеждам строг график – на всеки 40 минути ми се полагат по 5 глътки вода. Но най-лошото е, че дори при този стриктен режим запасите ми намаляват, а километрите пред мен се „топят“ със скорост, много по-ниска от предвидената.  

Към момента се справям добре с терморегулацията и предпазвам тялото си от обилно потене, което неминуемо би ме довело до по-сериозна дехидратация. Скоростта ми пада до 2 км/час. Целият съм издран от драки и храсталаци. Преди Щърби връх ситуацията става непоносима. Взимам нелекото решение да се спусна в ниското. Лишен съм от избор. Ако продължа по границата, няма гаранция дали ще успея да достигна жив целта си. Правя тежко и почти невъзможно слизане до Озренци. При Михови ханове се отклонявам от пътя си с интуицията, че ще открия вода. Намирам чешма. Камък пада от сърцето ми. 

Продължавам на запад по долината на река Елешница. Прохладно е. Ядосвам се на себе си за силите, които похабих напразно в опит да „пробия“ по самата граница – тежкото изкачване през 12-та застава и още по-мъчното спускане до Озренци ми костват огромно изтощение и загуба на енергия. Нима не знам каква би била ситуацията? По границата винаги е тежко и неоправдано да се прави опит за преминаване! Ако не бях упорствал да достигна до граничната бразда, сега навярно щях да съм доста по-напред по маршрута си за деня, а кондицията ми щеше да е значително по-добра. Но... така се учим, така трупаме опит. Чрез грешките, които допускаме. А някои от нас може би никога няма да спрат да правят грешки, защото никога няма да изберат лесния път. И никога няма да предпочетат спокойното море, ако имат възможността са се впуснат в бурята. Постигнатите цели не топлят душата ми, ако не съм пролял достатъчно количество пот за сбъдването на мечтите си....

2245 км - обиколка на България по четирите граници

 ДЕН 1 /18.11.2020 г./ – Силистра-Кайнарджа – 30 км 

откъс

    Пропътувал шестнадесет часа с автобус и влак, стъпвам на брега на Дунава в ранното утро на 18.11.2020 г. Чувствам се по-близо от всякога до сбъдването на една голяма и важна за мен мечта – пълната обиколка на България по четирите ù граници. Всъщност чувството е измамно, защото аз се намирам едва в началото на тези 2245 км, които ме очакват напред. И съм толкова малък и безпомощен пред планините от изпитания, които ще се изпречват на пътя ми. Взорът ми е вперен някъде напред, много далеч, отвъд реките от умора и лавините от несигурност, които ще ме спъват и отрезвяват в дните на безкрайно колоездене. Изпитвам особена, трудно обяснима вътрешна сигурност, че нищо не е в състояние да ме сломи. Но именно това ме плаши на моменти. Трябва да бъда по-критичен към себе си, по-взискателен, по-аналитичен. Наясно съм, че не бива да допускам грешки или поне да сведа грешките си до минимум. Физическата ми подготовка е превъзходна, за психическата има какво още да се желае. Пулсът ми започва да се ускорява. Това е знак, че трябва да потеглям… 

Прохладата на заранта не ме плаши, въпреки че е гарнирана с порции есенен дъжд. Бодър съм, все пак успях да поспя няколко часа в спалния вагон на нощния влак София-Силистра, с който потеглих от столицата късно снощи. 

Сега пред мен стои важната задача да направя финална подредба и реорганизация на багажа си, за да се чувствам удобно през предстоящите километри. Раницата ми е голяма и тежка, но нямам избор в този сезон – трябваше да намеря място за резервните топли дрехи, спалния чувал, палатката, шалтето, примуса, дъждобрана, челника, аптечката за първа помощ, комплекта с инструменти и резервна гума, ножа, малко храна и още един куп дребни, но понякога жизнено необходими пособия. Ако беше лято, багажът ми щеше да е наполовина по-лек – щях да взема само хамак, тънко яке и малко храна и товарът ми щеше да се ограничи до скромните 3-4 кг.

Имах афинитет към границите и пограничните райони на България от малък. Не знам какво ме теглеше към тях, но безвремието зад кльона винаги пораждаше усещане за спокойствие в мен. Всички тези обезлюдени села в близост до границата, тези разпилени спомени и забравени хорски съдби изостряха сетивата ми с течение на времето и ме караха да вниквам все по-дълбоко и по-дълбоко в историята на крайграничните български земи. Исках да ги изуча, документирам и съхраня онова, което все още може да бъде съхранено. Навярно това бе и една от причините да предприема тази обиколка на страната ни. 

Часът е малко след 18, а аз съм се свил в тясната си палатка. Доста изморен съм. И малко разочарован от себе си. Знаех, че не би следвало да имам много големи очаквания за този първи ден колоездене. И все пак – бях планирал да измина разстояние от поне 65 км. Калкулацията в края на деня ме смачка – 30 км. Дъждът предреши днешния ден още по обяд, когато спрях и се скрих, за да се изсуша и почина в стара изтърбушена барака край 11 пътя, малко преди Кайнарджа. 

Подгизнал до кости, суших дрехите си в продължение на повече от час. Именно тази пауза се оказа фатална – изгубих инерцията, която бях набрал и ми стана много студено. Цялото ми оборудване бе мокро...

НЕВИДИМИТЕ ПЪТИЩА НА АТОН

Часът е 4.43 сутринта. Димитровден е, 26-ти октомври, а се усеща така, сякаш е ранна пролет. Въздухът в Уранопули ухае на тамян. Превъзбудените ми сетива долавят илюзорен звън на черковна камбана.

Всяка крачка, която правя, е стъпка към телесното ми погиване. Пътят ме износва бавно, почти незабележимо, както вятърът заглажда камъка. Но има места, където това знание не тежи, а се прояснява. Света гора е такова място. Там времето не бърза, тялото отстъпва, а душата върви напред. Крачките по стръмните пътеки не водят към край, а към оголване — от суетата, от шума, от илюзията за трайност. И колкото повече се уморява плътта, толкова по-ясно се чува тишината, в която човек започва да разбира защо е тръгнал...

Този свят на тишината сега очаква мен. Много път изминах докато стигна дотук. Трябвало е да се измине, трябвало е да бъда по-подготвен, по-зрял. Определени уроци съм научил, други са останали да бъдат донаучени. Пътуването към Атон не започва с пристигането, а много по-рано — още в очакването. Мисълта ми вече се е отделила от всекидневието и е тръгнала напред.

Преминал през всички формалности покрай кандидатстването за поклонническа виза (т.нар Диамонитирио), която ми дава право да вляза в Градината на Пресвета Богородица, очаквам нейното получаване с не по-малко вълнение. В тъмнината на есенната нощ аз съм първият човек, търпеливо стоящ пред Поклонническия офис с надеждата да отвори час по-скоро. Това, че пред мен има редица неизвестни, създава едно различно усещане в стомаха ми – странна смесица от безпокойство, несигурност, страх и напрегнато очакване. Толкова години мечтах това пътуване, че за мен е немислимо да бъда недопуснат поради някоя дребна подробност, пропусната по невнимание.

Получавам бленувания документ и се запътвам към пристанището. Пейзажът край мен се мени – всичко остава назад без да се сбогува. Времето тече бързо, почти неусетно, но аз очаквам съвсем скоро да забави ход. Зная, че щом морето ме поеме, часовникът ще изгуби властта си и минутите ще се разтегнат, както се разтягат сенките привечер. Там, накъдето отивам, времето не се измерва, а се изживява.

На пристана се запознавам с група от седем поклонници, които ме приканят да се присъединя към тях. Кимам с неохота. Зная, че имам нужда да съм сам. Зная, че трябва да съм сам. Корабчето се отделя от сушата и поема прав курс. Срещу мен се възправя каменната, сурова твърд на Атон. Върхът стои неподвижен и търпелив, като молитва, изречена преди векове, но... все още незавършена. В този миг сълзи от благодарност потичат по бузите ми. Покланям се кротко! Морето мълчи, планината мълчи, а и аз самият за пръв път от дълго време нямам нужда от думи…

Взорът ми е втренчен към сушата и манастирите, които подминаваме. Те не се разкриват наведнъж, а се показват пестеливо — куполи, стени, тераси, сякаш прилепнали по скалите като белези на вековно търпение, неподвластни на законите на гравитацията. Няма показност в присъствието им. Стоят така, както стоят нещата, които не търсят свидетели. Всеки манастир е цял свят, затворен в камък и мълчание, а корабчето минава край тях като мисъл, която все още не е готова да спре на манастирския пристан.

Достигаме до арсаната „Света Анна“ - малкото пристанище, което не посреща, а допуска. Корабът се плъзва към кея с онази тържествена скромност, с която човек пристъпва в храм, когато знае, че не е дошъл да вземе, а да остави. Стъпвам на сушата и усещам как земята под нозете ми е различна — не по-твърда, а по-тиха. Тук дори шумът има мярка.

Поклонниците около мен оживяват, разменят думи, търсят посоки. Аз се отдръпвам крачка встрани. Не от тях, а от навика си да бързам. Въздухът е наситен с нещо древно и просто: смола, влага, дим от огнище. Нищо не ме подканя, нищо не ме дърпа. И за пръв път това не ме плаши. Хвърлям поглед в зеленината встрани от кея – навсякъде цъфтят диви циклами. От тях ухае така божествено. Придават на мястото някаква особена кротост - тиха, ненатрапчива. Цветовете им не викат, не се налагат, те просто са. Като молитва без думи, произнесена ниско, почти шепнешком.

Пътят нагоре започва без предупреждение. Няма табели за вътрешното. Има само стъпала, камъни, упоритост и дишане. Раницата тежи, но тежестта ѝ е честна. Тя не лъже. С всяка крачка усещам как от мен се отронват мисли, които съм носил години наред, без да знам защо. Някои падат лесно. Други са се впили като тръни. Не ги дърпам насила. Оставям пътя да ги изтрие...

Света гора не говори. Тя отговаря. Отговаря на въпроси, които човек не смее да изрече, и на такива, които още не знае, че носи. Тук не се чувстваш по-добър. Чувстваш се по-малък и в това има необяснима утеха. Предстоят дни на ходене, на мълчание, на срещи без думи. Манастири, килии, пътеки, които се губят и се намират отново. Но още сега знам: най-дългият път вече е зад гърба ми. Този - от шума към тишината.

Пътят нагоре не предлага обещания. Само продължение. Стъпалата се редят едно след друго, без да питат колко още остава. Дишането се подрежда по техния ритъм, мислите се разреждат, а тялото постепенно престава да спори.

След две хиляди стъпала достигам до скита „Света Анна“. Гледките от високо поразяват — морето е далеч в ниското, а светът сякаш е останал зад гърба ми. Тишината е царствена. Аз ли съм се възвисил? Край мен цари спокойствие, от онова, което не се забелязва веднага. Тук-там се мярка по някой монах, вършещ делата си усърдно и съсредоточено, сякаш външното и вътрешното не са разделени.

Пътеката подивява. Няма ритъм. Редуват се гори, храсталаци, сипеи. Вятърът започва да ме брули без посока и милост. Тялото ми гори, а умът замлъква. Достигам до заслона „Панагия“. Спирам за кратко и събирам мислите си.

Времето напредва. Моментът е решаващ. Или оставам да пренощувам тук, или продължавам нагоре — към суровите скални ръбове на Атон. Заслонът и малкото параклисче се поддържат от благ монах. Казва ми, че днес тук ще нощуват много хора. Идеята не ме блазни.

Поглеждам колебливо нагоре, сякаш за да преценя ситуацията. Над главата ми се въздигат скални кули с височина половин километър. Гарвани се борят с ветровете в небосхила. Давам си сметка, че изпитанията напред ще бъдат далеч по-сериозни. В този миг получавам свише мощен приток на сили и енергия. Усещам, че ще бъда допуснат...

Пътеката се стеснява, изостря се. Релефът става все по-суров. Ветровете менят посоката си, ледените пориви ме пронизват като саби. Светлината се пречупва по ръбовете на скалите. Дишам учестено, спирам често. Адреналинът ме блъска в слепоочията. Финалните метри изкачване до върха са трудни, пада мъгла, поривите стават още по-диви.

16.52 ч. Стъпвам на самия връх. Храмът „Преображение“ е потънал в мълчание, само ветровете фучат наоколо, блъскайки се о каменните му стени. Всеки друг звук се губи в празнотата. Движението се превръща в усилие. Въздухът тежи от влага и сол. Спешно трябва да намеря подслон. Гъсти талази млечнобяла мъгла ме обвиват с воала си. Няма връщане назад. Времето се сгромолясва.

Крачките ми се губят в облаците. Камъните под мен са мокри и хлъзгави, склоновете - стръмни и непредсказуеми. Спускам се по малък скален ръб, очите ми режат бялата пелена, докато се опитвам да доловя силуета на неголям авариен заслон, който се намира непосредствено под върха. За ориентир ми служи описанието на монаха от „Панагия“, който усети твърдостта на намерението ми да се изкача до върха.

Внезапно пред мен се появява контурът на малка сграда. Стъпвам напред, сърцето ми бие ускорено. Най-накрая – четири стени, които ще бъдат моето спасение тази нощ. Спартанските условия вътре не ме плашат – прозорци и врата отдавна няма, температурата не е по-различна от тази навън, но усещането за безопасност ми е достатъчно. Свивам се в ъгъла. Побиват ме тръпки, обличам всички възможни дрехи и не след дълго се мушкам в спалния чувал. За броени минути цялата ми екипировка се овлажнява от талазите морски мъгли, понесени от ниското. Нощта не закъснява. Заспивам около 18 часа.

Спя на пресекулки, буден от мощното фучене на поривите. Вятърът удря стените на заслона с нечовешка сила. Малка мишка се суети около главата ми и ме стряска – спомням си, че снощи оставих няколко бадемови ядки, които са я изкушили. Радвам се, че има с кого да ги споделя. Около 3 часа бурята става още по-плашеща. Надничам навън. Времето е ясно. Няма и помен от снощните облаци. Денят ще е обещаващ, но студът и напрежението остават да тежат. Свивам се в топлия чувал с надеждата да поспя поне още 3-4 часа докато светът отвън се укроти.

Изгревът е епичен. Неописуем. Слънцето проблясва иззад църковните камбани и между скалите, осветявайки мъглата, която все още танцува по каменните остриета наоколо. Стоя и гледам като вцепенен. Виждам Тасос, Самотраки, Лимнос и още няколко острова, които се лутат като самотни платноходи сред мъглите в ниското. Въздухът е прозрачен и студен, а величието на планината ме изпълва със страхопочитание.

Слизането ми по обратния път е мълчаливо. Всичко, което трябваше да бъде изречено, остана горе. Чувствам се по-лек. Спускам се до границата на гората и се изгубвам в тишината ѝ. Движа се бързо, но предпазливо. Теренът е предизвикателен – също като мълчанието, което нося със себе си. При Ставрос правя остър завой наляво и поемам към най-святите части на Монашеската република – Карулия и Катунакия. Пътеките натам са тесни, изронени, на места - почти невидими, сякаш умишлено отказват да бъдат следвани. Склоновете се спускат към морето с плашещ наклон, скалите са остри и безпощадни, а тишината — по-дълбока от всичко, което съм познал дотук.

Тук манастири в познатия смисъл на думата няма. Има килии, пещери, навеси, прилепнали по скалите като последни убежища. Нищо не е излишно. Нищо не е удобно. Карулия не търпи слабост, нито любопитство. Само необходимост.

Говори се, че в тези места живеят и други монаси — невидими. Не защото са безплътни, а защото са изчезнали от света до степен, в която светът вече не ги разпознава. Старци, които не излизат с години. Които не говорят. Които се хранят оскъдно и се молят непрестанно. Някои казват, че ги срещат по пътеките — за миг, с периферното зрение. Други твърдят, че само усещат присъствието им — като внезапна тишина, като спиране на вятъра.

В Карулия молитвата не се чува. Тя тежи. Катунакия е същата, дори още по-дълбока. Там времето не просто е спряло. То е забравено. Казват, че ако човек влезе с шум в сърцето си, пътят сам го връща обратно. Не защото е опасно, а защото не е позволено...

Докато вървя, внимавам да не стъпвам шумно. Не от страх. От уважение. Имам усещането, че съм гост в свят, който не е за гледане, а за мълчаливо присъствие. Тук дори мислите трябва да вървят бавно. В един миг застивам... Не зная дали превъзбудените ми сетива не си играят с мен отново, но долавям безплътното присъствие на монах. Ухание на тамян се разнася насред лавровата гора. Настръхвам. Оглеждам се. Не долавям присъствие, но зная, че някъде се води молитва.

Достигам до скалния ръб над Катунакия. Минути на слабост. Стоя неподвижно и гледам надолу. Пространството под мен е дълбоко, сурово, безмълвно. Не просто пропаст, а отделяне. Чудя се готов ли съм за подобна среща. Не с място. Със себе си. Тук няма къде да се скриеш. Нито зад думи, нито зад умора. Ако слезеш — слизаш цял. Ако се върнеш — връщаш се също цял. В Катунакия не се влиза от любопитство. Влиза се, когато вече нямаш какво да докажеш. Когато си готов да не бъдеш видян.

Вътре в мен се води борба. Не шумна. Тиха и упорита. Гласът, който казва „Слизай!“, не е по-силен от този, който прошепва „Още не!“. И двата са мои. И двата са верни. Стоя дълго. Толкова дълго, че времето престава да има значение. И тогава разбирам... Не всяка врата е за този ден. Не всяко мълчание е готово да бъде понесено. Осъзнавам го. Не с разочарование. С яснота. Обръщам се бавно. Без съжаление. Катунакия остава зад мен — не като отказ, а като обещание...

Планината зад гърба ми продължава да е така сурова, мълчалива и неизменна. Нищо не е загубено, нищо не е пропуснато. Тишината ѝ ме е научила на едно нещо: понякога най-голямото откритие е да признаеш, че все още не си готов.

В ниското завалява дъжд...

БАЛКАН МАХАЛА В СУРОВИТЕ ЗИМНИ ДНИ

Почти отвесните склонове на Ломското дере рядко виждаха слънцето през зимата. А когато това се случеше, беше за съвсем кратко. Иззад Свети Илия се подаваше тънък сноп лъчи, който нарастваше уверено и огряваше вледенената земя. Но много бързо, преди още слънцето да е подминало Чуката, всичко отново потъваше в тъмнина и вечен лед.

Затова и Балкан махала не беше предпочитано за живот място през късите зимни дни, когато ниското слънце не успяваше да огрее дори най-високо разположените каменни къщи. Поради тази причина, паднеше ли първият голям сняг, високопланинската махала потъваше в самота и тишина. Жителите й я напускаха с надеждата да се завърнат отново напролет и да намерят домовете и покъщнината си здрави и цели.

Пътищата и горските пътеки, които водеха до Балкан махала, оставаха забравени под дебела снежна пелена. Единствените обитатели, които се радваха на спокойствието тук, бяха дивите животни. Толкова любимо ми бе да наблюдавам вървилищата им - между двуметровите преспи сняг се виеха безкрайни пъртини, прокарани от тежките животински копита.

Това продължаваше дълго. В суровите зими се случваше човешки крак да не стъпи в Балкан махала повече от 5 месеца. Животът, от гледна точка на хората, преминаваше във фаза на хибернация и времето просто спираше. Но дали бе така наистина...?!

В един от онези нетипично вледеняващи зимни дни в средата на март скитах безцелно по усойните долове около селото. Студеният въздух смразяваше дробовете ми при всеки опит да си поема дъх, докато се катерех запъхтяно в дълбокия сняг. Придържах се встрани от животинските пътеки, защото не исках да притеснявам дивеча с човешката си миризма. Зимата не бе от леките. Мъчно се намираше храна, студовете продължаваха повече от 60 дни и всеки допълнителен стрес би имал пагубен ефект върху по-слабите животни. 

Бях със снегоходки, но дори и с тях, в еднометровия сняг се ходеше трудно. Потъвах, пързалях се, падах. Поддържах доста ниска скорост - по-малко от 2 км/час. Но така е в зимната планина. Лека-полека достигнах селото. Цареше гробна тишина. Къщните прагове бяха покрити с навят сняг. Нито един комин не пушеше. Личеше си, че от месеци тук не бе стъпвал човешки крак. Запъплих нагоре, по поляните над селото, където слънцето току-що бе огряло. Разликата в температурата бе осезаема. Поспрях, затоплих се, разгледах се...

Такова море от планини се бе ширнало пред мен. Бурно - с вълни-хълмове. Разпенени, бели, сини, могъщи вълни. И с ветрове, които ги гонеха. Морето бушуваше. Вълните преливаха една о друга, бутаха се, гърмяха и не затихваха. Навдигаха се все нови и нови...

В следващия миг тишината бе разцепена от камбанен звън. Застинах вцепенен. Камбаната би продължително. Бе 8.37 часа. Едва бях започнал да се стоплям след два часа нечовешки мраз в ниските, сенчести долове...

Селската черква оживя. Душата ми се напълни с особено чувство. Хем на удивление, хем - на преклонение. 

Кой бе този отшелник, саможертвал се в името на Вярата? И кому служеше, след като в радиус от десет километра нямаше жива душа. Навярно изпитваше вътрешната потребност да известява преминаващите за празника в душата си и именно това го крепеше в тежките зимни месеци.

А аз се чувствах като в постапокалиптичен сюжет от филмите. Смазваща тишина, празни къщи, никакви признаци на живот. И…един камбанен звън, предвещаващ неясно бъдеще.

ЛЕГЕНДА ЗА СВЕТА НЕДЕЛЯ - НЕПОБЕДИМАТА КРЕПОСТ

 - Гледай, сине! - каза унесено дедо Исмаил. Все планини и планини и какво небе над тях, никъде няма по-хубава земя от нашата...

Пламъците на огъня играеха в безцветните зеници на стареца и озаряваха замисленото му лице. Отсреща, тайнствен и величествен, тъмнееше могъщият лоб на Света Неделя, а долу, на север, приютено като в майчина пазва, светеше Неделино.

В такива мигове в душата на стария планинец се раждаха ненадминатите му легенди, изпълнени с шепота на вятъра, ромона на изворите и великата народна жалба.

- След като Гаази Сафедин паша осквернил душите на хората при "Турчи мост", тайфата му се смъкнала с шум и веселби в Неделино. Еничарите се пръснали по къщите да търсят храна и пиене, а пашата се настанил на конак у Стойко. Дълго не стихвала веселбата. Поругани християнки поднасяли ракии и мезета на озверелите поганци, които играели кючеци и размахвали окървавени ятагани. Навън бушувала буря, виели кучета. Страшни светкавици осветявали за миг нещастното село и намръщената планина. Хората оплаквали мъртъвците и загубената си вяра...

На сутринта, когато слънцето огряло над притихналата долина, при пашата бързо се вмъкнал стотникът хаджи Сюлейман, разтревожен и бледен. 

- Паша! - прегърнал краката на Сафедин паша. - Страшни работи са извършили нощес гяурите!

- Говори направо, Сюлеймане! И пред джендема няма да трепнат очите ми! - изревал разяреният Гаази. 

- В пясъка, сред селото, се валят изпотъпкани с краката кауци и чалми, валят се трупове на избити еничари. 

- Кой е направил това? Хванете гяурите и ги набийте на кол!

- Претърсихме селото, но мъже не намерихме, господарю! - казал сломен хаджи Сюлейман.

В това време в одаята влезна чорбаджи Стойко и се усмихна лукаво. 

- За убийците ли питаш, ага? Те са горе в манастира "Света Неделя", води ги Камен, годеникът на Марина, най-големият непрокопсаник на селото. 

Гневни мълнии блеснаха в очите на Гаази Сафедин, той измъкна ятагана си и сурово заповяда:

- Вземи стотнята си, Сюлеймане, и бастисай манастира. Камък върху камък да не остане на стените му. И хората избийте. Кръв, кръв иска кръвта на баща ми Енихан баба!

Станал хаджи Сюлейман и тръгнал да изпълни лютата повеля на пашата. Минали ден, два, три, а от стотнята му нямало никакво известие. Едва на четвъртия ден пристигнал окървавен еничарин и казал на пашата:

- Непревземаема крепост е манастирът, паша! Хаджи Сюлейман и стотнята му се намират в селенията на Аллаха!

- Негодници! - диво изревал Гаази Сафедин. - Пригответе ми коня, свирете тревога!

Зурлите засъскали като подплашени змии, гълчавата стихнала и еничарите бързо се подредили по стотин. Сам Гаази Сафедин повел страшната тайфа към манастира. Цял месец ордата му налитала като черен облак върху бялата каменна ограда на манастира, ала несломима била силата на българите. В решителния час те помитали с камъни и дървета озверелите турци, а планината следяла битката със затаен дъх.

В началото на втория месец глашатай завикал пред желязната порта: 

- Е-хе-хе-хей! Пашата иска да говори с вашия горгорбашия, нека се покаже на стената!

Слънцето заляло със светлина непобедимата твърдина. На източната стена, със златен кръст в ръка, се изправил отец Серафим. Бялата брада на игумена блеснала като планинска преспа.

- Ти ли си вождът на гяурите? - попитал с ледено студен глас пашата.

- Наш вожд е нашата вяра за род и родина! - отговорил високо отецът, като се прекръстил.

- Предайте се и приемете правата вяра, ако искате спасение! - скръцнал със зъби Гаази Сафедин.- Иначе мръвка по мръвка ще ви насечем, на огън живи ще ви опечем...Не виждате ли, че друго спасение за вас няма, защо напразно да проливаме още кръв?

- Ние се бием за род и вяра, паша, и няма да се предадем, не се страхуваме от смъртта! - казал твърдо игуменът.

- За род и вяра! - изправили се по стените българите, настръхнали, страшни. - За нас смърт няма!

- Нямаааа! - поела ехото могъщата планина.

- Какво гледате? Юруш, превземете това змийско гнездо и го разрушете! - закрещял Гаази Сафедин и загризал със зъби позлатената дръжка на ятагана си.

Като гладна глутница вълци завили еничарите, вдигнали стълби и започнали да пълзят по стените, ала пристъпът им се разбил о яката твърдина. Грозно и страшно ечели предсмъртните писъци на пометените от оградата турци. Тогава старият хаджи Бекир паднал в нозете на пашата и помолил:

- Нека Аллах ти даде дълъг живот, но спри пристъпа, Господарю! Такава крепост не се превзема отвън, а отвътре...

- Ти знаеш ли какво говориш? - гневно закрещял пашата. - Кога съм отстъпвал пред враговете на Падишаха?

- Не проливай напразно кръвта на войниците си, а хвърли обръч около манастира. Само гладът и жаждата ще ти помогнат да победиш бавно, но сигурно гяурите.

Гледал как гинат войниците му непобеденият досега в битка паша, замислил се и дал знак. Зурлите засвирли отбой. Непобеденият бил за пръв път победен.

Обсадата се проточила с месеци. Станало студено. Еничарите палили огньове, грабили съседните колиби и махали, гуляли. Манастирът, бял и ням, се изправил срещу тях като вековен страж и мълчал. Дори старият и мъдър хаджи Бекир се чудел как ли издържат толкова много без храна хората. 

През един хубав есенен ден, когато лъчите на слънцето плахо погалили позлатения кръст на храма, на стената се появил човек като сянка, излязла от гроба, навел се и махнал с ръка към турците. Изтръпнали от страх и ужас, под стената се струпали еничари. Тогава човекът-скелет едва чуто промълвил: 

- Всички са мъртви...И аз ще умра, но от нашата кръв ще се родят тези, които ще освободят земята ни!

Казал само това и паднал на стената с отворени очи, сякаш в смъртта си искал да гледа планината. А тя мълчала. Хубава и ненагледна като в приказките. 

Дядо Исмаил спря разказа, сълзи извираха от безцветните му зеници, запали лулата си, огледа непобедимата крепост и светлините на Неделино и продължи...

- Казват, че Света Неделя превърнала умрелите за род и вяра българи в орли. Когато агаряните влезли в крепостта, в нея нямало нищо. Нито живи, нито мъртви люде. Тогава страшният Гаази дал заповед да разрушат манастира и камък върху камък да не остане от него. Дал заповед и онемял. 

А докато еничарите, с рев и злоба рушели светинята, в небето гордо се реяло ято орли.

ГЮМЮРДЖИНСКИ СНЕЖНИК - НЕУСПЕШНО ДО ВРЪХ ЧЕРЕШАТА

След 2000-та година достъпът до граничната бразда по голяма част от българските граници стана сравнително лесен. Туристи и планинари от всички краища на България се втурнаха да опознават ивицата земя, която десетилетия наред е била заключена и недостъпна - тази между кльона и държавната граница. 

Заслужено, много гранични била добиха популярност заради запазената природа и красивите гледки от високите планински върхове. Гюмюрджинският снежник се нареди в челните позиции за най-предпочитани и екзотични места от страната ни. Със своя първенец - връх Вейката (1463 м.н.в.) и най-южното си разположение в България, Снежникът привлече стотици почитатели на екологичния и некомерсиален туризъм.

Без да звучи самохвално, аз бях сред първите, които имаха удоволствието да се изкачат на този непознат връх, когато в интернет информацията за пограничните български планини все още бе оскъдна. С приятели посрещнахме дори една Нова година на палатки на Вейката. Паметни времена.

Днес, отново търсейки по-различен и непопулярен маршрут за изкачване до местата, от които мога да надзърна към съседна Гърция, поемам по стари граничарски пътища и пътеки, водещи смело на юг. Изходната ми точка е село Кремен (Акча). 

Снегът е с подобаваща дебелина от 40 см. Все пак се намирам в сърцето на Снежника. Тръгвам без снегоходки. Единствено с ентусиазъм, който много скоро ще бъде сломен. Още в местността Друма се натъквам на следите на огромен глиган, които е скитал през отминалата нощ в търсене на храна под снежната пелена. Дирята му ми помага да се придвижвам по-лесно и бързо докато набирам височина. Сравнявам отпечатъка от обувката си с неговата стъпка и застивам в страхопочитание. 

Първоначалните ми планове за деня търпят промяна в движение, като непрестанно се съобразявам със скоростта на придвижване. Набрал височина от около 220 м., снегът рязко увеличава дебелината си, като на места вече има дебелина от 55-60 см. Умората се трупа, а разстоянието, което изминавам, се равнява на около 1.5 - 1.7 км/ч. Няма как. При сухо време бих развил поне 3.5 км/ч по пресечения терен, но сега трябва да се подчиня на законите на зимната планина. 

На места излизам от старите пътища и се движа напряко в гората. Коства ми еднакво усилие, така че в момента е без особено значение откъде преминавам. Целта ми е да достигна до изоставената застава над село Кремен и оттам - да се добера до граничния връх Черешата, а защо не и до западно разположения от него Кремен. С напредването на деня Кремен отпада. Черешата все още стои на дневен ред. Денят е слънчев и ясен, а аз копнея да погледна на юг към морето и южните склонове на Гюмюрджинския снежник, потъващи към полето край Комотини. 

В планината цари удивителна тишина и чистота. Бялото е неосквернено. Високопланинските ветрове са създали вълшебни снежни драперии, които се стелят по безлесните склонове, а сенките се гонят върху тях в безконечната си игра. Така ще е до късна пролет. После снеговете ще се стопят, под тях ще пробият новите треви и вечният кръговрат ще продължи.  

Спирам за сетен път и чувам само пулса си. Умората надделява и започвам ритмично отмерване на сто крачки в снега, след което почивам около половин минута, за да регулирам дишането си. Вече съм на височина, при която снегът не е паднал от дърветата, а  ветровете са го превърнали в тънка ледена обвивка. 

Крехките дървета са се предали пред тежкия сняг и са прегънали безпомощно снага. Пътеката пред мен е почти блокирана. Мъчно си проправям път в този горски лабиринт. Достигам до старата застава, а на поляната пред нея измервам снежна покривка от 80 см. На няколкостотин метра от Черешата съм, но просто нямам сили. Джипиесът ми отчита 4.6 км, които са изминати за 3 часа и 14 минути. 

Спирам край малка чешмичка, презареждам вода и си давам десет минути време за почивка и съзерцание към огромна част от Родопите. Погледът ми стига далеч до белите била на Перелик, Преспа, Свобода, Алада, Устра и Стръмни рид. Велик момент на сливане с безкрая.

Спомням си приказката за киселото грозде и лисицата, самоуспокоявам се, че днес едва ли ще има ясна гледка на юг и потеглям обратно към ниското. Облаци се спускат от запад, температурите падат, а умората в мен тежи. Зимен Гюмюрджински снежник не трябва да се подценява.